Бай Ганьо процеди мастиката през мустаците си, избърса се с дланта, засука „тия пущини“ и продължи:
— Сега да ви кажа как се избира бюро за изборите. Това става по жребий. Председателят на съда го тегли. Тъй се казва „по жребий“, ама аз мога да ти избера, когото искам. И твърде лесно: ако пуснеш билетчетата в чаша, да могат отвън да се виждат, трябва да драснеш с мастило по една чертичка на пълните билетчета; ако ли пък са в кутия, трябва да вземеш по-дълбока кутия, да не се виждат отстрана билетчетата и ще наредиш пълните от една страна, празните — от друга. След туй остава ти само да пошушнеш на председателя, че „работата му е спукана“ и затова „да си отваря очите“… Извикат: Иван, Стоян, Първан! Трябва ли ти Първан? — земи пълно билетче. Не ти ли трябва Първан — земи празно билетче. Сиреч председателят тегли жребия…
— Пустия му бай Ганьо! И
— И с тази глава да не станеш досега министър! — учудва се Дочоолу.
— Нейсе, запуши я! — дума скромно бай Ганьо. — Нали ги знаеш българите!…
На възток едва-едва се сипва зора и разсява бледна светлина във вътрешността на Гоговата кръчма в Парцал махлеси. Около трийсет отбор юнаци са натъркаляни по масите, по земята, върху столове; хъркане, като че трийсет тигъра са се сдавили, се чува от улицата и тревожи слуха на полицейския стражарин. От време на време някой от тия юнаци се повдига с полузатворени очи, прекрачва през труповете, набарва с ръце стомната и жадно гаси алкохолния огън, който спича стомаха му, гърлото, устата и напуканите устни; настъпаните от него в тъмницата мъртъвци се пробуждат и сипят псувни и клетви с пресипнали, засъхнали гърла. Смрад! Геенски смрад изпущат техните дихания и тровят и без туй отровения въздух в кръчмата, напоена от изпаренията на тази маса мрачни герои.
Гочоолу и Дочоолу са будни вече и пият кафе в Келеш Хасановото кафене. Време е вече да се разбудят спящите лагери на избирателната войска. Ето ги вече пред Гоговата кръчма. Отварят вратите и една вълна удушлив смрад ги отблъсква назад.
— Пфуу! Да ги земе дявола! — вика със задавен глас Гочоолу и си запушва носа.
— Чесън ли са яли, кой знай! — процежда с кисела гримаса Дочоолу и си запушва също носа.
През отворените врата нахлува чист въздух в кръчмата и дава възможност на не дотам чувствителната двоица да проникне вътре.
— Още ли спите бе, говеда. Ставайте скоро! — командува авторитетно Гочоолу и почва с крака да разритва пияната команда.
— Гого, дай им по една ракия да си отворят очите — допълня Дочоолу.
Гого става лениво от леглото си, Протяга се, прозява се, дръгне се по изпотените места и почва неохотно да рови между шишетата и чашите. Ракията, наляна, той поднася на непробудените юнаци.
— Ставай бе, магаре, на, плюскай! Стига се прозява като куче. Я си виж очите — като циреи изпъкнали! Хайде гълтай!
С такива любезности, подпомогнати и с енергически ритници, Гого обхожда вдървените от пиянство гости и им поднася ракия, за да ги свести. Сам-там по някой ще изръмжи в протест на Гоговите ритници, друг ще облещи насреща му свирепи, накървавени очи, а някой даже ще направи опит да рипне и хване дръжката на рибарския нож, забоден на пояса му. Тези страшни движения вливат възторг в душите на Гочоолу и Дочоолу. Те си шепнат:
— Дочоолу, я виж онзи мъжага там, в кьошето, с превързаното око, познаваш ли го?
— Как да не го познавам — Петреску, дето удави баща си в блатото! Знам го! Пази боже да му се паднеш на зъба! Видиш ли какъв е нож затъкнал! Ами ти познаваш ли оногова там, под тезгяха?
— Онзи дебелия, дето си превързва раната на крака ли?
— Не, другия, с раздраните уста.
— Не ми иде на ум… Ха, чакай, не беше ли то на Серсем Пеца копелето, дето обра черквата?
— Не е. Серсем Пециното е онова там, дето лежи до хайдук Бонча, а пък туй е на Данко Харсъзина внуче. Бай Ганьо го прати тука да следи тези хаймани да не би да ги подлъжат
— Браво!
— Ти знаеш ли за какво го отредихме него? Като нахълтаме около бюрото, ако би че дойдат от техните, туй хлапе ще хване Никола Търновалията за яката и ще почне да вика: „Дръжте го! Тоз попържа княза! Княза псува, дръжте го!“ Тогаз Петреску и Данко Харсъзина ще грабнат Никола и ще го изхвърлят навън. Полицията ще го поемне и — в дранголника. Техните ще искат да го отърват, ний — насреща им. Ще стане сблъскване. Ще нахлуй полицията и ще ги разгони като пилци. То е наредено.
— Ами Лулча и Граматикова кой ще ги пипне?
— Че ти тях за хора ли ги смяташ? Един Топачоолу да им се облещи насреща — ще изфирясат.
Такъв разговор водят Гочоолу и Дочоолу, като наблюдават с възторг ленивото пробуждане на тези трийсет от кол, от въже събрани тъмни личности, на които днес предстои задачата да сплашат, да изгонят, да всеят ужас и трепет около изборното място и да накарат и без туй сплашеният българин да се откаже от своето едвам съзнато право да упражнява свободната си воля в управление на държавата. Такъв разговор водят Гочоолу и Дочоолу, като гледат тези трийсет страшни фигури, обезобразени, подпухнали, с изпъкнали кръвясали очи, изранени, издраскани, с широки пояси, с ножове на поясите, със свирепост на лицата, с престъпни конвулсии в движенията, гледат ги те и предвкушават сладостта на избирателната победа.
Всички наемници бяха вече на крак, когато откъм циганската махала се зачу музика… Музика! Да описвам ли тази музика, която цяла нощ се е подвизавала в кръчмата на Топачоолу, пред която самият кръчмар се е кълчил и пял: „Вангелито чевре шило, на чеврето съгрешило, я гръмни, боже, удари ме и по- скоро прибери ме.“ Да описвам ли на крака заспалия цигулар с цигулка, лениво опряна едва ли не на корема му? Да ви казвам ли за кларнетиста, който или съвсем не свири, или пък като бесен ще надуе кларнето, ще надуе лицето си, ще изпъкнат жилите на шията му, ще изпъкнат кръвясалите му очи и струва ти се, че още малко напън, и една страшна епилепсия ще смае слушателите? Не, няма да ви описвам музиката, защото мисля за достатъчно да ви кажа само, че тези музиканти бяха a la бай Ганьо.
Музиката свиреше Печенежкия марш… Всред прекъсваните звукове един див, един смесен рев разцепи въздуха. Цял облак птички плашливо напуснаха дърветата и стрехите на Парцал махлеси. Ако една войска от гладни лъвове би имала насреща си войска от раздразнени тигрове и при един сигнал би се впуснали тия войски една срещу друга, ревът, който ще разкърти бойното поле, би бил подобен на дивия рев, който сега изплаши обитателите на циганската махала и Парцал махлеси. Това беше едно „ура“ от наемниците, събрани от Данко Харсъзина. Ето ги, показват се откъм завоя на улицата и се изсипват на площада.
Музиката напред, зад музиката циганите и хамалите. Начело, дигнат на ръце, със засукани мустаци, с накривена шапка… кой мислите? — Сам бай ви Ганьо Балкански. Даже и при този тържествен момент бай Ганьо не се забравя: той държи ръцете в джебовете си: „Хелбетя, ще бръкне някой хайдучага — отиде кесията. Нали си знам стоката.“ Едно второ „ура“, в състояние да събуди и мъртвите, оглуши ушите на Гоговата тайфа, която се изтърси от кръчмата на мегдана и отговори с една канонада: „Да живее бай Ганьо!“
— Добрутро, момчета — извика снизходително сияющият бай Ганьо.
Една попара от трийсет пресипнали „добро утро“ се отзова на неговия поздрав.
— Кураж, момчета, силата е с нас — ободрява бай Ганьо с тона на Наполеона пред Аустерлиц. — Я чувай ти, Данково унуче, ти помниш ли какво ти казах: като видиш зор, хвани Търновалията за яката, па викай: „Княза попържа.“ Разбра ли?
— Знам аз — обажда се весело от строя Данковото унуче.
— А пък ти, Данко, и ти, Петреску…
— Знаем ний… с главата надолу — каза Петреску с пълно съзнание важността на задачата си.
— Браво! Ами я чувай, Петреску, аз искам от тебе още един мурафет: като се сбийте с избирателите, ти ръгни с ножа само двама-трима, колкото да ги сандърдисаш, па земи, че хвърли ножа настрана, па земи, че си съдери ризата на гърдите, па подир земи, че си раз-кървави кожата, разбра ли? Па вземи, че си нацапай лицето с кръв, разбра ли? Па подир туй земи да викаш, че гражданите искали да те заколят, защото си
