В магазинчето бе топло. То бе дълго, но нешироко и само с една пътека. Вляво от вратата имаше стъклена витрина, пълна с кутии муниции. Той позна веднага патроните калибър 22, защото като дете в Кънектикът бе имал пушка калибър 22. Бе искал тази пушка цели три години, но когато най-после я получи, не знаеше какво да прави с нея. Известно време стреля по консервени кутии, а веднъж и по една сойка. Този изстрел не бе умъртвил птицата. Тя бе останала да лежи в розовия от кръвта й сняг, бавно отваряйки и затваряйки човка. След този случай той окачи пушката на стената, където тя прекара три години, докато не я продаде на едно момче от тяхната улица за 9 долара и кутия смешни книги.
Останалите муниции бяха по-непознати. Трийсет и три, три-нула-шест, и някакви други, които приличаха на умалени снаряди за гаубица. Какви ли животни се убиват с това нещо, почуди се той. Тигри? Динозаври? Все пак той остана очарован от тези патрони, така открояващи се измежду другите на витрината, подобно на бонбон сред скучни канцеларски принадлежности.
Продавачът, или съдържател, разговаряше с някакъв дебеланко в зелени панталони и зелена дочена риза. Ризата имаше джобове с капаци. Говореха за пистолета, който лежеше разглобен на витрината пред тях. Дебелият мъж запъна с палец чукчето и двамата присвиха око и се вторачиха в добре смазаната камера. Дебелият каза нещо и продавачът, или съдържател, се засмя.
— Автоматичните винаги засичали, а? Това сигурно го знаеш от времето на баща си, Мак. Признай си.
— Стига, Хари, престани с твоите глупости. Престани, Фред, помисли си той. Стига глупости.
Спомняш си за тях, нали, Фред? Фред отвърна, че помни.
Цялата дясна стена на магазина представляваше една витрина. Пълна бе с окачени пушки. Неавтоматичните двуцевки той можеше да различи, но всичко останало бе за него напълно непознато. И все пак, някой хора — като тези двамата в края на тезгяха например — бяха овладели този свят с лекотата, с която той бе усвоил общото счетоводство в колежа.
Той влезе навътре в магазина и се вгледа в друга, пълна с пистолети витрина. Видя някои въздушни, няколко калибър 22, един 38 с удобна дървена дръжка, 45-ици и едно оръдие, в което той разпозна Магнум 44, пищова на Мръсния Хари от онзи филм. Бе чул Рон Стоун и Вини Мейсън да обсъждат филма в пералнята и Вини бе казал: „Никой не би пуснал ченге да се разхожда с такъв пистолет из града. От една миля това нещо може да пробие дупка в човек.“
Дебелият мъж, Мак, и продавачът, или съдържател, Хари (също както в Мръсния Хари) бяха сглобили пистолета.
Обади се като получиш Меншлера — каза Мак.
— Ще се обадя… но да знаеш, че предубежденията ти към автоматичните са направо глупави. (Той реши, че Хари трябва да е съдържателят—продавач никога не би нарекъл клиента си глупав.) — Кобрата за другата седмица ли ще ти трябва?
— Добре би било да я имам — каза Мак.
— Не ти обещавам.
— Кога ли си обещавал… но пак си оставаш най-добрият оръжеен майстор в града и сам знаеш това.
— Така си е.
Мак погали пистолета на витрината и се обърна да излиза. Леко се блъсна в него —
Хари се обърна към него, все още усмихнат и клатещ глава:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Надявам се. Но, отсега ви предупреждавам, че нищо не разбирам от оръжие.
Хари сви рамене:
— Не знам да има закон, който да ви задължава да разбирате. За някой друг ли ще бъде? За Коледа?
— Да, точно така — каза той, хващайки, се за подхвърлената идея. — За братовчед ми. Ник. Ник Адъмс. Живее в Мичигьн и е пълен с пушки. Ловджия е, но нали знаете, за него това е нещо много по-важно. Това му е нещо като…
— Хоби? — запита Хари усмихнат.
— Точно така — той бе на път да каже „фетиш“. Погледът му падна върху касовата машина, на която имаше залепена престаряла лепенка. Надписът бе:
Той се усмихна на Хари и каза:
— Много точно, нали?
— Така е — каза Хари — Този ваш братовчед…
— Ами, цялата работа при нас е нещо като „кой-кого“. Той знае, че съм маниак на тема лодки и за миналата Коледа ме изненада с един мотор Евинруд, 60 конски сили. Изпрати ми го в колет с въздушна поща. А аз му подарих ловджийско яке. Умрях от срам. — Хари кимна с разбиране. — Сега, преди месец и половина имах писмо от него: пише ми като дете с безплатна карта за цирка. Изглежда са се събрали шестима приятели, всеки е дал по нещо и заедно ще тръгват някъде в Мексико, където ще могат да стрелят свободно…
— Ловен резерват без ограничения?
— Да, точно така беше — той се засмя леко — Стреляш колкото ти душа иска. Животните там са специално събрани. Сърни, антилопи, мечки, бизони. Всякакви.
— Не беше ли мястото Бока Рио?
— Не мога да си спомня. Но май името бе по-дълго.
Хари вече гледаше леко замечтано:
— С приятеля ми, който преди малко излезе, и още двама души бяхме в Бока Рио през шейсет и пета. Ударих зебра. Цяла зебра! Сега е в стаята с ловните ми трофеи вкъщи. Това бяха най-хубавите дни през живота ми. Най-хубавите. Завиждам на братовчед ви.
— Поговорихме за това с жена ми — каза той — и тя каза да действам. Пък и годината бе доста добра за пералнята. Аз работя в пералнята Синята Панделка, оттатък, в Уестърн.
— Да, зная къде е.
Струваше му се, че може да продължи този разговор с Хари цял ден, цяла година, съшивайки от истина и лъжи един прекрасен, бляскав гоблен. Да забрави за света около себе си. По дяволите енергийната криза,
