опитваха да съхранят Испания. А в по-широка перспектива това беше от полза и за Европа, и за Съединените щати. Нямаше нито една поляризирана страна в света, която да не извлече полза от разпадането на поредната държава на по-малки републики.

Онова, което го тревожеше обаче, не бяха техните действия. А отношението „ние ще поемем нещата оттук нататък“, което тези действия изразяваха, след като трудната и черна работа беше свършена. Ами всичките човешки жертви, които бяха дадени, за да се поправи нещо, което се беше случило под носа им?

— Пол — каза Роджърс, — испанското правителство вероятно дори не подозира за ролята на Даръл в цялата работа. Сигурно предполагат, че отрядът за бързо реагиране е влязъл и действал по предварителния план.

— Да, но дори не си направиха труда да попитат.

— Дори да го бяха направили, нищо нямаше да се промени — не се съгласи Роджърс. — Нищо не би могло да се промени. Правителството не може да ни даде време да измислим нещо, защото не може да си позволи да даде време на бунтовниците.

Худ отнесе чашата до бюрото си.

— И преди съм си имал работа с подобни неща — каза Хърбърт. — Има нещо гнило в тях. Даръл обаче има опит. Може би вече си е дал сметка какво точно става. Може би ще успее да се скрие заедно с останалите на някое сигурно място, докато стрелбата свърши.

— Информирах и Интерпол за положението — каза Роджърс. — Не съм им споменавал нищо за действията на Даръл. Това може да стане и по-късно, когато — с малко повече късмет — си го доведем тук.

— Да — съгласи се Хърбърт. — Тогава дори може да се позабавляваме като отречем, че въобще е стъпвал в двореца.

— Аз вече им казах къде са Даръл, Мария и Луис — продължи Роджърс, — а също така и че им е необходима медицинска помощ. Надявам се съобщението да успее да мине бързо през цялата бюрократична верига.

Худ седна.

— „Вероятно“, „може би“, „да се надяваме“. Що за неприятни думички!

— Има и по-лоши — каза Хърбърт. — Като „никога“, „невъзможно“, „мъртъв“.

Худ погледна първо него, после и останалите. Тези хора щяха да му липсват, след като си подаде оставката — тези големи патриоти и предани професионалисти. Чакането и мъката обаче нямаше да му липсват никак. Запасите му от тях вече можеха да му стигнат до края на живота.

Нямаше да му липсват и самотата и чувството за вина. Заради това, че желае Нанси Бозуърт в Германия и Ан Ферис във Вашингтон. Никога не беше имал желанието животът му да се върти около подобни празни флиртове.

Усети, че тайничко се надява Шарън да е променила решението си — че е решила да се върне. И освен това трябваше да си признае, че Хърбърт е прав. „Да се надяваме“ звучеше много по-приятно от „никога“.

Когато поемаше дъх, го болеше. Много. Но както веднъж беше казал учителят му във ФБР — заместник-директорът Джим Джоунс, — „алтернативата е да не дишаш, а тя не е по-добра“. Предназначението на бронираните жилетки беше да не допускат преминаването на куршуми. Те не можеха обаче да им попречат да те фраснат много силно и да ти счупят ребро например или — в зависимост от калибъра и разстоянието, от което е направен изстрелът — да причинят вътрешни кръвоизливи. Колкото и силна болка да усещаше обаче, Маккаски въобще не беше загрижен за себе си. Тревогите му бяха за Мария. Беше отложил излизането си от двореца, за да се опита да влезе в униформата на Амадори. Генералът обаче беше много висок, дрехите му бяха покрити с огромни кървави петна, а и освен това Маккаски не говореше испански. Евентуалното му блъфиране можеше да отложи действията на войниците с не повече от една-две минути. Което означаваше, че усилието не си струва.

Изведнъж в другата част на коридора се чу иззвъняване. По радиостанцията на генерал-майора пристигаше някакво съобщение. Маккаски си даде сметка, че съвсем скоро войниците ще нахълтат, за да разберат защо генерал-майорът не отговаря.

В двора се струпваха все повече войници. Маккаски подаде глава през вратата. На изток от сводовете се намираше Кале де Байлен… и свободата. До пътя обаче имаше повече от сто метра. Щом Мария напуснеше прикритието на арките, нямаше да има нищо, което да спре войниците да я застрелят. Освен това тя щеше да носи Луис вместо оръжието си. Маккаски не знаеше дали войниците ще я убият. Знаеше обаче, че няма да се проявят като чак такива глупаци, че да пуснат нея или някой друг да си тръгне. Не и след като бяха станали свидетели на отношението към заложниците.

Реши, че ще се опита да се добере до Мария и след това да я прикрива, докато тя напуска двореца. Точно когато щеше да помоли Фердинанд да му помогне, испанецът каза нещо и му подаде ръката си.

— Той да не би да си тръгва? — попита Маккаски.

— Да — отвърна Норберто.

— Чакай малко — каза Маккаски. Отказа да поеме ръката на Фердинанд. — Кажи му, че трябва да ми помогне да отида при Мария. Не може да ни остави сега.

Норберто преведе думите на Маккаски. Фердинанд отговори нещо, поклащайки глава.

— Казва, че съжалява — обясни Норберто, — но неговата „фамилия“ имала нужда от него.

— И аз имам нужда от него! — отсече Маккаски. — Трябва да стигна до Мария и Луис и да ги изведа оттук.

Фердинанд се обърна да си ходи.

— Мамка му — извика Маккаски, — трябва ми някой, който да ме прикрива!

— Пусни го да си върви — рече Норберто с безизразен глас. — Ще отидем заедно при приятелите ти. Няма да ни застрелят.

— Ще ни застрелят, когато разберат, че водачите им са мъртви.

По коридора се чуха стъпки. Последваха изстрели. Фердинанд изкрещя.

— По дяволите! — извика Маккаски. — Да вървим. Лицето на Норберто беше безизразно като гласа му, но все пак свещеникът се поколеба.

— Не можеш да му помогнеш — каза Маккаски и тръгна към вратата. — Хайде.

Норберто го последва. Маккаски се придвижваше колкото може по-бързо, като при всяка крачка усещаше силна болка от двете страни на тялото. Опита се да вдигне дясната си ръка; зашеметяващ спазъм прободе белите му дробове и го накара да се свие. Прехвърли пистолета в другата си ръка. С лявата ръка не беше толкова добър, но вече беше решил, че ще се добере до Мария. Ако трябваше, щеше да се влачи, но щеше да стигне до нея.

Двамата излязоха заедно — отец Норберто беше между Маккаски и войниците. Маккаски залиташе от ужасната болка, причинена от опита да си вдигне ръката. Отчето го хвана за дясната ръка. Маккаски се опря на него с благодарно изражение. Веднага след това отец Норберто взе пистолета му.

— Какво правите?! — възмути се Маккаски.

Свещеникът вдигна оръжието с дръжката нагоре. След това се наведе и го постави на земята.

— Намалявам основанията им да стрелят по нас.

— Или ги увеличавате! — извика Маккаски. Продължиха да вървят.

Опита се да не мисли за това. Опита се да не мисли за виковете на войниците по техен адрес. Мария ги гледаше, застанала така, че оръжието й да се вижда.

Чу се изстрел и силно пропукване само на метър от отец Норберто. Към двамата мъже полетяха парчета камък. Едно от тях уцели свещеника в бедрото. Той потръпна, но продължи да върви.

Мария отвърна на огъня. Някой стреля по нея и тя се скри.

Войниците стреляха отново. Този път куршумът се удари още по-близо — едва на няколко сантиметра от свещеника. Избухна цял фонтан камъчета и Норберто се сви към Маккаски.

— Добре ли сте? — попита Маккаски.