За първи път дойдох в клуба (ще продължа да го наричам така) като гост на Джордж Уотърхауз. Той ръководеше адвокатската фирма, в която работех от 1951 година. Моето издигане във фирмата — една от трите най-големи в Ню Йорк — беше непрекъснато, ала изключително бавно. Бачках здравата, бях работен кон, нещо като перфоратор… но нямах плам, нямах талант. Виждал съм хора, започнали по времето, когато се дипломирах, те вървяха с огромни крачки, докато аз продължавах да тепам и това не ме изненадва.

Уотърхауз и аз си разменяхме шеги на задължителната вечеря, която даваше фирмата през октомври и имахме малко повече срещи от есента на хиляда деветстотин шестдесет и …… година, когато той се появи в моя кабинет в началото на ноември.

Това само по себе си беше доста необикновен случай и ми навея мрачни мисли (уволнение), които се уравновесиха с шеметни други (неочаквано повишение). Беше смайващо посещение. Уотърхауз се подаде на вратата, значката „Фи Бета Капа“ блесна спокойно на ревера му и той подхвана учтиво общи приказки, нищо такова, което да е обосновано или има някакво значение. Изчаках да свърши с шегите си и започнах по делата: „А сега накратко за тоя Кейзи“ или „Помолиха ни да привлечем вниманието на кмета към Салкович за…“ Сякаш нямаше никакви дела. Той погледна часовника си, каза, че му било приятно да си побъбрим и трябва да си върви.

Още бях бледен и тъпеех, когато той се обърна и каза ненадейно:

— В четвъртък вечер се отбивам в едно място, нещо като клуб. Повечето от хората са големи боклуци, но някои от тях са приятна компания. Имат хубава изба, ако това ти харесва. От време на време някой разкаже интересна история. Защо не дойдеш някоя вечер с мен, Дейвид? Като мой гост.

Започнах да търся отговор — даже и сега не съм съвсем сигурен какво беше това. Предложението ме изненада. Издадох звука „моментен порив“, но в неговите ледено сини англо-саксонски очи под белите гъсти вихри на веждите нямаше „моментен порив“. И ако не помня какво точно му отговорих, то е, защото си помислих, че неговото празно и объркващо предложение е от вида, който съм очаквал от него.

Елън реагира със забавно раздразнение. От петнайсет години работех с Уотърхауз, Карден, Лоутън, Фрейзър и Ефингам и беше съвсем ясно, че не мога да очаквам повишение над средното ниво, в което се намирах; втълпи си, че за фирмата това е евтина подмяна на златния часовник.

— Старци, които разказват истории от войната и играят покер — каза тя. — Една такава вечер и трябва да си щастлив в читалнята, докато те пенсионират, предполагам… о, ще ти налея двойно с лед.

Тя ме целуна сърдечно. Сигурно е прочела нещо по лицето ми — бог ми е свидетел, тя ме познава добре след толкова години, прекарани заедно.

През следващите седмици не стана нищо интересно. Когато си спомня за особеното предложение на Уотърхауз — наистина особено, защото идваше от човек, когото срещах не повече от десетина пъти годишно и когото виждам в обществото на увеселения три пъти годишно, включително и на вечерята на компанията през октомври — предположих, че съм сгрешил за израза в очите му относно неговото официално предложение и го забравих. Или съжалявах за това. Но той — човек към седемдесетте, все още с широки рамене и атлетичен вид — дойде при мен един късен следобед. Тъкмо навличах палтото си, стиснал чантата с колене. Каза ми:

— Ако още искаш да пийнем нещо в клуба, защо да не отидем тая вечер?

— Ами… аз…

— Добре. — Той ми подаде лист хартия в ръката. — Адресът е тук.

Тази вечер той ме чакаше в подножието на стълбата и Стивънс ни отвори вратата. Виното наистина беше добро, както го похвали Уотърхауз. Той не си направи труда „да ме представи“ — взех го за снобизъм, но после схванах идеята — ала двама-трима от членовете сами ми се представиха. Един от тях беше Емлин Маккарън, който даже по онова време наближаваше седемдесетте. Той ми подаде ръка и аз я стиснах набързо. Кожата му беше суха, корава като подметка, опъната, почти като на костенурка. Попита ме играя ли бридж. Казах, че не играя.

— Адски хубаво нещо — каза той. — През своето съществуване тази игра е убила повече умни разговори след вечеря от всичко друго. — С тези думи той се отдалечи в мрака на библиотеката, където лавиците е книги се извисяваха до безкрайност.

Огледах се за Уотърхауз, но той беше изчезнал. Почувствах се неудобно, не на място и отидох към камината. Тя беше, както вече споменах, огромно нещо — изглеждаше особено грамадна даже в Ню Йорк, където обитателите на апартаменти като мен с мъка си представят такова разточителство, достатъчно голямо да прави всичко, по-голямо от пуканки и препечени филийки. Камината на номер 249Б на източната Трийсет и пета улица беше достатъчно голяма да опече на шиш цял вол. Тя нямаше решетка; вместо това над нея се извисяваше кафеникава каменна арка. В средата арката се нарушаваше от ключовия камък, който леко стърчеше навън. Той беше на нивото на очите ми и въпреки мъжделивата светлина без затруднение прочетох надписа, издълбан в камъка: ТОВА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА.

— Ето те и теб, Дейвид — Уотърхауз стоеше толкова близо, че се стреснах. Не ме беше изоставил, само прескочил до едно неизвестно място да донесе напитки. — Нали пиеш уиски със сода?

— Да. Благодаря, мистър Уотърхауз.

— Джордж. Тук съм само Джордж.

— Добре тогава, Джордж — казах аз, макар че изглеждаше налудничаво да го наричам е малкото му име. — Какво е всичко…

— Наздраве — рече той.

Двамата отпихме.

— Стивънс е съдържателят на бара. Прави хубави напитки. Обича да казва, че това е малко, но жизнено умение.

Уискито тури край на чувството ми за обърканост и непохватност. Сложи край, но самото чувство остана. Преди да дойда загубих половин час да гледам в гардероба си и да се мая какво да облека. Най-подир се спрях на тъмнокафяв панталон и грубо сако от туид, подходящо за панталона, с надеждата, че няма да попадна в компанията на хора в смокинги, нито сред облечени с джинси и дърварски ризи мъже… и както изглежда, не съм бил далеч от истината. Новото място и новото положение карат човек да усеща жестоко всяко обществено действие, дори и най-малкото; и от този момент с чаша в ръка, с вдигане на задължителния малък тост ми се щеше да вярвам, че не съм пропуснал някоя вежливост.

— Има ли книга за гости, в която да се подпиша? — попитах аз. — Нещо от тоя род?

Той се учуди.

— Нямаме нищо такова — каза. — Поне така мисля.

Той огледа затъмнената спокойна зала. Йохансен шумолеше със своя „Уол Стрийт Джърнъл“. Зърнах Стивънс да влиза през вратата в далечния край на залата, подобен на призрак в бялото си сако. Джордж сложи чашата си на издатината и хвърли нова цепеница в огъня. Искрите се завихриха нагоре към черното гърло на камината.

— Какво ще рече това? — попитах аз и показах надписа на камъка. — Имаш ли представа?

Уотърхауз го прочете внимателно, сякаш го виждаше за първи път. ТОВА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА.

— Струва ми се, че се досещам — каза той. — И ти ще се сетиш, ако дойдеш пак. Да, казвам ти, след време ще се сетиш за едно-две неща. Забавлявай се, Дейвид.

Той се отдалечи. И макар да изглежда странно, като ме оставиха да потъна или да изплувам в тази непозната обстановка, аз наистина се забавлявах, и то е едно нещо. Винаги съм обичал книгите, а тук видях много интересни книги. Разходих се бавно край лавиците и започнах да разглеждам книгите, доколкото ми позволяваше слабата светлина, като изваждах някоя от тях, а веднъж се спрях да погледна през тесния прозорец към кръстовището на Второ авеню и тази улица. Застанах там и гледах през заскреженото стъкло как светофарът на кръстовището сменя светлините си — червена, зелена, кехлибарена и пак червена. Усетих ненадейно как ме изпълва странното и благословено чувство на покой. То не нахлу, а само се прокрадна в мен. О, да, чувам те да казваш голяма работа, когато гледа стоповете, всеки се изпълва с покой.

Добре, това няма смисъл. Гарантирам ти. Ала чувството беше в мен, все същото. То ме накара да си спомня за първи път от много години за зимните вечери във фермата ни в Уискънсин, където пораснах: