във Франция за Ке д’Орсе — то би било също толкова нелепо.“

Политика и любов, честолюбие и приятелство, живот и смърт — нищо не можеше да го развълнува. Съвършено сам със себе си, той крачеше надолу по мрачната алея. На небето над „Лунапарк“ се издигна фойерверк и се спусна към земята на пъстри огнени снопове. Към средата на своя път сноповете се разпаднаха и изчезнаха безследно, нови ракети лумнаха с трясък във въздуха. Пред входа на парка бе окачена табела:

Фабиан седна в една бирария, непосредствено до подлеза на железопътната линия при Халензее. Разговорите на хората наоколо му се струваха напълно безсмислени. Малък, осветен цепелин, на който беше написано с големи светещи букви „Яжте шоколад ТРУМПФ“, прелетя над главите им в посока към града. Под моста префуча влак с блеснали прозорци. По улицата се нижеше дълга верига от автобуси и трамваи. На съседната маса някакъв мъж с тлъста шия, преляла над яката, разправяше вицове; жените, насядали около него, пищяха тъй, сякаш под полите им бяха полазили мишки.

„Какъв смисъл има всичко това?“ — помисли си той, бързо плати и си тръгна към къщи.

На масата имаше няколко писма. Бяха се върнали молбите му за постъпване на работа. Никъде нямаше свободно място, изказваха му съжаленията си „с почитание“.

Фабиан се изми. По-късно удивен установи, че седи неподвижно на кушетката, държи кърпата пред мокрото си лице и гледа втренчено килима под нейния долен край. Избърса се, хвърли кърпата, легна и заспа. През цялата нощ лампата в стаята му светеше.

Когато на другата сутрин се събуди и видя лампата да свети, събитията от предишния ден се бяха изличили от съзнанието му. Чувствуваше се угнетен и смазан, но още не знаеше защо. Затвори очи и едва сега, постепенно, болката му почна да добива определена форма. Случилото се му хрумна тъй внезапно, сякаш някой му го хвърли през прозореца и счупи стъклото. Осъзна пак онова, което бе забравил поради изнурението си, и след като ги осъзна, спомените почнаха да потъват по-надълбоко — нарастваха и се изменяха при потъването; тяхното специфично тегло сякаш се увеличаваше и те изведнъж се сгромолясаха като каменна лавина върху сърцето му. Извърна се към стената и затисна с ръце ушите си.

Когато му донесе закуската, госпожа Холфелд не направи скандал, нито заради запалената лампа, нито заради това, че лежеше на кушетката, вместо в леглото. Сложи подноса на масата, загаси лампата и извърши всичко, предвидено от ритуала в болничните стаи.

— Бих искала да ви изкажа моите най-дълбоки съболезнования — рече тя, — преди малко разбрах от вестника. Това е тежък удар за вас. И за горките родители.

В тона и звученето на гласа явно личеше добро намерение. Съчувствието бе искрено. Да се издържи подобно нещо беше невъзможно.

Все пак той надви себе си и промърмори:

— Благодаря!

Продължи да лежи, докато тя излезе от стаята, после стана и навлече дрехите си. Трябваше да говори с тайния съветник. От снощи не му даваше мира едно подозрение, за което се стараеше да не мисли и което въпреки това ставаше все по-мъчително. Трябваше да отиде в университета.

Тъкмо когато излизаше на улицата, към него се приближи и спря голяма частна кола.

— Фабиан! — извика някой.

Беше Корнелия. Тя седеше в колата и му махаше с ръка. Когато той пристъпи по-наблизо, Корнелия слезе.

— Бедният ми Фабиан! — каза тя и погали ръката му. — Не можах да издържа до следобед и той ми услужи с колата си. Преча ли ти? — Сетне понижи глас: — Шофьорът подслушва! — И запита по-високо: — Къде отиваш?

— В университета. Той се самоубил, защото работата му била отхвърлена. Трябва да говоря с тайния съветник.

— Ще те закарам дотам. Може ли? — запита Корнелия. — Моля, закарайте ни до университета — каза тя на шофьора, качиха се в колата и потеглиха към центъра на града.

— А как прекара ти снощи? — запита Фабиан.

— Не говори за това! — замоли го тя. — Непрекъснато имах чувството, че те грози някаква беда. Макарт ми разправяше за ролята, която ще играя, едва го слушах, толкова силно ме гнетеше предчувствието ми. Беше също както пред буря.

— Каква е ролята?

Отмина предчувствието на Корнелия, без изобщо да му обърне внимание. Мразеше тая привичка на хората да надничат в бъдещето тъй, сякаш повдигат крайчето на някое одеяло, а още повече мразеше тяхната гордост впоследствие, когато се окажеше, че са били прави. Колко наивно и недодялано бе да проявяваш подобна интимност по отношение на съдбата! Отвращението му нямаше нищо общо с това, дали предчувствията по начало са възможни или не. Смяташе за истинска дързост да се интимничи с онова, което все още остава скрито за човека. Но колкото и пословична да бе неговата пасивност, сигурно беше едно: тя нямаше нищо общо с някакво примирение пред неизбежното.

— Много странна роля — каза Корнелия. — Представи си само, във филма ще трябва да бъда жена на един човек, който, за да удовлетвори налудничавата си фантазия, непрекъснато иска от мене да се променям. Той е патологичен тип и ме заставя да играя различни роли: ту на неопитно момиче, ту на изтънчена дама, на вулгарна жена, а после на безмозъчно, елегантно същество, което мисли само за лукс. При това става ясно — за мен по-късно, отколкото за него и за зрителите, — че характерът ми е съвсем различен от тоя, който съм си представяла самата аз. Двамата, и той и аз, ще бъдем изненадани от това, че се променям непрекъснато, в края на краищата и против неговата воля, и едва по този начин се превръщам в онова, което винаги съм била. Излиза, че в същината си аз съм подла и властолюбива, и в конфликта, предизвикан от неговите повели, той претърпява трагично поражение.

— На Макарт ли е хрумнало всичко това? Внимавай, Корнелия, този човек е опасен. Вярно е, че той ще иска от теб това преобразяване само за филма, но тайно ще се обзаложи сам със себе си и ще чака да види дали не си такава и в действителност.

— Това не би било кой знае какво нещастие, Фабиан. Мъже като него искат само едно: да бъдат прегазени. Така че филмът ще се превърне в частен урок за живота.

Той порови из джобовете си, намери пачката с банкноти, отброи хиляда марки и ги подаде на Корнелия.

— Ето, Лабуде ми остави пари. Вземи половината. Това ще ме успокои.

— Да бяхме имали преди три дни две хиляди марки — каза тя.