един къс хартия, на която беше написано с бай Ганьовски почерк:

„До редакцията на в. «Свободно слово».“ Последното название зачеркнато и вместо него написано „Свобода“. По-нататък: „Потайностите на Стамболова“ — и това зачеркнато и вместо него написано „Анархия“. Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта. Написано например „патриоти“ и зачеркнато, а отгоре му написано „пладнешки хайдути“ — и това зачеркнато, и пак написано „патриоти“. Цялото писмо беше задраскано накръст с дебели черти, дръпнати от сърдита ръка, защото за втората черта не хванало мастило, топнато още веднъж перото в мастилото и дотеглена двойно по-дебела черта… Под зачеркнатите редове стояха следните думи:

„На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари…“

— Не ми дрънкайте много-много, аз ви казвам, че трябва да изберем правителствени! — извика бай Ганьо и удари силно по масата.

— А бе как ще изберем правителствени, откъде ще изкопаем избиратели? Ами че ти бе, бай Ганьо, нали си; уж либерал — осмели се да възрази Бочоолу.

— Кой ти каза, че съм либерал! — попита строго бай Ганьо.

— Как кой ми каза? Ами че не помниш ли колко консерватори си пердашил, колко си ги псувал, как да не си либерал? Не знаеш ли — ти сам каза, — че даже на Иречека си се хвалил, че си либерал? — възразяваше Бочоолу.

— Ей че си прост! — отговаря със снизходителна усмивка бай Ганьо. — Че какво, като съм казал на Иречека, дума дупка прави ли! А бе, ахмако, че аз, един Иречек ако не метна, кого ще метна?

— Имаш право, твоя милост! Бочоолу, налягай си парцалите, недей го опява! — обади се Гочоолу. — И аз съм консерватор.

— Ами че аз на гроб камък ли съм! Аз съм пък хептен консерватор — изтърси Дочоолу, — я стани и ти бе, Бочоолу, един консерватор, че да ги пипнем онези, да не могат да мръднат.

— Добре, ама не зная управителят с кои ще бъде — отговаря Бочоолу.

— Управителят ли? С нашите, разбира се — съобщава бай Ганьо, — и околийският е с нашите. Постоянната комисия не е законна, ама кой ще му дири законност, тя е наша. Бюрото е наше. Градският съвет е наш. Кметът малко шава, ама ще му отрежем куйрука. Общинските съвети по селата не са утвърдени нарочно, разбирате ли? Ако бъдат с нас — ще ги утвърдим, ако не — на дяволите. Пак ти казвам — колкото за управителя, нямай грижа, той е наш.

— Ами хамалите? — любопитствува Бочоолу.

— И хамалите са наши, и циганите, и Данко Харсъзина е наш…

— Ами че той нали беше затворен за кражба? — учудва се Бочоолу.

— Е-хе, ти патки пасеш. Пуснахме го ний него. Нали той ни спечели хамалите. Отишъл при тях онзи ден, събрал ги, че като им скръцнал със зъби, те замръзнали по местата си, като им изръмжал: „Зъбите ви ще разкъртя, ако не изберете бай Ганя!“ — и хамалите кандисали. Пазарил ги Данко по два лева на човек и срещу изборите цяла нощ ядене-пиене.

— Страшен хайдучага, брей!

— И за колко мислиш! За 50 лева. Ходил при онези да иска 100 лева, те го изпъдили, нахокали го. Ще го видиш сега в неделя — кокалите им ще смаже! — казва самодоволно бай Ганьо.

— Бочоолу, я иди повикай Гуня Адвокатина да дойде тука да ни напише едно възвание, кажи му: „Бай Ганьо те вика.“

Щом Бочоолу излезе, бай Ганьо си сниши главата и с един таинствен глас се обърна към другарите си:

— Мълчете си! Това диване до самия ден на изборите ще го лъжем, че ще го направим депутат, ще напишем колкото за лице няколко бюлетини с неговото име, а другите бюлетини ще ги напишат писарите в Градския съвет и от Окръжното управление. Сега чувайте ме: министърът иска аз непременно да бъда депутат. Ти, Гочоолу, искаш ли?

— Е, че иска ми се, бай Ганьо — отговаря Гочоолу.

— Че и мен ми се иска — обажда се Дочоолу.

— А бе иска ти се тебе, ама, право да ти кажа, хептен си се омаскарил пред хората. Защо ти трябваше да излизаш толкова налице; кой кряскаше по мегданите:. „Да живей великият патриот!“, „Долу гнусният тиранин!“’ „На бесилката Климента“, „Да живее Климент!“

— Ами че нали все заедно бяхме бе, бай Ганьо, защо си кривиш душата?

— Заедно, ама нашето излизане все шито-крито. Най-сетне, нейсе, като искаш толкова — добре, ще те избера. Туй, че селяните те мразят и чергите си им продал с твоя пусти фаисчилък…

— Колкото за туй, недей приказва, бай Ганьо, нали зная и ти каква си стока — дума предпазливо Дочоолу.

Бай Ганьо е готов да кипне, но в това време влиза Гуньо Адвокатина. Бай Ганьо му разправя като какво трябва да бъде възванието. Гуньо сяда до масата, зема перото и се задълбочава в мисли. По поръчка на бай Ганя слугата донася едно шише мастика. Гочоолу, Дочоолу и бай Ганьо пият, Гуньо пише. След половин час е готово следующето: