коли от отдавна изминала епоха — пакарди и хъдсъни, студебейкъри и смешни крайслери „Ню Йоркър“.

— Кибритът и пепелникът очевидно са произведени около 1955 година — продължи Майк и пъхна кутийката в джоба на хавайската риза, която му носеше късмет. — Ще запазя кибрита като спомен. А сега да проветрим.

На записа се чува как той оставя диктофона, вероятно върху бюрото. След малко се разнасят приглушени звуци и пъшкане. Отново настъпва тишина, нещо изпращява. „Успях“ — казва Енслин, който явно се намира на известно разстояние от микрофона, следващата му реплика обаче е по-ясна, сякаш се приближава до бюрото.

— Успях! — повтори Майк и взе записващото устройство. — Отдолу явно е закована, но горната част успях да сваля. Чувам шума от колите, преминаващи по Пето Авеню, клаксоните ми действат успокояващо. Някой свири на саксофон… може би пред хотел „Плаза“, който се намира на срещуположната страна на улицата и две пресечки по-нататък. Музиката ми напомня на брат ми.

Той се сепна и се втренчи в червеното оченце. То сякаш го гледаше с укор. Брат ли? Брат му беше мъртъв — поредният редник, загинал по време на битката с тютюнопушенето. Постепенно напрежението го напусна. Какво толкова е казал? Тази битка е с призраците, а Майк Енслин винаги е бил победител в подобни сражения. Колкото до Доналд Енслин…

— Всъщност една зима брат ми беше разкъсан от вълци на магистралата за Кънектикът — промърмори, засмя се и изключи диктофона.

Записът продължава още малко, но това е последното изявление, което има известен смисъл.

Енслин се обърна кръгом и погледна картините. Не са помръднали, послушните симпатяги. Обаче натюрмортът е толкова… толкова противен!

Включи записващото устройство и произнесе две думи: „Палещи портокали“. Отново се обърна, прекоси стаята и се приближи до вратата към спалнята. Спря до жената с вечерна рокля и протегна ръка в мрака, опипвайки стената за бутона за осветлението. Имаше достатъчно време да усети

(все едно пипам кожа, прилича на мъртва кожа)

нещо нередно при допира на дланта си до тапетите, сетне напипа бутона и го натисна. Жълтеникавата светлина бликна от крушките, поставени във висящи стъклени сфери. Двойното легло се криеше под жълто-оранжева покривка.

— Откъде ми хрумна, че се крие? — обърна се Майк към диктофона, после пак го изключи. Пристъпи към леглото, сякаш палещата пустиня на покривката и възглавниците, очертаващите се под нея като злокачествени образувания, го привличаха като магнит. Да спи тук? Не, сър, за нищо на света! Все едно да се озове в проклетия натюрморт, напомнящ на прочутата картина на Пол Боулс, все едно да си легне да спи в онази ужасяващо гореща стая, която виждаш смътно, стая, предназначена за откачени англичани- емигранти, ослепели от сифилиса, който са прихванали, когато са чукали майките си — във филмовата версия главната роля се изпълнява от Лорънс Харви или от Джеръми Айрънс, актьори, които човек винаги свързва с противоестествени сексуални наклонности…

Той натисна бутона за запис, щом червената лампичка проблесна, каза в микрофона „Орфей от кръга «Орфей»!“, после изключи устройството. Пристъпи към леглото. Покривката блестеше като жълто-оранжев пустинен пясък под лъчите на палещото слънце. Върху едното нощно шкафче стоеше голям телефонен апарат от черен бакелит, снабден с шайба за избиране на номера. Отворите за пръстите приличаха на бели очи, облещени от изненада. Върху другото беше поставена чиния, в която се мъдреше слива. Майк включи диктофона:

— Това не е истинска слива. Пластмасова е.

Сетне натисна бутона „стоп“.

На леглото беше оставен листът с менюто, който камериерката обикновено окачва на валчестата дръжка на вратата. Майк се пресегна, и взе листа. Помъчи се да не докосва и покривката, ала връхчетата на пръстите му се допряха до нея и той изохка. Беше мека като разлагаща се плът. Все пак грабна менюто и се втренчи в написаното. Беше на френски и въпреки че бяха изминали много години, откакто беше изучавал този език, разчете едно от ястията, предлагани за закуска, което според него означаваше „пилешко, панирано в изпражнения“. „Само французите могат да измислят такава гадория“ — помисли си и избухна в налудничав смях.

Затвори очи, после ги отвори.

Менюто беше на руски.

Затвори очи, после ги отвори.

Менюто беше на италиански.

Затвори очи, после ги отвори.

Менюто го нямаше. Той държеше картина, на която беше изобразено момченце, обърнало се да погледне вълка, който е погълнал крака му чак до коляното. Ушите на животното бяха присвити, приличаше на териер, захапал любимата си играчка.

„Привижда ми се“ — помисли си Майк и, разбира се, това беше самата истина. Без да затваря очи, се втренчи в листа и видя фрази на английски, всяка описваща лакомство, предлагано за закуска. Яйца на очи, палачинки с различни сладка, пресни плодове; никакво пилешко, панирано в изпражнения. И все пак…

Той се обърна и като пристъпи бавно, се измъкна от пространството между стената и леглото, което вече му се струваше тясно като гроб. Сърцето му биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите му. Очите му пулсираха. В стая 1408 наистина витаеше някакво зловещо присъствие… много зловещо. Изведнъж си спомни, че Олин бе споменал за отровен газ — да, чувстваше се като обгазен или сякаш са го принудили да пуши хашиш, смесен с отрова от насекомо. Ах, този проклетник Олин — и това е негово дело! Нищо чудно да го е извършил със съдействието на хората от охраната на хотела. Пуснали са през отдушниците отровен газ! Наглед няма отдушници, но вероятно са замаскирани!

Майк се огледа като животно, впримчено в капан. Сливата я нямаше на нощното шкафче вляво от леглото. Всъщност и чинията липсваше. Върху полираната повърхност нямаше нищо. Той се обърна, тръгна обратно към всекидневната… и се вкамени. На стената висеше картина. Не беше съвсем сигурен — в сегашното си състояние не беше сигурен дали наистина се казва Майк — но нещо му подсказваше, че като влезе в спалнята, до вратата нямаше картина. Платното беше натюрморт — една слива в алуминиева чиния, поставена по средата на грубо скована маса. Върху пода и чинията падаше потискаща жълто-оранжева светлина.

„Светлина за танго — помисли си. — Светлина, която кара мъртвите да излязат от гробовете си и да затанцуват танго. Светлина, която…“

— Трябва да се махна от тук — прошепна и олюлявайки се, влезе обратно в дневната. Направи му впечатление, че при всяка стъпка обувките му издават странен жвакащ звук, като че ли подът се беше превърнал в блатиста почва.

Картините на стената на дневната отново се бяха изместили, имаше и други промени. Жената на стълбището беше разголила гърдите си и ги стискаше в дланите си. От зърната капеше кръв. Тя гледаше Майк право в очите и свирепо се усмихваше. Изпилените й заби бяха заострени като на акула. Вместо матроси на палубата на платнохода стояха мъже и жени с бледи лица. Човекът най-вляво, намиращ се почти до кърмата, носеше кафяв спортен костюм и държеше бомбе. Косата му беше намазана с брилянтин и сресана на път по средата. Изглеждаше изплашен до смърт, погледът му беше празен. Майк знаеше името му — това беше Кевин О’Мали, първият гост на хотела, настанен в номер 1408, който е търгувал с шевни машини и през октомври 1910 година се е хвърлил през прозореца на тази стая. До него стояха хората, които са умрели тук — всички изглеждаха потресени и ужасени, помежду им се забелязваше странна прилика. Сякаш принадлежаха към едно и също семейство, чиито членове са умствено изостанали и се сношават помежду си.

Купата с плодовете беше изчезнала от натюрморта, на нейно място се мъдреше отсечена човешка глава. Жълто-оранжевата светлина хвърляше отблясъци върху хлътналите страни, отпуснатите устни, изцъклените очи, цигарата, затъкната зад ухото.

Майк хукна към вратата, всяка негова стъпка се придружаваше от жвакащ звук, ала сега подметките му