Донеси две! Увий момчето преди да се е строполило мъртво като премръзнал бръмбар!

— Да, милорд — отвърнал Арлън. Той никога, през целия си живот, не се бил държал като заплес — знаел това, както го знаел и Пейна. Но усещал колко е сериозно положението и бързо излязъл. Смъкнал двете одеяла от собственото си легло — в лишената от слава селска колиба имало само още две и те били на Пейна — и ги занесъл там, където Денис се бил привел толкова близо до огъня, колкото било възможно без да се изгори на пламъка. Плътният лед, който покривал косата му, започвал да се топи и да се стича по бузите му като сълзи. Денис се загърнал с одеялата.

— А сега, чай. Силен чай. Чаша за мен и каничка за момчето.

— Милорд, останала ни е само половин кутия всичко на всичко…

— По дяволите колко ни е останало! Чаша за мен, каничка за момчето. — Той размислил и добавил: — Направи и за себе си една чаша, Арлън, а после ела тук и слушай.

— Милорд? — Дори цялото възпитание на Арлън не могло да го спре да не се учуди от всичко това.

— По дяволите! — изревал Пейна. — Да не би да искаш да ме накараш да повярвам, че вече си по-глух и от мен! Погрижи се за чая!

— Да, милорд — казал Арлън и отишъл да запари последния чай в къщата.

Пейна не бил забравил всичко, което някога знаел, за умелото провеждане на разпит. В действителност не бил забравил почти нищо за това, нито за каквото и да било друго. Прекарвал безкрайно дълги нощи, в които се молел да успее да забрави някои неща.

Докато Арлън правел чая, Пейна се заловил за работа и се опитал да предразположи уплашеното — не, по-скоро ужасеното момче. Попитал го дали проблемите с канализацията, които така тормозели замъка напоследък, са се решили успешно. Опитал се да разбере мнението на Денис за пролетната сеитба. Пейна заобикалял теми, които биха могли да бъдат опасни… и малко по-малко, докато се стоплял, Денис се успокоил.

Когато Арлън сервирал чая — горещ, силен и изпускащ пара, Денис погълнал на една глътка половин чаша, направил гримаса и погълнал останалото. Невъзмутим както обикновено, Арлън му сипал отново.

— Полека, момко — посъветвал го Пейна и запалил най-после лулата си. — Полека е най-подходящата дума за горещ чай и плашливи коне.

— Голям студ! Мислех, че ще замръзна, докато се добера дотук.

— Вървял си пеша! — Пейна не могъл да скрие изненадата си.

— Да. Накарах майка да пусне слух между слугите, че лежа вкъщи с грип. Ще хване място за няколко дни, всеки може да се разболее по това време на годината… Вървях. Целия ден. Не се осмелих да яздя. Не исках да ме забележат. Не знаех, че е толкова далече. Ако знаех, може би щях да предпочета да яздя, в края на краищата. Тръгнах в три през нощта. — Денис направил усилие, преглътнал и избухнал: — Няма да се върна там! Никога! Забелязах начина, по който той ме гледа, откакто се е върнал. Строго и подозрително, очите му винаги ядосани! Той никога не ме е гледал по този начин, преди не ме поглеждаше изобщо! Той знае, че съм видял нещо! Той знае, че съм чул нещо! Не знае какво, но знае, че има нещо! Чува го в главата ми, както аз чувам камбаната на Църквата на Великите богове! Ако остана, той ще го изтръгне от мен! Знам, че ще го направи!

Пейна се бил втренчил в момчето под рунтавите си вежди и се опитвал да подреди тази смайваща поредица от декларации.

Очите на Денис плувнали в сълзи.

— Имам предвид Ф…

— Тихо, Денис — спрял го Пейна. Гласът му бил мек, но погледът — не. — Знам кого имаш предвид. Най-добре е да не се произнася името му на глас.

Денис го погледнал с няма, искрена благодарност.

— Най-добре ми разкажи онова, за което си дошъл — казал Пейна.

— Да, да, разбира се.

Денис се поколебал за миг като опитал да се овладее и да подреди мислите си. Пейна чакал невъзмутимо, подтиснал растящата си възбуда.

— Разбирате ли — започнал най-после Денис, — преди три нощи Томас ме извика да отида и да остана при него, както прави понякога. И в полунощ или там някъде…

Денис разказал това, което вие вече чухте, и му прави чест обстоятелството, че изобщо не се опитал да скрие ужаса, който бил изпитал, нито пък да го представи в по-благоприятна светлина. Докато говорел, вятърът виел отвън и за разлика от пламтящия все по-слабо огън, очите на Пейна искрели все по-ярко и по-ярко. Ето ги, мислел си той, нещата дори по-лоши, отколкото някога си ги е представял. Не само Питър е отровил краля, а и Томас го е видял.

Нищо чудно, че момчето-крал толкова често било мрачно и депресирано. Може би слуховете, които се разнасяли из медовинарниците, слуховете, че Томас вече бил почти луд, не били толкова преувеличени, колкото Пейна си мислел.

Но когато Денис замълчал, за да пийне малко чай (Арлън допълвал чашата му е тръпчивата запарка от каничката), Пейна отхвърлил тази идея. Ако Томас е бил свидетел как Питър отравя Роланд, щеше ли Денис сега да е тук… и то в такъв смъртен ужас от Флаг?

— Чул си и още нещо — рекъл Пейна.

— Мда, милорд Върховен съдия — отвърнал Денис, — Томас… той бълнува доста време. Дълго бяхме затворени в тъмното заедно.

Денис се мъчел да бъде ясен, но трудно намирал думи, за да изрази ужаса на онзи отвсякъде затворен проход, с Томас, който пищи в мрака пред него, и няколкото оцелели кучета на мъртвия крал, лаещи под тях. Не намирал думи, за да опише миризмата на онова място — миризма на тайни, прокиснали като разляно в тъмнината мляко. Нямал думи, за да разкаже за надигналия се в него страх, че Томас е полудял, докато се е намирал в прегръдките на съня.

Томас крещял името на кралския магьосник отново и отново, молел краля да погледне в бокала и да види мишката, която едновременно гори и се дави във виното. Защо си ме зяпнал така?  — пищял той. И след това: Донесох ти чаша вино, кралю мой, за да ти покажа, че аз също те обичам. И най-накрая извикал думи, които Питър щял да разпознае, думи на повече от четиристотин години: Това беше Флаг! Флаг! Беше Флаг!

Денис се протегнал за чашата си, доближил я на половината път до устата си и я изпуснал. Тя се разбила на плочите пред огнището.

Тримата погледнали към глинените чирепчета.

— А после? — попитал Пейна с измамливо кротък глас.

— Ами дълго, дълго време нищо — пресекливо отвърнал Денис. — Очите ми бяха… попривикнаха с тъмнината и можех да го виждам отчасти. Той спеше… спеше пред онези две малки дупки, подпрял брадичка на гърдите си и затворил очи.

— И колко дълго остана така?

— Не знам, милорд. Всички кучета пак бяха притихнали. И аз май… аз…

— Ти също подремна мъничко. Нали, Денис, вероятно така е станало?

— След това, по-късно той изглежда се събуди. Във всеки случай, очите му се отвориха. Затвори малките капачета и отново стана съвсем тъмно. Чух го, че се движи и свих крака, за да не се спъне случайно в тях… нощната му риза… бръсна лицето ми…

Денис потреперал, когато си спомнил усещането, подобно на докосване от паяжина, преминала като шепот покрай лявата му буза.

— Тръгнах след него. Той излезе оттам… аз тихо го последвах. Затвори вратата така, че тя отново заприлича само на обикновена каменна стена. Върна се в покоите си и аз след него.