— Въпреки това искам да знам.

Той си пое дълбоко дъх и ме отведе в дъното на залата.

— И в трите най-големи монотеистични религии — юдаизма, християнството и исляма — доминиращи са мъжете. Свещениците са мъже. Мъжете налагат догмите и създават законите.

— А какво искаше да каже жената?

Той се поколеба за миг, но отговори:

— Че моят поглед върху нещата е по-различен. Аз вярвам, че Бог има и женско лице.

Въздъхнах с облекчение — жената се заблуждаваше. Той не би могъл да бъде семинарист, защото семинаристите нямат различен поглед върху нещата.

— Отговорът ти беше съвсем ясен — казах аз.

Момичето, което ми беше намигнало, ме чакаше на изхода.

— Сигурна съм, че принадлежим на една и съща традиция — каза тя. — Казвам се Брида.

— Не знам за какво говориш — отвърнах аз.

— Разбира се, че знаеш — засмя се тя.

Хвана ме за ръцете и излязохме заедно, преди да успея да й кажа каквото и да било. Вечерта не беше много студена, а и не знаех какво да правя до сутринта.

— Къде отиваме? — попитах я аз.

— При статуята на Богинята — отвърна тя.

— Търся евтин хотел, където да пренощувам.

— После ще ти покажа някой.

Предпочитах да седнем в някое кафе и да поговорим, за да узная нещо повече за него. Но тъй като не исках да споря с нея, оставих се да ме води по булевард Пасео де Кастеляна, като в същото време разглеждах Мадрид след толкова години.

По средата на булеварда тя спря, посочи небето и каза:

— Тя е там.

Пълната луна блестеше между оголените клони.

— Красива е — отвърнах аз.

Ала тя не ме слушаше. Разтвори ръце, обърна дланите си нагоре и остана така, потънала в съзерцание на луната.

„В какво се забърках само! — помислих си аз. — Дойдох, за да присъствам на беседата, а се озовах на Пасео де Кастеляна с тази луда. На всичко отгоре утре ще пътувам за Билбао!“

— О, огледало на Богинята Земя! — промълви момичето със затворени очи. — Направи така, че да осъзнаем колко силна е властта ни, а мъжете да ни разбират! Ти ни показваш цикъла на семето и плода, като се раждаш, светиш, умираш и отново възкръсваш на небосклона.

Вдигна ръце към небето и дълго стоя в това положение. Хората, които минаваха, я гледаха и се смееха, ала тя не им обръщаше внимание. Аз обаче умирах от срам, че съм с нея.

— Трябваше да направя това, за да ни закриля Богинята — каза тя, след като се поклони на луната.

— Но за какво говориш в края на краищата?

— За същото нещо, за което говори и твоят приятел, само че с истински думи.

Съжалих, че не бях слушала беседата и не знаех какво точно е казал той.

— Ние, жените, които разбираме и обичаме Великата майка, познаваме женското лице на Бога — каза момичето, след като тръгнахме отново. — Достигнали сме до това познание с цената на преследвания и клади, но сме оцелели. И сега разбираме неговите тайни.

Клади. Магьосници.

Вгледах се в момичето до мен. Бе красиво, червеникавите му коси стигаха чак до кръста.

— Докато мъжете са били навън, за да ловуват, ние сме стояли в пещерите, в утробата на Майката, и сме се грижели за децата си — продължи тя. — Именно там Великата майка ни е научила на всичко. Мъжете са живеели в непрекъснато движение, докато ние сме стояли в утробата на Майката. Благодарение на това сме забелязали, че семената се превръщат в растения, и сме го казали на мъжете си. Замесили сме първия хляб и сме ги нахранили. Изваяли сме първия съд, за да им дадем да пият. И сме открили цикъла на сътворението, защото телата ни са повтаряли ритъма на луната.

Тя внезапно замлъкна.

— Ето я.

Огледах се. По средата на някакъв площад, около който непрекъснато се движеха коли, имаше фонтан. Сред фонтана се издигаше скулптурна фигура на жена в колесница, теглена от лъвове.

— Това е площад Кибела — казах аз в желанието си да покажа, че познавам Мадрид. Бях виждала тази скулптура върху много пощенски картички.

Ала тя не ме слушаше. Бе застанала на средата на улицата и се опитваше да се промъкне между колите.

— Хайде да отидем дотам! — извика тя, като ми махаше с ръка.

Реших да отида при нея само за да я попитам за някой хотел. Тази налудничава история започваше да ме изморява, а и ми се спеше.

Стигнахме до фонтана по едно и също време, аз — с разтуптяно сърце, а тя с усмивка на устните.

— Водата! — възкликна тя. — Водата е нейното проявление!

— Моля те, посочи ми някой евтин хотел!

Потопи ръцете си във фонтана и се обърна към мен.

— Направи същото! Докосни водата!

— Няма да го направя. Но не искам да те притеснявам повече, ще потърся някой хотел.

— Почакай малко!

Момичето извади от чантата си малка флейта и започна да свири. Музиката сякаш ме хипнотизира: шумът от уличното движение постепенно се отдалечи, а сърцето ми се успокои. Седнах на перваза на фонтана и докато слушах шума на водата и мелодията на флейтата, вдигнах очи към пълната луна над нас. Нещо ми подсказваше — макар и да не разбирах добре какво, — че там горе се намира част от женската ми същност.

Не знам колко дълго бе свирило момичето. Когато то спря, обърна се с лице към фонтана и каза:

— Кибела! Едно от проявленията на Великата майка! От нея зависи плодородието на земята, изхранването на градовете. Тя възвръща на жената ролята й на жрица.

— Но коя си ти? Защо поиска да дойда с теб? — попитах аз.

Тя се обърна към мен.

— Аз съм тази, която мислиш, че съм. Изповядвам религията на Земята.

— Какво искаш от мен? — настоях аз.

— Мога да чета в очите ти. Мога да чета в сърцето ти. Ти ще се влюбиш. И ще страдаш.

— Аз?

— Знаеш за какво говоря. Видях как той те гледа. Обича те.

Тази жена беше луда.

— Извиках те да дойдеш с мен, защото той е ценен за нас. Говори безсмислени неща, но поне признава Великата майка. Не му позволявай да се погуби! Помогни му!

— Ти не знаеш какво говориш! Обсебена си от собствените си фантазии! — извиках аз, докато отново се провирах между колите. Заклех се никога да не се замислям върху думите на тая жена.

Спряхме, за да пием кафе.

— Животът те е научил на много неща — казах аз, опитвайки се да поддържам разговора.

— Научи ме на това, че можем да трупаме знания, да се променяме — отвърна той. — Дори когато това ни се струва невъзможно.

Стараеше се да заобиколи темата. Почти не бяхме разговаряли през двата часа, които пропътувахме до това крайпътно кафе.