— Амчи, да — с все същата мекота се съгласи Дейв, — ама като убиеш шестима души, туй си е повече от отмъщение. Не твърдя, че не може да е било тъй, твърдя само, че може би е било по-инак. Също като Крайбрежните светлини може да са били отражения в облаците… или нещо тайно, изпитвания на Военовъздушните сили от базата в Бангор… или пък кой знай, зелените човечета може наистина да са дошли да видят дали дечурлигата от Хенкок Лъмбър ще направят два аута срещу Тинък Ото Боди.

— Най-често хората си измислят някаква история и вярват в нея — включи се в обяснението Винс. — Нама нищо по-просто, стига неизвестният фактор да е само един: един отровител, една група загадъчни светлини, една гемия, изхвърлена на сушата без екипажа. Само че при Колорадеца нямаше нищо друго освен неизвестни фактори, затуй не се получи история. — Той замълча за миг. — Все едно влак да изхвърчи от камината или някоя заран на улицата ти да се появят конски глави. Не чак толкоз грандиозно, ама точно толкоз странно. А таквиз неща… — Старецът поклати глава. — Стефи, хората не обичат таквиз неща. Не искат таквиз неща. Вълната е много красива, когато я гледаш да се разбива в брега, ама от много вълни хващаш морска болест.

Стефани отправи очи към искрящата повърхност на пролива — там имаше много вълни, но не големи, не днес — и безмълвно се замисли над казаното.

— Има и още нещо — обади се Дейв след малко.

— Какво? — попита тя.

— Тя си е наша — с изненадваща настойчивост отсече старецът. Стори й се почти разгневен. — Човекът от „Глоуб“ е отдалече и само ще я оплеска. Не може да я разбере.

— А ти разбираш ли я?

— Не. — Дейв отново седна. — Ама не се и налага, миличка. По въпроса за Колорадеца съм малко като Дева Мария, след като родила Исус. В Библията пише нещо подобно: „Но Мария мълчеше и размишляваше над тез неща в сърцето си“. Понякога с мистериите тъй е най-добре.

— Но на мен ще разкажеш, нали?

— Да, естествено! — Той я погледна, сякаш изненадан, а също — мъничко — сякаш се събуждаше от полудрямка. — Щото си от нашите. Нали, Винс?

— Амчи да — потвърди другият старец. — Издържа изпита някъде към средата на лятото.

— Така ли? — Тя пак се почувства нелепо щастлива. — Как? Какъв изпит?

Винс поклати глава.

— Не мога да ти кажа, миличка. Знам само, че по някое време просто почна да си изглеждаш наред. — Погледна Дейв и Дейв кимна. Винс пак се обърна към Стефани. — Та тъй. Историята, която не разказахме на обяд. Собствената ни неразгадана мистерия. Историята на Колорадеца.

Ала всъщност започна Дейв.

— Преди двайсет и пет години, през осемдесетте, две деца се качили на ферибота в шест и половина, вместо в седем и трийсет, за да идат на училище. Учеха в Единната гимназия „Бейвю“ и освен туй бяха гаджета. Щом свършваше зимата, а тук на крайбрежието тя не е толкоз дълга, колкото навътре в континента, прекосяваха острова тичешком, спускаха се по Хамък Бийч до шосето, оттам на Пристанищната улица и на градския кей. Представяш ли си го, Стефи?

Представяше си го. Представяше си и романтиката. Не си представяше обаче какво са правели „гаджетата“, като стигнат в Тинък. Знаеше, че десетината дечурлига на ученическа възраст в Муус-Лук почти винаги хващат ферибота в седем и трийсет и подават на капитана — Хърби Гослин или Марси Лагас — картите си, та баркодовете им да бъдат подложени на бързото намигане на стария лазер. После, когато слизаха в Тинък, училищния автобус ги откарваше в ЕГБ, на още пет километра. Тя попита дали децата са изчаквали рейса и Дейв усмихнато поклати глава.

— А, не. И оттатък продължаваха да тичат. Без да се държат за ръце, ама все едно се държаха, щото винаги бяха заедно. Джони Гравлин и Нанси Арно. Две години си бяха направо неразделни.

Стефани се поизправи на стола. Познаваше един Джон Гравлин, мууслукския кмет, общителен човек с добра дума за всеки и поглед, вперен в щатския сенат в Огъста. Темето му оплешивяваше, шкембето му растеше. Опита се да си го представи как тича три километра на острова и още пет от другата страна на пролива и не успя.

— Не ти се удава лесно, а, миличка? — попита Винс.

— Да — призна тя.

— Е, това е, щото се мъчиш да си представиш Джони Гравлин, футболиста, бегача, шегаджията, като кмета Джон Гравлин, който случайно е единствената политическа жаба в нашето островно блато. Кметът обикаля Пристанищната улица и се ръкува наляво и надясно, хили се и хвърля отблясъци с оня златен зъб отстрани в устата, казва добра дума на всеки срещнат, никога не забравя имената на хората, нито кой кара форд пикап, кой пък се задоволява със стария фермерски камион на баща си. Карикатура, направо слязла от стар филм от четирийсетте за провинциалните политици, а той е такъв селяндур, че даже не го съзнава. Останал му е само един скок в блатото и щом се добере до оназ лилия в Огъста, или ще прояви благоразумието да спре, или ще се опита да скочи още веднъж и тоз път ще го смажат.

— Много си циничен — укори го Стефани, не без младежко възхищение от чувството му за хумор.

Винс сви костеливите си рамене.

— Виж сега, самият аз също съм класически образ, миличка, само че от филма, дето вестникарят с ръкавелите и козирката на челото вика: „Спрете пресата!“ в последния кадър. Искам да кажа, че по онуй време Джони беше друг човек — слаб като перодръжка и бърз като живак. Почти божествен, би могло да се рача, само да не бяха тез негови злополучни заешки зъби, дето се е родил с тях.

— А тя… с онез тесни къси червени гащета, дето ги носеше… тя наистина беше богиня. — Замълча за миг. — К’вито са много седемнайсетгодишни момичета де.

— Акълът ти е все там — скастри го Дейв.

Винс изненадващо го погледна.

— Не е изобщо. В облаците е.

— Щом казваш — рече другият старец. — Ама и аз признавам, че си беше хубавица, дума да няма. И три-четири сантиметра по-висока от Джони, май тъкмо затуй скъсаха през пролетта на последната им учебна година. Но през осемдесетте бяха лудо влюбени и всеки ден тичаха до ферибота от отсамната страна и после нагоре по Бейвю Хил до гимназията в Тинък. Хората се обзалагаха кога Нанси ще забременее от него, ама тя тъй и не забременя — или той е бил страшен кавалер, или тя е била страшно предпазлива. — Замълча за миг. — По дяволите, може пък да са били малко по-опитни от повечето хлапета на острова по онуй време.

— Според мене беше от тичането — разсъдливо отбеляза Винс.

— Да се върнем на темата, моля, и двамата — намеси се Стефани и старците се засмяха.

— Та на темата — каза Дейв. — Една заран през пролетта на хиляда деветстотин и осемдесета, трябва да е било април, видели някакъв мъж да седи на Хамък Бийч. Нали се сещаш, в края на Мууси Вилидж.

Стефани се сещаше, разбира се. Хамък Бийч беше прелестно местенце, макар и малко пренаселено от курортисти. Не можеше да си представи как ще е след Деня на труда3, макар че щеше да има възможност да види — стажът й продължаваше до пети октомври.

— Е, „седи“ не е точната дума — поправи се Дейв. — Бил се поизтегнал, тъй твърдяха и двамата после. Подпирал се на едно от онези кошчета за смет, нали ги знаеш, дето дъната им са забити в пясъка, та да не ги отвее вятърът, само че от тежестта на тялото му кошчето било… — Старецът вдигна длан вертикално и я наклони.

— Като кулата в Пиза — отбеляза Стефи.

— Точно тъй. Освен туй не бил облечен за ранна утрин, когато термометърът показва пет-шест градуса и от морския вятър на човек му се струва, че не е повече от нулата. Носел хубави сиви панталони и бяла