да я убие — не просто да й причини болка или пък да й отнеме бебето, за което тя толкова отдавна мечтаеше, а наистина да я убие. Напомня й на животно, докато се приближава с наведена глава, а мускулите на бедрата му се издуват. Преди да измислят прозвището „ченге“ за такива като мъжа й, децата използваха друга дума, която й хрумва сега, докато го следи с поглед как прекосява стаята и се приближава към нея с наведена глава, а ръцете му се поклащат като месести махала, понеже той изглежда точно така — като бик.

Тя стене, мята глава, рита. Едната й обувка изхвръква. Отново я заболява, спазмите се врязват в корема й като ръждясали котви, потича още кръв, но тя не престава да рита. Знае, че когато е в това състояние, съпругът й действа като ужасяващ робот.

Той се надвесва над нея и уморено клати глава.

— Нищо лошо няма да ти направя — казва, докато коленичи, за да я повдигне, — тъй че престани да се държиш като идиотка.

— Тече ми кръв — пошепва жената, спомняйки си телефонния разговор, в който той каза, че няма да я мести, разбира се, че няма.

— Ъ-хъ, зная — равнодушно отвръща злодеят. Оглежда стаята, чудейки се къде би могла да се удари жена му — тя сякаш чете мислите му. — Спокойно, ще я спрат. Ще я спрат.

„А дали ще успеят да предотвратят аборта? — наум изкрещява тя, но не й хрумва, че е възможно той също да чете мислите й, и не забелязва колко внимателно я следи с поглед. Отново се опитва да заглуши гласа в главата си, като прошепва: — Мразя те. Мразя те.“

Той я пренася до стълбите. Коленичи, после я настанява на най-долното стъпало и загрижено пита:

— Удобно ли ти е?

Тя затваря очи. Не може да го гледа, поне не сега. Струва й се, че ще обезумее, ако го гледа.

— Добре — съгласява се той, сякаш му е отговорила, а когато тя отваря очи, лицето на съпруга й отново е безизразно като на робот. Сякаш мисълта му е отлетяла, изоставяйки тялото му.

„Ако имах нож, можех да го забия в гърдите му“ — мисли си тя… но всъщност изобщо не би се осмелила да даде ухо на подобна идея, камо ли пък да я приеме сериозно. Това е само далечно ехо на лудостта на съпруга й, тихо като плясък на криле на прилеп, кръжащ в пещера.

Изведнъж лицето му отново се оживява, той се изправя и ставите му изпукват. Поглежда ризата си, за да провери дали не е изцапана с кръв. Всичко е наред. Хвърля поглед към ъгъла, където се беше строполила. Ето на, там има кръв — няколко капчици и петънца. От нея отново руква кръв и я облива с болезнена, някак алчна топлина. Настава истински порой, като че през цялото това време кръвта само е чакала да изхвърли детенцето от мъничкото му обиталище. Сякаш едва ли не — о, каква противна мисъл — собствената й кръв е на страната на мъжа й… колкото и налудничаво да е това.

Той отново отива в кухнята и се бави там около пет минути.

Чува го как се разхожда, а през това време болката става непоносима, след това утихва и руква някаква течност — тя чува ужасяващия звук. Сякаш седи в лечебна вана, пълна с гъста топла течност. Нещо като кървав сос.

Удължената му сянка подскача по свода към кухнята — хладилникът се отваря и затваря, после се отваря и затваря шкафче (едва доловимото проскърцвате й подсказва, че това е шкафчето под мивката). Пуска чешмата и почва да си тананика нещо — като че ли „Когато мъж обича жена“ — а в същия миг бебето напуска тялото й.

Като се връща, в едната си ръка държи сандвич — още не е е вечерял, разбира се, и сигурно е гладен, а в другата — влажен парцал от коша под мивката. Кляка в ъгъла, където се беше завлякла, след като изтръгна книгата от ръцете й и заби в корема й тежките си юмруци — бам, бам, бам, довиждане, детенце — и се залавя да изтрие кървавите петна и капки; многото кръв ще се вижда на най-долното стъпало, точно където иска.

Докато чисти, яде сандвича. Съдейки по миризмата, между филиите хляб е сложил останалите пържоли на скара, които тя смяташе да приготви с макарони за събота вечер — нещо бързо, което да хапнат пред телевизора, докато гледат ранните новини.

Той поглежда парцала, който леко е порозовял. Кимва, отхапва от сандвича и се изправя. Когато се връща от кухнята, тя долавя далечния вой на сирени.

Мъжът прекосява стаята, коленичи край нея и улавя ръцете й. Смръщва се, като усеща колко са студени, започва лекичко да ги разтрива и да й говори.

— Извинявай. Просто… случват се разни работи… оная кучка от мотела… — Млъква, за миг отмества поглед встрани, след това отново се обръща към нея. На лицето му е изписана странна, виновна усмивка. „Виж на кого съм седнал да обяснявам — сякаш казва тя. — Ето докъде стигна всичко — тссссс.“

— Бебето — шепне тя. — Бебето.

Той стисва ръцете й до болка.

— Слушай внимателно. След минута-две ще са тук.

— Да — линейката вече е съвсем близо и вие в нощта като ужасяваща хрътка.

— Ще кажа, че си слизала по стълбите и си се спънала. Паднала си. Разбираш ли?

Тя мълчаливо се взира в него. Болката в корема й, която временно бе позатихнала, я прерязва с все сила.

— Разбираш ли?

Вглежда се в хлътналите му празни очи и кима. Долавя странна миризма, сякаш седи сред локва химикал.

— Добре. Знаеш ли какво ще се случи, ако кажеш нещо друго?

Тя продължава да го гледа.

— За теб е по-добре да го произнесеш на глас. По-безопасно е.

— Ще ме убиеш.

Той кима, явно доволен. Прилича на учител, който с мъка е изкопчил отговор от слаб ученик.

— Точно така. И никак няма да бързам. Преди да съм приключил, днешното произшествие ще ти изглежда само като порязан пръст.

Навън алените светлини пулсират в алеята пред къщата.

Той сдъвква последната хапка от сандвича и бавно се изправя. Ще отиде на вратата да ги посрещне — разтревоженият съпруг, чиято бременна жена е претърпяла злополука. Още не се е обърнал, тя го сграбчва за ризата и шепне:

— Защо? Защо бебето, Норман?

За миг по лицето му преминава нещо, което тя не вярва, че вижда — прилича на страх. Но защо пък ще се страхува от нея? Или пък от бебето?

— Било е злополука — казва. — Това е, чисто и просто злополука. Аз нямам нищо общо. И като говориш с тях, бъди убедителна. Тъй че Бог да ти е на помощ.

„Тъй че Бог да ми е на помощ“ — повтаря си тя.

Навън се затръшват врати; чуват се забързани стъпки, които идват към къщата, и металното дрънчене и потропване на количката, в която ще я отнесат до мястото й под сирената. Той се обръща към нея за последен път, свел глава като бик, с помътнели очи.

— Ще имаш друго дете и това няма да се повтори. Всичко ще бъде наред. Момиче. Или пък сладичко момченце. Подправката няма значение, нали така? Ахо е момче, ще му купим бейзболно костюмче. Ако е момиченце… — Той махва неопределено — … шапчица или нещо подобно. Само почакай и ще видиш. Точно така ще стане. — Усмихва се, от което на нея й се иска да се разпищи. Все едно да гледаш ухилен труп в ковчег. — Ако ме слушаш, всичко ще бъде наред. Честно слово, миличка.

После отваря вратата да посрещне екипа на линейката, казва им да бързат и че има кръв. Те се приближават към нея, тя затваря очи, защото не иска да им позволи да надзърнат в нея, и се откъсва от гласовете им.

„Не се тревожи, Роуз, недей се ядосва, та това е дребна работа, някакво си бебе, можеш да родиш друго.“

Спринцовка ужилва ръката й, а после я повдигат. Продължава да е със затворени очи и си мисли: „Е да, добре. Предполагам, че мога да родя друго дете. Мога да го родя и да го отнеса някъде, където той няма да може да го достигне. Далеч от жестоките му ръце.“