прихвана една американска ракетна подводница, успявайки да поддържа контакт с нея в продължение на почти два часа, преди тя да изчезне като дух в черните води.
Бързото разрастване на Съветския военноморски флот и нуждата от квалифицирани офицери по време на ранната му кариера не позволиха на Рамиус да постъпи в академията „Фрунзе“. Това беше нормалното sine qua поп4 за служебно издигане във всички видове въоръжени сили на Съветския съюз. Академията „Фрунзе“ в Москва, разположена близо до стария Новодевичевски манастир, беше наречена на името на герой от революцията. Тя беше висша школа за тези, които се стремяха към високи командни постове и въпреки че Рамиус не я беше посещавал като студент, уменията му на действащ командир му донесоха назначение като инструктор. То беше спечелено единствено по заслуги, за които високопоставеният му баща нямаше никакъв принос. Това за Рамиус беше много важно.
Началникът на Военноморския отдел в академията обичаше да представя Марко като „нашия изпитател на подводници“. Учебните часове на Рамиус станаха първостепенна атракция не само за морските офицери в академията, но и за много други, които отиваха да слушат лекциите му по военноморска история и стратегия на водене на бой. През почивните дни в края на седмицата, прекарани в служебната вила на баща му в селцето Жуково-1, той написа ръководства по подводни операции и обучение на екипажите, както и подробни описания на идеалната щурмова подводница. Някои от идеите му бяха достатъчно спорни, за да объркат някогашния му поръчител Горшков, по това време вече главнокомандващ на целия Съветски военноморски флот, но все пак старият адмирал не му се разсърди.
Рамиус предложи офицерите в подводните сили да служат на един клас подводници или още по-добре на една и съща подводница в продължение на дълги години, за да могат да изучат до съвършенство професията си и възможностите на своя кораб. Опитните капитани според предложението му не трябваше да бъдат принуждавани да напускат командирския си пост заради повишения на чиновнически длъжности. Той похвали практиката в Червената армия полевите командири да бъдат оставяни на постовете си, докато те желаят, и предпазливо съпостави мнението си по този въпрос с практиката в империалистическите армии. Той наблегна върху нуждата от продължително обучение във флотата, за по-дългосрочна служба и за по- добри условия на живот в подводниците. Някои от идеите му получиха одобрението на висшето командване. Други не, и по този начин Рамиус бе осъден никога да не получи свой собствен адмиралски флаг. Но тогава това не го интересуваше. Той обичаше подводниците си твърде много, за да ги изостави заради пост на командващ ескадра или даже флот.
След като приключи с „Фрунзе“, той действително стана изпитател на подводници. Марко Рамиус, вече капитан първи ранг, извеждаше първия кораб от всеки нов клас подводници, за да „напише списъка“ на силните и слабите й страни, да разработи описание на оперативните режими и ръководства за обучение. Първата подводница от клас „Алфа“ беше негова, както и първите от „Делта“ и „Тайфун“. Като се изключи една извънредна злополука с подводница от алфите, кариерата му беше непрекъснат низ от постижения.
Едновременно с това стана наставник на много млади офицери. Той често се питаше какво би си помислил Саша, докато преподаваше изискващото много внимание и съсредоточаване изкуство за подводни операции на десетките нетърпеливи млади мъже. Много от тях бяха станали вече командващи офицери, но повечето се бяха провалили. Рамиус беше командир, който ограждаше с изключително внимание не само тези, които са успели да задоволят изискванията му, но и тези, които не са могли. Друга причина, поради която никога не стана адмирал, беше нежеланието му да поощрява издигането на офицери, чиито бащи имаха власт като баща му, но чиито възможности бяха незадоволителни. Той никога не фаворизираше някого, щом се отнасяше до изпълнение на задълженията, и половин дузина синове на високи партийни служители получиха незадоволителни атестации за годност независимо от активното им участие в седмичните партийни събрания. Повечето от тях станаха „замполити“. Тази честност му спечели доверието на флотското командване. Когато предстоеше някоя наистина трудна задача, името на Рамиус обикновено се споменаваше първо.
И пак по същото време събра около себе си няколко млади офицери, които той и Наталия приеха сърдечно. Те бяха обкръжение, каквото Марко и съпругата му никога не бяха имали. Рамиус се хвана, че подбира мъже много приличащи на него — с дълго потискани съмнения в ръководството на страната. Той беше леснодостъпен, стига човек да се докаже. На онези с политически съмнения или проявяващи само недоволство той даваше един и същ съвет: „Постъпи в Партията!“ Почти всички вече бяха станали комсомолци и Марко ги подтикваше към следващата стъпка. Това беше цената на морската кариера и водени от собствената си жажда за приключения, повечето офицери я плащаха. На самия Рамиус бе позволено да влезе в Партията на осемнадесет години, най-ранната допустима възраст, заради влиянието на баща му. Редките му изказвания на ежеседмичните партийни събрания бяха съвършена декламация на партийната линия. „Не е трудно“ — казваше търпеливо на офицерите си. Всичко, което трябва да се направи, е да се повтарят думите на Партията, само че леко променени. Това беше много по-лесно, отколкото навигацията — човек трябваше единствено да погледне политическия офицер, за да го види. Рамиус стана известен като капитан, чиито офицери са едновременно и опитни професионалисти, и образци на политическа принадлежност. Той беше един от най-добрите партийни вербовчици във флота.
Тогава почина жена му. По това време Рамиус беше на док — нещо обичайно за командир на ракетна подводница. Той разполагаше със собствена вила в горите на запад от Полярний, собствен автомобил жигули, служебна кола и шофьор, каквито се полагаха на поста му на командир, и многобройни други привилегии, които вървяха заедно с ранга и произхода му. Беше член на партийния елит и когато Наталия се оплака от болки в корема, отиването в Четвърто отделение на клиниката, което обслужваше само привилегировани, беше истинска грешка. За последен път той видя жена си жива и усмихната, докато я откарваха с носилка на колела към операционната зала.
Хирургът на повикване пристигна в болницата със закъснение и пиян. Наложи се дълго да диша чист кислород, за да може да изтрезнее и пристъпи към простата процедура по отстраняване на възпален апендикс. Подутият вътрешен орган се пръсна, докато лекарят отваряше тъканта, за да стигне до него. Веднага последва перитонит, усложнен от перфорация на черво, която направи хирургът в бързината си да поправи вредата.
Наталия беше поставена на антибиотично лечение, но съществуваше недостиг от лекарства. Чуждите, обикновено френски медикаменти, използвани в клиниката, се бяха свършили. За заместители използваха съветски, „планови“ антибиотици. В съветската промишленост беше всеобща практика работниците да получават премии за производство на стоки в повече от обичайната квота, стоки, които заобикаляха качествения контрол, който съществуваше в съветската индустрия. Точно тази партида лекарства никога не беше проверявана или изпитвана. И ампулите вероятно са били напълнени с дестилирана вода вместо с антибиотик. Марко го научи на следващия ден. Наталия бе изпаднала в дълбок шок и кома и умря преди поредицата грешки да бъдат поправени.
Погребението беше извършено с подходящата за случая тържественост, спомняше си Рамиус по-късно с горчивина. Присъстваха офицери от собствената му команда, над сто други моряци, членове от фамилията на Наталия, както и представители на местния Централен партиен комитет. Марко беше в морето, когато баща му умря, и тъй като престъпленията на Александър му бяха известни, загубата на родителя не му подейства много. Но смъртта на съпругата му беше за него лична катастрофа. Малко след като се бяха оженили, Наталия се бе пошегувала, че всеки моряк се нуждае от някого, при когото да се завърне, и че всяка жена има нужда от някого, когото да очаква. Брачният живот бе толкова прост и в същото време — безкрайно сложен за двамата интелигентни хора, които в продължение на петнадесет години бяха откривали слабите си страни и достойнствата си, което ги бе сближило още повече.
Марко Рамиус наблюдаваше под мрачните звуци на класически реквием как ковчегът се плъзга в камерата за кремация и му се искаше да може да се моли за душата на Наталия, надявайки се баба Хилда да е била права, че зад стоманената врата и завесата от пламъци има нещо. Едва тогава цялата тежест на случилото се стовари върху него: държавата го бе ограбила с нещо повече от съпруга — бе го лишила от възможността да успокои скръбта си с молитва, бе му откраднала надеждата, макар и само илюзия, да я види някога пак. Наталия — нежна и внимателна, бе неговото единствено щастие в годините от онова далечно лято. Седмиците и месеците се изнизваха, а той продължаваше да се измъчва от виденията за нея — позната прическа, походка или смях, на които се натъкваше из улиците или магазините на Мурманск, бяха достатъчни да изтикат Наталия на преден план в съзнанието му и когато мислеше за загубата й,
