— Хей, Амонасро, не прекъсвай човека — обади се Мойше.

— Ама наистина бе, господа — продължава шегата си Арпакаша с маслен поглед, — кажете, не е ли сладък Марк Аврелий особено като изговаря тази хубава думица „бачка“, туй „ч“ е цяла музика…

— Ще млъкнеш ли ти, Амонасро Етиопский?…

— И не забелязахте ли, господа, каква бездънна омраза питае нашият сладчайши Марк Аврелий към тази бачка.

— Слушай, Амонасро, млъкни или ще накарам Мойше да ти налее цяла чаша коняк в гърлото.

— Но ка-кви зев-зе-ци наш-ти, кат видели ба-ба с га-щи, всич-ки-те го по-ди-гра-ли и мо-ма-та му не да-ли, таааа-ра-ра-бум-бие, та-рара бум…

— Ти си луд, Арпакаш, ей богу, луд си — каза с лек укор Марк Аврелий, — постой малко мирен, моля ти се…

— Артък веке, Арпакаш! — обади се Ожилката.

— И ти ли, Ожилка, и ти ли, Бруте! Я запей ти „Снощи си минах край Севлиево.“

— Долу Арпакаша! — извика Мойше и след него цялата компания зарева „долу!“ и накараха най-сетне етиопския цар да млъкне.

Марк Аврелий продължи:

— Не, наистина, господа, то е печално явление тази триклета „бачка“, тя ни е вкаменила, тя ни е покрила мозъка с плесен и паяжина. Ами че, моля ви се, аз зная някои приятели, които цели десет години — десет години! — господа, това не е шега — не са престанали да гният в задимените кьошета на „Панаха“ с карти в ръка, а пред носа им цъфти тази хубава, тази живописна градска градина, от дъха и прохладата на която те не умеят да се ползуват; а пък вън от София, в околностите, какви чудни места! Седим в кафенетата и въздишаме за Швейцария, а пък стига ни само малко волица, и Швейцария, българска Швейцария е пред нас — Витоша, Рила, Родопите! Най-последният бедняк-чужденец от живущите в София се е насладил от величествения вид от Черния връх на Витоша, а я ми кажете, има ли един — един, божичко! — шоп, който да се е качил на Витоша! Ний знаем примери между работниците италианци, които са напущали тука готова работа само защото им омръзва еднообразието и с риск тръгват да странствуват, за да видят свят, а пък, от друга страна, има примери, като, да речем, овчаринът на Драгалевския манастир, който цял живот е гледал от височините града София, гледал го е години преди Освобождението, гледал е неговото разрушаване, обновяването и разширението му, продължава и досега да се взира, седнал под сянката на ореха, в неговия по-бляскав изглед и до ден днешен той няма воля да слезе от гората да полюбопитствува, да види отблизо тази във всяко отношение интересна трансформация на столицата!… Но аз оправдавам този своеобразен философ и даже, правичката да ви кажа, завиждам на това дете на природата! Ами какво да кажа за мнозина от нашите заможни граждани, които се душат цял живот в праха, миризмите и миазмите на софийските стари улици, гледат цял живот хубавата драгалевска горица и не са имали волята да станат, да идат там и да се насладят от нейния дъх и прохлада, от омайния шум на пенливия поток и от славеите…

— Брей, че ти си бил цял поет бе, Марк Аврелий, я гледай!… Ама я ми кажи ти защо ни приказваш тия бабини деветини; нали уж за бай Ганя разправяш?

— Затуй ти приказвам „бабини деветини“, защото просто яд ме е, като гледам каква апатия ни е вдървила… Да речете, че ний не отбираме от природни ху-бости — не; не можем да не отбираме, защото това е естествено чувство — говедото и то отбира; но работата е, че сме сковани от възточна неподвижност. Ако те хвана, Арпакаш, за яката и те потътра към Урвичкия манастир, ти, щом те наведа зад Кокаленския баир над искърската бездна и чуеш таинствения говор на извилистата запенена река, ти ще почнеш да цъкаш с езика си и ще извикаш, непременно ще извикаш: „Брей, че то цяла Швейцария, я гледай, че тя била хубава нашата България и ний, глупци, да не знаем това, а киснем по празниците в кафенетата.“ Но щом се върнеш в София и дъхнеш от задушената й атмосфера, ти пак ще паднеш в летаргия, пак ще те вкамени апатията, додето не те потътре друг за яката.

Сега — за бай Ганя. Ний с Герванича цял ден сновахме из гората, търкаляхме се по тревата между дърветата, ядохме, пихме, зяпахме веселите групи на чужденците, които с душа и тяло бяха се предали на веселба; устроили бяха разни игри, пееха, тичаха, скачаха — да им завиждаш! Надвечер, след една вкусна закуска, влязохме с Герванича в ханчето да пием кафе. По едно време откъм Орханийското шосе зачуха се звънци и след малко сред един облак прах зададе се файтон с пътници. Слезе от колата един пътник, слезе втори и зад гърба на файтонджията се зачу гласът на третия: „Бай Михале, че поемни дисагите; гледай да не ги блъснеш някъде, да не строшиш мускалите, зере няма с какво да се отсрамим пред… оногова.“

И след тия думи скочи от колата… бай Ганьо. Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз… като нищо. Дръпна си той левия мустак, поизкашля се в шепа и изгледа в полукръг с един поглед, с какъвто нашите полицейски изглеждат арестантите, групите на веселящите се чужденци и като хвърли око и заклати глава на своите невежи спътници, като че искаше да им каже: „Живи да ви оплача“, въздъхна дълбоко и многозначително произнесе: „Ех, Пратер, Пратер!“

— Какво каза, твоя милост, не можах да дочуя — обади се нареченият бай Михал.

— Живи да ви оплача аз вас — произнесе състрадателно бай Ганьо. — Ех, Пра̀тер, Пра̀тер!… Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пра̀тера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям — не можете го разбра.

И за да покаже на своите прости другари кои са в състояние да го разберат, той се приближи към една от веселящите се групи, при която се търкаляха няколко изцедени бурета от бира, и като изобрази една ироническа усмивка, показа с очи към горицата и изрече: „Дас ист булгарише Пратер, ха-ха-ха!…“

Цялата група, с весело замъглени от пивото очи, изгледа отдолу-нагоре нашия „немец“ и един от компанията, без да се вслушва в бай Ганьовото ироническо изречение, подаде му една чаша изветряло вино с думите:

— Просим вас, господин, искате пиво?

„И тези не ме разбират“ — помисли си бай Ганьо и като се върна при другарите си, прибави: „Нарязали се като… казаци.“

След туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се видя от думите, които той пусна за наша сметка: „И тези трябва да са се насвяткали. Немска стока!“

Слугата се приближи към пътниците и почна да изтрива масата:

— Не искате ли нещо? — попита той.

— Не щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна вода — поръча бай Ганьо.

Между пътниците се почна един таинствен сериозен разговор, от който не всички думи долетяваха до нас.

— Тази вечер надали ще видим големеца, късно ще бъде — шепнеше бай Ганьо, — ще му пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да идем при княза.

— Ами за княза нещо армаганец? — попита предпазливо бай Михал.

— Не трябва — отговаря авторитетно бай Ганьо, — тука всичко е големеца; замажеш ли му очите — тръгни по бели гащи. Ний ще му дадем туй, дето ни го написа адвокатина, да го прочете и ако има нещо да поправи — негова работа! Пред княза да се държите, брей, да не се уплаши някой. Вие мене гледайте какво правя. Като кажа, както ни казаха да кажем: „Ваше Царско Височество, сакън да не му приемете оставката, зере Задунайская губерния“, и вий подир мене: „Сакън, Ваше Царско Височество!“

— Хелбетя, друго какво ще речем — покорно отговаря бай Михал.

— А бе ти, Михале, малко на ботуш миришеш, че кой те знай? Опичай си акъла! — предупредява наставнически бай Ганьо.

— Кой? Аз ли? — оправдава се бай Михал. — Не думай така, братко, ще чуй някой. И стените имат уши. Аз като чуя името „казак“, треска ме хваща.

— Треска те хваща, а? — шепнеше тихо, с подмигване бай Ганьо. — А като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а? Кажи де!

— Ама че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим — шепне бай Михал, — нали от руско време ти