синия, приятен простор на Ташморското езеро. И двата прозореца бяха огледални — той можеше да гледа навън, но ако някой се опиташе да погледне вътре, би видял само своя изкривен образ, освен ако не допреше носа си до стъклото и не присвиеше очи срещу блясъка.

Видя как мъжът с работната риза и подгънатите джинси се върна до комбито си. От този ъгъл успя да разчете и в кой щат е издаден номерът — Мисисипи. Когато човекът отвори вратата на колата, Морт си помисли: „По дяволите. Пистолетът му е в колата. Не го е носил, защото е мислил, че може да се разбере с мен… каквото и да смята за «разбиране». Но сега отива да го вземе и ще се върне тук. Сигурно е в жабката или под седалката…“

Но човекът седна зад волана, като се забави само толкова, колкото да свали черната си шапка и да я хвърли до себе си. Когато затръшна вратата и запали двигателя, Морт помисли: „Сега в него има нещо различно.“ Чак когато неговият нежелан следобеден посетител изкара колата на заден ход от алеята и се скри от погледа зад дебелата стена от храсти, Морт осъзна, че много добре знае какво беше различното.

Когато човекът влезе в колата си, той вече не държеше ръкописа.

Беше на задната веранда. Отгоре имаше камък — да пази лекият ветрец да не пръсне листата по целия двор. Слабото тупкане, което бе чул, сигурно е било от слагането на камъка върху ръкописа.

Морт стоеше в антрето и го гледаше с ръце в джобовете на панталоните си със защитен цвят. Знаеше, че лудостта не прихваща (освен може би в случаите на продължително общуване, пак според него), но все още не искаше да се докосва до това проклето нещо. Все пак предполагаше, че ще се наложи да го вземе. Не знаеше колко щеше да остане тук — ден, седмица, месец или година, в този момент всичко му изглеждаше възможно — но не можеше да остави това скапано нещо на прага. Най-малкото Грег Карстерс — неговият пазач, щеше да слезе тук рано този следобед, за да му представи сметката, колко ще струва новият покрив на къщата, и щеше да се почуди какво е това. По-лошо, вероятно щеше да предположи, че е на Морт, и това щеше да породи повече обяснения, отколкото проклетото нещо заслужаваше.

Остана на прага, докато звукът от двигателя на посетителя му не се сля със слабия, тих шум на следобеда, и после излезе на верандата. Стъпваше внимателно с босите си крака (верандата се нуждаеше от боядисване поне от година, а от изсъхналото дърво стърчаха бодливи трески). Захвърли камъка в обраслия с хвойна дол отляво. Вдигна малката пачка листа и я погледна. Най-отгоре беше заглавната страница. Там пишеше:

Въпреки волята си почувства моментно облекчение. Никога не беше чувал за Джон Шутър и никога през живота си не беше нито чел, нито писал разказ с име „Таен прозорец, тайна градина“.

Хвърли ръкописа в кухненското кошче за боклук, което, му беше на пътя, и се върна на канапето в дневната, легна си отново и за пет минути заспа.

Сънува Ейми. Напоследък спеше страшно много и постоянно сънуваше Ейми, а когато понякога се събуждаше от собствените си дрезгави викове, вече не се изненадваше кой знае колко. Предполагаше, че ще му мине.

На следващата сутрин седеше пред своя компютър в един малък кът на дневната, която винаги, когато идваха тук, използваше като кабинет. Компютърът беше включен, но Морт гледаше през прозореца към езерото. Там имаше две моторни лодки, които прорязваха с широки бели следи синята вода. Отначало той ги помисли за рибарски, но лодките не се спираха — само кръстосваха пътищата си на големи кръгове. Хлапаци, реши той. Просто някакви хлапаци си играят.

Не правеха нещо кой знае колко интересно, но той — още по-малко. След като напусна Ейми, не бе написал нищо, което да струва дори пукнат грош. Сядаше пред компютъра всеки ден от девет до единайсет — точно както беше го правил всеки ден през последните три години (и както близо хиляда години преди това беше прекарвал тези два часа, седейки пред старата канцеларска пишеща машина „Роял“), но всичко, което беше постигнал с това, с готовност би разменил за моторна лодка, с която да се надбягва с хлапаците по езерото.

Днес по време на двучасовия си график беше написал следните редове безсмъртна проза:

Не беше добре.

Беше прекалено близо до истинския живот, за да бъде добре.

В истинския живот той никога не беше толкова решителен. Може би това беше част от проблема.

Изключи компютъра и след като щракна електрическия ключ, се сети, че беше забравил да запази написаното в паметта. Е, какво толкова. Може би даже неговото подсъзнание го критикуваше, като му казваше, че текстът не заслужава да бъде запазен.

Госпожа Гейвин явно беше привършила на горния етаж — жуженето на прахосмукачката „Електролукс“ най-после беше престанало. Тя идваше да чисти всеки вторник и когато Морт преди два вторника й каза, че той и Ейми са скъсали, тя онемя от изненада, което никак не й подхождаше. Предполагаше, че тя харесва Ейми много повече от него. Но госпожа Гейвин продължаваше да идва и Морт сметна, че и това е нещо.

Стана и излезе в дневната точно когато госпожа Гейвин слизаше по главното стълбище. Тя държеше маркуча на прахосмукачката и влачеше малкия валчест уред след себе си. Машината слизаше с поредица от тупкания и приличаше донякъде на малко механично куче. „Ако се опитам да сваля прахосмукачката по този начин, тя ще ме удари по глезена и ще се изтъркаля чак до долу — помисли Морт. — Чудя се как ли успява да го прави?“

— Добре дошла, госпожо Г. — каза той и прекоси дневната към кухненската врата. Пиеше му се кола. Винаги ожадняваше от писането на тъпотии.

— Здравейте, господин Рейни. — Той се беше опитвал да я накара да го нарича Морт, но тя не бе пожелала. Не искаше дори да го нарича Мортън. Госпожа Гейвин беше жена с принципи, но принципите не й пречеха да нарича жена му Ейми.

„Може би трябваше да й кажа, че заварих Ейми в леглото с друг мъж в един от скъпите мотели на Дери — помисли Морт, като бутна летящата врата. — Поне би могла да започне отново да я нарича госпожа Рейни.“

Грозна и подла мисъл — от онзи вид мислене, който той подозираше, че е в корените на писателските му проблеми, но май нямаше начин да го преодолее. Може би и това щеше да мине… като сънищата. По някаква причина тази идея го накара да си спомни за една лепенка за броня, която веднъж беше видял отзад на един много стар фолксваген костенурка. „ЗАПЕЧЕН — НЕ МОЖЕ ДА МИНЕ“, пишеше, на лепенката.

Когато кухненската врата се затвори, госпожа Гейвин каза:

— Намерих един от разказите ви в боклука, господин Рейни. Помислих, че може да ви потрябва, и го сложих на плота.