Великите гори на отдавна отминалите дни.

Флаг сякаш отново се стъписал… почти приклекнал. После пристъпил напред бавно, много бавно. Огромната секира се люлеела в лявата му ръка.

— Ти може да заповядваш в един следващ свят — прошепнал той. — Като избяга, скочи право в ръцете ми. И ако се бях сетил навреме, а наистина трябваше, щях сам да организирам бягството ти! Оо, Питър, главата ти ще се търкулне в огъня и мирисът на горящата ти коса ще достигне до съзнанието ти, преди мозъкът ти да е разбрал, че вече си мъртъв. Ще изгориш, както изгоря баща ти… и те ще ми връчат медал за това на Площада. Та нали ти самият уби баща си заради короната.

— Ти го уби — казал Питър.

— Аз? Аз ли? Ти си се побъркало в Иглата, моето момче. — Флаг спрял да се смее, очите му горели. — Но нека предположим, за миг поне нека предположим, че съм го направил. Кой ще повярва?

Питър още държал верижката на медальона увита около дясната си ръка. Сега отворил ръката си и медальонът увиснал под нея, залюлял се хипнотично, пръскал червеникавокафяви отблясъци по стената. При вида на медальона очите на Флаг се разширили и Питър си помислил: Позна го! Богове, той го позна!

— Ти уби баща ми и това не е първият път, когато подреждаш нещата по същия начин. Когато Ливън Валера се е изпречил на пътя ти по време на мрачните дни на Алън Втори, жена му е била намерена отровена. Обстоятелствата били подредени така, че вината на Валера да изглежда неоспорима… както изглеждаше и моята.

— Къде намери това, ти, малък негоднико? — изсъскал Флаг и Нейоми потреперила.

— Да, ти си забравил — повторил Питър. — Мисля, че след по-късо или по-дълго време, изчадията като тебе винаги започват да се повтарят, понеже тебеподобните знаят само няколко прости трика. След време някой винаги ги проумява. Мисля, че това е, което ни спасява. Винаги.

Медальонът висял и се люлеел на светлината на огъня.

— Кой ще го е грижа сега ли? — попитал Питър. — Кой ще повярва? Много. Дори да не повярват нищо друго, поне ще повярват, че си старо чудовище, както нашепват сърцата им.

— Дай ми го!

— Ти си убил Елинор Валера, уби и баща ми.

— Да, аз му занесох виното — отвърнал Флаг, а очите му пламтели — и се смях, когато червата му пламнаха, а още по-силно се смях, когато те качиха по стълбите на върха на Иглата. Но тези, които ме чуват да казвам това в тази стая, скоро ще умрат, а никой не ме е видял да донасям виното тук. Те видяха само теб!

И тогава, зад гърба на Питър се обадил нов глас. Този глас не бил силен, бил толкова тих, че едва можел да се чуе, и треперел. Но той накарал всички тях, включително Флаг, смаяно да онемеят.

— Имаше и друг, който те видя — обадил се от тъмната сянка на бащиния си стол Томас, братът на Питър. — Аз те видях, магьоснико.

Питър мръднал встрани и се обърнал, а ръката му, от която висял медальонът, все още била протегната напред.

Томас!, опитал се да каже той, но не могъл да проговори, толкова бил стъписан от ужас и изненада пред промените, извършили се с брат му. Той бил станал дебел и някакси преждевременно остарял. Винаги бил приличал на Роланд повече, отколкото Питър, но сега сходството изглеждало чак зловещо.

Томас!, опитал се да каже отново и осъзнал защо лъкът и стрелата не били на мястото си над главата на Деветака. Лъкът лежал в скута на Томас, а стрелата била сложена на тетивата.

Тъкмо тогава Флаг изпищял и се хвърлил напред, като размахвал голямата секира над главата си.

Викът му не бил от ярост, а от ужас. Бялото му лице бледнеело, косата му щръкнала, устата му треперела неудържимо. Питър бил поразен от приликата, но познал брат си. Флаг останал напълно заблуден от горящия огън и тъмните сенки, хвърляни от перилата на стола, в който седял Томас.

Той забравил за Питър. Насочил секирата си към фигурата на стола. Веднъж вече убил стареца с отрова, а ето го отново тук — седял в пропития с мирис на медовина халат, държал в ръце лъка и стрелата и гледал към Флаг с измъчен, обвиняващ поглед.

— Призрак! — изпищял Флаг. — Дух или демон от ада, все ми е едно! Вече те убих веднъж! Ще те убия отново! Олелееее…

Томас винаги бил отличен стрелец с лък. Въпреки че рядко ловувал, докато Питър бил в затвора, той често ходел на стрелбището, а и независимо дали бил пиян или трезвен, притежавал точното око на баща си. Имал хубав лък от тисово дърво, но никога досега не бил опъвал някой, подобен на този. Бил лек и гъвкав, но се усещала и странна сила от дървената му част. Бил огромно, но изящно оръжие, дълго два метра и половина, и Томас нямал място да го опъне както трябва, докато седял, но все пак се справил донякъде, без каквито и да било усилия.

Врагобой била може би най-огромната стрела, изработвана някога, от сандалово дърво, с три пера от крилата на андуански сокол и връх от накалена стомана. Била се нагорещила при опъването и Томас усещал топлина да лъха към лицето му като от отворена пещ.

— Говориш само лъжи, магьоснико — казал Томас меко и пуснал тетивата.

Стрелата излетяла от лъка. Когато пресичала стаята, тя минала точно през центъра на медальона на Ливън Валера, който още се полюлявал от протегнатата ръка на Питър. Верижката се изхлузила с лек, звънтящ звук.

Вече ви казах, че още от нощта в северните гори, когато той и войските, които командвал, нощували след безплодната експедиция за издирване на изгнаниците, Флаг бил преследван от сън, чието съдържание не можел да си спомни. След него винаги се събуждал с лява ръка, притисната към лявото му око, сякаш бил ранен точно там. Окото горяло минути, след като се събудел, въпреки че не откривал нищо, което да не му било наред.

Сега стрелата на Роланд, с нанизания на върха й медальон на Валера с форма на сърце, прелетяла през стаята на мъртвия крал и се забила в това око.

Флаг изревал. Секирата с две остриета паднала от ръката му и дръжката на това подгизнало с кръв оръжие се разделила на две веднъж и завинаги, когато се ударила в пода. Флаг отскочил назад, а едното му око останало приковано в Томас. На мястото на другото се виждало златното сърце със засъхналата на върха му кръв на Питър. Около ръбовете на това сърце се стичала някаква воняща черна течност, за която било повече от сигурно, че не е кръв.

Флаг отново изкрещял, паднал на колене и…

…и изведнъж изчезнал.

Очите на Питър се ококорили. Бен Стаад извикал. За миг дрехите на Флаг запазили формата на тялото му, за миг стрелата продължила да виси във въздуха, с прободеното сърце полюляващо се върху нея. След това дрехите се свлекли, стрелата Врагобой паднала и изтракала на каменния под. Стоманеното й острие пушело, както пушело едно време, когато Роланд го издърпал от гърлото на дракона. Сърцето запламтяло тъмночервено за миг, а формата му останала завинаги отпечатана върху камъка, където паднало след като магьосникът изчезнал.

Питър се обърнал към брат си.

Призрачното спокойствие на Томас изчезнало. Той вече не приличал на Роланд. Изглеждал като едно уплашено и ужасно изморено малко момче.

— Питър, съжалявам — казал той и започнал да плаче. — Съжалявам повече, отколкото някога би могъл