Отвори му прислужникът на института. Тайният съветник още не бил дошъл, но всеки момент го очаквали да се завърне. Дали асистентът е тук? Да.

В чакалнята пред професорския кабинет седяха съдебният съветник Лабуде и жена му. Госпожа Лабуде изглеждаше много състарена; разплака се, когато Фабиан ги поздрави, и каза:

— Ние не се грижехме никак за него.

— Безсмислено е да се укорявате за каквото и да било — отвърна Фабиан.

— Нима той беше дете? — запита съдебният съветник.

Жена му изхлипа високо и той смръщи чело.

— Тази нощ прочетох работата на Щефан — заговори господин Лабуде. — Нищо не разбирам от вашата специалност и не зная дали основните положения в тази студия са поставени правилно. Но извън всяко съмнение е, че изводите са умни и проницателни.

— И основните положения са в ред — каза Фабиан. — Работата е майсторски написана. Само да дойде тайният съветник!

Госпожа Лабуде тихо плачеше.

— Защо искате сега, когато вече е мъртъв, да го лишите и от причината за смъртта му? — запита тя. — Елате по-добре да си вървим! — Тя се изправи и хвана за ръце двамата мъже. — Оставете го да почива в мир!

Ала съдебният съветник каза:

— Седни, Луиза.

И ето, тайният съветник дойде. Бе старомодно елегантен мъж, а очите му бяха малко изпъкнали. Прислужникът на института вървеше след него по стълбите и носеше куфар.

— Наистина е ужасно! — заяви тайният съветник и, привел главата си малко встрани, се отправи към родителите на Лабуде.

Съпругата на съдебния съветник заплака още по-силно, когато той стисна ръката й. Развълнуван бе и съдебният съветник.

— С вас се познаваме — обърна се към Фабиан възрастният професор по литературна история. — Вие бяхте негов приятел.

Отвори вратата към стаята си, покани ги да влязат, извини се за миг и докато останалите седяха безмълвни около масата, изми ръцете си като пред лекарски преглед. Прислужникът му поднесе приготвената кърпа.

Докато бършеше ръцете си, тайният съветник каза:

— Няма да пускате при мен абсолютно никого!

Прислужникът излезе, тайният съветник седна.

— Рано тая сутрин си купих вестник в Наумбург — заразказва той — и първото нещо, което прочетох, бе съобщението за трагичната участ на вашия син. Няма ли да бъде прекалено недискретно, ако ви задам въпроса, който най-силно ме вълнува? Какво, за бога, е подтикнало сина ви към тази съдбоносна постъпка?

Съдебният съветник сви в пестник ръката си, отпусната до преди миг върху масата.

— А нима не можете да се сетите?

Тайният съветник поклати глава отрицателно.

— Нямам никаква представа.

Майката на Лабуде вдигна ръце и ги сключи над главата си. Погледът й умоляваше мъжете да млъкнат. Ала бащата на Лабуде се приведе ниско напред.

— Синът ми се е застрелял, защото вие сте отхвърлили неговата работа.

Тайният съветник извади от джоба си копринена кърпичка и избърса потта от челото си.

— Какво? — беззвучно запита той. Изправи се и втренчи изпъкналите си очи в присъствуващите, сякаш се опасяваше, че са полудели. — Но това е съвсем невъзможно — промълви той.

— Не, напълно възможно е! — извика съдебният съветник. — Вземете си палтото, елате с нас и вижте момчето! Лежи на кушетката и е мъртъв тъй, както може да бъде мъртъв само мъртвец.

Майката на Лабуде ги гледаше с широко разтворени, втренчени очи и каза:

— Вие го убивате повторно.

— Но това е ужасяващо! — тихо промълви тайният съветник и хвана стария Лабуде за лакътя. — Аз съм бил отхвърлил работата му? Кой твърди такова нещо? Кой го твърди? — извика той. — Внесох работата във факултетния съвет със забележката, че това е най-зрелият литературно-исторически труд през последните години. Писах в рецензията си, че с този свой труд доктор Щефан Лабуде може с право да претендира за най-жив интерес от страна на научните среди. Писах, че с този принос доктор Лабуде прави неоценима услуга на съвременната наука. Писах, че никога досега от кръговете на нашите ученици не ми е бил представян толкова значителен труд и че ще го публикувам като отделен номер в поредицата от наши издания. Кой е казал, че съм отхвърлил работата?

Родителите на Лабуде седяха като вкаменени. Фабиан стана. Цялото му тяло трепереше.

— Един момент — каза пресипнало той, — сега ще го доведа.

После се втурна навън, спусна се надолу по стълбата, влезе в стаята с каталозите.

Доктор Векерлин, научният помощник на института, седеше приведен над своята картотека и подреждаше фишове, върху които бяха отбелязани новопостъпилите книги в библиотеката. Вдигна с негодувание поглед и присви късогледите си очи.

— Какво обичате? — запита той.

— Трябва да дойдете веднага при тайния съветник — рече Фабиан.

Когато другият не помръдна от мястото си, а само кимна и продължи да рови из картотеката, той го хвана за яката, издърпа го грубо от стола и го изблъска през вратата.

— Как си позволявате такова нещо? — запита той.

Вместо да отговори, Фабиан го удари с юмрук по лицето. Векерлин вдигна ръка, за да се защити, и без да възразява повече, се запрепъва нагоре по стълбата. Пред стаята на тайния съветник той пак спря колебливо, но Фабиан отвори вратата. Тайният съветник и родителите на Лабуде подскочиха. От носа на асистента течеше кръв.

— Трябва да задам във ваше присъствие няколко въпроса на този господин — рече Фабиан. — Доктор Векерлин, казал ли сте вчера по обед на моя приятел Лабуде, че работата му е отхвърлена? Казал ли сте му, че тайният съветник заявил, че внасянето на работата във факултета ще означава излишно обременяване на професорското тяло? Казал ли сте му освен това, че отхвърляйки работата му, тайният съветник искал да му спести публичното излагане?

Госпожа Лабуде изстена и се строполи в безсъзнание от стола си на пода. Никой от мъжете не се загрижи за нея. Векерлин бе отстъпил заднешком до вратата. Останалите трима мъже стояха приведени напред и чакаха неговия отговор.

— Векерлин — промълви тайният съветник и тежко се подпря върху облегалката на един стол.

Асистентът изкриви широкото си, бледо лице, сякаш искаше да се усмихне, и на няколко пъти разтвори уста.

— Дълго ли ще чакаме? — запита заплашително съдебният съветник.

Векерлин сложи ръка на дръжката на вратата и продума.

— То беше само шега!

Тогава Фабиан изкрещя — това бе някакъв нечленоразделен звук, който отекна като рев на животно. В