В една популярна песен от петдесетте се казва, че светът е оцелял благодарение на любовта, ала може би е по-вярно да се каже, че причината за оцеляването му са съвпаденията. Руфъс Диърборн, който през онази нощ се беше регистрирал в стая 1414, намираща се близо до асансьорите, беше търговски представител на фирмата на шевни машини „Сингер“ и беше пристигнал от Тексас, за да договори с шефовете повишението си. По ирония на съдбата деветдесет години, след като първият гост на хотела, пренощувал в стая 1408, се хвърли през прозореца й, друг търговски пътник, занимаващ се с продажба на шевни машини спаси живота на писателя, дошъл с намерението да съчини разказ за стаята, за която се говореше, че е обитавана от духове. А може би преувеличавам; възможно е Майк Енслин да оцелееше дори ако в коридора нямаше никого — най-вече човек, който тъкмо се връщаше в стаята си след разходка до машината за лед. Така или иначе не е шега работа да ти се подпали ризата и нашият герой сигурно щеше да получи много по-сериозни изгаряния, ако не беше Диърборн, който притежаваше остър ум и бързи реакции.
В интерес на истината Руфъс твърде смътно си спомняше точно какво се случи. Съчини доста смислена история, която охотно разказа на репортерите от вестниците и ред телевизионните камери (ролята на герой му допадаше, пък и може би увеличаваше шансовете му за повишение); ясно си спомняше как видя в коридора човека, обгърнат от пламъци, но по-нататъшните събития сякаш бяха обгърнати от гъста мъгла. Напразно се опитваше да ги възкреси в съзнанието си — все едно се мъчеше да си припомни какво е правил по времето на най-тежкия запой в живота си.
В едно беше сигурен, но не го каза пред репортерите, защото беше безсмислено — писъкът на горящия човек сякаш се усилваше, като че ли звукът се регулираше чрез завъртане на бутон.
Диърборн, който носеше кофичка с лед, се спусна към него. Непознатият — „Веднага забелязах, че само ризата му гори“ — обясни Руфъс на репортерите — се блъсна във вратата срещу стаята, от която беше излязъл, олюля се и падна на колене. В този момент Диърборн се озова до него. С крак притисна рамото на запаления човек и го просна на килима в коридора. После го посипа с бучки лед.
Диърборн смътно си спомняше тези подробности. Спомняше си и още нещо, което му беше направило впечатление — от запалената риза се излъчваше прекалено силна светлина — знойна жълто-оранжева светлина, която му напомни за пътуването до Австралия заедно с брат му преди две години. Взеха под наем всъдеход и прекосиха Великата австралийска пустиня — пътуването беше страхотно, но и страшничко. Най- страховити бяха грамадните скали по средата на пустинята, наречени Еърс Рокс. Стигнаха до тях по залез слънце и светлината, падаща върху издяланите мъжки лица, бе като тази… знойна и странна… дори неземна…
Той коленичи до горящия човек, който вече не гореше, а тлееше, до човека, покрит с ледени кубчета, и го преобърна, за да угаси пламъчетата, облизващи гърба на ризата. Мимоходом забеляза, че кожата от дясната страна на шията му е опушена и е покрита с мехури, а връхчето на ухото му като че ли се е стопило, но иначе… иначе…
Диърборн вдигна поглед и му се стори — разбира се, беше пълна лудост, но му се стори, че вратата на стаята, от която беше изскочил горящият човек, е изпълнена с червеникавата светлина на австралийски залез, знойната светлина на пуст свят, обитаван от същества, каквито не е виждал нито един човек. Светлината беше ужасяваща (също като монотонното бръмчене, сякаш издавано от електрическа машинка за подстригване, която се опитва да проговори), но го привличаше като магнит. Искаше му се да пристъпи в нея. Да види какво се крие от другата страна.
Може би Майк също спаси живота на Диърборн. Забеляза, че Руфъс става, сякаш вече не се интересува от човека на пода, и че лицето му е изпълнено с пулсиращата светлина, бликаща от стая 1408. Помнеше всичко с много по-големи подробности отколкото продавача на шевни машини, но в крайна сметка Руфъс Диърборн не бе принуден да се самозапали, за да оцелее.
Той сграбчи за панталона спасителя си.
— Не влизай там! — изрече задавено, с глас, прегракнал от дима. — Завинаги ще останеш там.
Диърборн спря и се втренчи в зачервеното, покрито с мехури лице на човека на пода.
— Там има призраци — добави Майк; думите му сякаш бяха вълшебно заклинание, защото вратата на стая 1408 гневно се затръшна, преграждайки пътя на светлината, заглушавайки страховитото бръмчене, напомнящо на говор.
Руфъс Диърборн, един от най-способните служители на компанията за шевни машини „Сингер“, изтича до асансьорите и включи противопожарната аларма.
IV
В учебника „Лечение на изгаряния — диагностичен подход“, шестнайсетото издание на който излезе от печат близо шестнайсет месеца след краткия престой на Майк Енслин в стая 1408 в хотел „Долфин“, е поместена интересна снимка на писателя. На нея се вижда само торсът, но това наистина е Майк. Познава се по бялото квадратно петно отляво на гърдите му. Плътта около него е подута и зачервена, на някои места дори има изгаряния втора степен. Белият квадрат бележи мястото на джоба на късметлийската хавайска риза, в който бе пъхнат диктофонът.
Пластмасовият корпус на диктофона се е поразтопил от високата температура, но устройството още работи, лентата е наред. Не са наред изреченията, които са записани на нея. След като три-четири пъти прослуша касетата, Сам Фаръл, агентът на Майк, я захвърли в сейфа си и се престори, че не забелязва как е настръхнала кожата на кльощавите му ръце, загорели от слънцето. Оттогава не я е изваждал. Не изпитва желание отново да я прослуша или да пусне записа, за да задоволи любопитството на приятелите си, някои от които на драго сърце биха извършили убийство, само и само да чуят записаните думи на Енслин; хората, които принадлежат към издателски бизнес в Ню Йорк, са тясно свързани и слуховете бързо се разпространяват.
На Фаръл не му допадна гласът на Майк, запечатан на лентата, не му допадна онова, което казва Майк (
Докато Майк беше в болницата, някой си Олин — управителят на проклетия „Долфин“, представете си — посети Сам Фаръл с молба да прослуша записа на диктофона. Той категорично отказа, после предложи на господин Олин незабавно да се разкара от кантората му и по пътя към скапания си хотел да благодари на Бога, че Майк Енслин е решил да не съди управата за проявена небрежност.
— Опитах се да го убедя да не влиза в тази стая — промълви Олин. Тъй като по цял ден слушаше уморени пътници и капризни гости да се оплакват от какво ли не — от липсата на чисти кърпи в стаите до подбора на списанията, които се предлагат на щанда за пресата, заплахите на агента не му направиха впечатление. — Опитах всичко възможно. Ако някой е проявил небрежност през онази нощ, то това е вашият клиент, господин Фаръл. И знаете ли защо? Защото беше прекалено самонадеян и не вярваше в историите за призраци. Поведението му беше, меко казано, неразумно. Не, направо опасно за живота му. Обзалагам се, че вече е променил възгледите си.
Въпреки неприятното чувство, което записът вдъхваше на Фаръл, той все пак искаше Майк да го прослуша, да го разтълкува, може би да го използва за написването на нова книга. Знае, че в случилото се с Енслин се съдържа достатъчно материал не за разказ, не само за една глава, а за цяла книга. Книга, която ще има много по-голям успех от поредицата с названието „Десет нощи в…“ Разбира се, не вярва на твърденията на Майк, че е приключил не само със съчиняването на разкази за приведения, ами с писателската си кариера. Авторите на бестселъри понякога имат подобни изблици, това е всичко. Държат се като примадони, но в крайна сметка именно затова са преуспели писатели.
Майк Енслин пък си дава сметка, че се е отървал леко… предвид обстоятелствата. Можеше да получи много по-тежки изгаряния; ако Диърборн не го беше посипал с бучки лед, като нищо щеше да изтърпи поне трийсет операции за присаждане на кожа вместо четири. Отляво на шията още има белези, но лекарите в бостънския Институт по изгаряния твърдят, че с течение на времето те ще се заличат от само себе си. Знае още, че раните от изгарянията, които месеци след кошмарната нощ му причиняваха нечовешки болки, бяха
