оставяше кървава диря.

— Ще ти кажа — през сълзи повтори той. — Ще ти покажа.

— Тогава казвай, Лио — рече Карч. — Къде отиваш? Никъде не можеш да избягаш. Дори не си в състояние да вървиш. Просто ми кажи къде са.

Ренфроу мъчително се приближи още малко към вратата.

— Виждаш ли… виждаш ли… заради гадната луна… блудната луна…

— Какви ги дрънкаш? Къде са парите?

Карч осъзна, че е прекалил. Лио започваше да бълнува заради болките и загубата на кръв. Скоро щеше да стане съвсем безполезен.

— Блудната луна — повтори той. — Заради блудната луна е.

— Блудна луна ли? — попита Джак. — Какво означава това?

Ренфроу го погледна. Изглеждаше почти спокоен.

— Означава, че може да се случи всичко, копеле гадно.

Сега гласът му бе силен. Внезапно той се надигна на длани и се хвърли към вратата. Единственото останало стъкло в рамката се заби в шията му.

Карч прекалено късно разбра какво прави.

— Не, по дяволите!

Той сграбчи Лио за яката, смъкна го от стъклото и го пусна на пода. После го претърколи по гръб.

На гърлото му зееше дълбока рана. От лявата страна, където минаваше сънната артерия, шуртеше кръв.

Очите му бяха съвсем ясни. На устните му се изписа кървава усмивка. Той бавно вдигна ръка и я притисна към гърлото си.

— Губиш — изхриптя Ренфроу.

После отпусна дланта си и остави кръвта да тече. Продължаваше да се усмихва и да гледа Карч.

Джак застана на колене над него.

— Мислиш, че си ме победил ли? А? А? Мислиш, че си спечелил?

Лио можеше да му отговори само с усмивката си. Карч разбираше, че тя означава „Майната ти!“. Притисна дулото на пистолета към кървавата му уста.

— Не си спечелил.

Карч завъртя глава настрани и натисна спусъка.

После отпусна оръжието и се вгледа в трупа. Очите на Ренфроу бяха отворени и той все още се усмихваше.

— Майната ти. Не си ме победил.

Джак се огледа. Знаеше, че му предстои дълга нощ. Трябваше да открие парите. Трябваше да открие Касиди Блак.

В петък Каси Блак пристигна в магазина в десет сутринта и отиде при Рей Мора-лес, който й каза, че всичко било наред и че в три предстояла пробна обиколка с ново порше „Бокстър“. Току-що бил получил поръчка от „Уорнър Брадърс“, която възлизала на седемцифрено число. Предполагал, че нямало да има никакви проблеми. Тя му благодари, че е помислил за нея, и вече се канеше да отиде в Кабинета си, когато Моралес попита:

— Добре ли си, малката?

— Естествено, защо?

— Не знам. Като че ли напоследък не си спала много.

Каси подхвана левия си лакът с дясната си ръка. Още я наболяваше.

— Да — отвърна тя. — Трябваше да обмисля нещата.

— Какви неща?

— Не знам. Просто нещата. Ако ти трябвам, ще ме намериш в офиса.

После излезе и отиде в кабинета си. Остави раничката си под бюрото, седна и прокара ръце през косата си. Искаше й се да изкрещи: „НЕ МОГА ПОВЕЧЕ ДА ПРАВЯ ТОВА!“, но се опита да сподави тревогите си, като си напомни, че по един или друг начин животът й съвсем скоро ще се промени.

Провери телефонния секретар, макар във вторник да бе оставила съобщение, че ще отсъства няколко дни. Въпреки това имаше четири съобщения. Първото беше от автомобилен сервиз и се отнасяше за поръчани от нея резервни части. После я бе търсил продуцент от „Фокс“, с когото предишната седмица бяха правили пробна обиколка. Бил харесал стила й я канеше на примиера на филма на свой приятел. Каси не си направи труда да запише номера на клетъчния му телефон.

— Щом си харесал стила ми, защо не купи колата? — каза в слушалката тя.

Третото съобщение беше от Лио — оставено в 0:10 ч. В гласа му се долавяше необичайна възбуда. Изслуша го три пъти.

„Аз съм. Какво му е на телефона ти? Не успях да се свържа. Както и да е, току-що се връщам от пощата. Получих онези неща, дето искаше, но има още нещо, нещо неприятно. Някой се е добрал до адреса ми и ми е пратил плик с асо купа от «Фламинго». Нямам представа какво означава, но има някакъв смисъл. Позвъни ми. Вземи всички предпазни мерки. А, и изтрий това.“

Тя натисна бутона и изтри съобщението преди да продължи с четвъртото. Някой бе телефонирал в седем и трийсет сутринта, но беше затворил, без да каже нищо. Не се чуваше никакъв шум, само нечие дишане. Зачуди се дали е бил Лио.

Каси се наведе и взе раничката. Първо извади клетъчния си телефон. Предишната вечер след разговора с Ренфроу го беше изключила.

Сега го включи и го остави на бюрото. Продължи да рови и извади кутията с колодата от „Фламинго“. Бързо я отвори и започна да търси асото купа. Нямаше го. Изпълни я ужас. Каси изруга и запрати колодата към отсрещната стена. Тя се удари в плаката и във всички посоки полетяха карти, посипаха се по пода и бюрото.

— По дяволите!

Каси скри лице в шепи и се опита да реши какво да направи. После грабна слушалката, за да позвъни на Лио, но се отказа. „Вземи всички предпазни мерки.“ Помисли си дали да не използва клетъчния телефон, но отхвърли и тази идея. Отвори чекмеджето, загреба шепа монети от отделението, предназначено за моливи и химикалки, и се изправи.

На прага едва не се сблъска с Рей Моралес, който очевидно бе дошъл да провери какъв е този шум.

— Извинявай — каза тя и понечи да се измъкне покрай него.

Рей видя пръснатите навсякъде карти и попита:

— Какво, сама ли си играеш?

— Нещо такова. Връщам се след няколко минути, Рей. Трябва да се поразходя.

Той безмълвно я проследи с поглед.

Каси тръгна към „Синърама Доум“, където имаше телефонни автомати. Набра номера на Лио по памет и изчака десет иззвънявания преди да затвори. Вече се съмняваше във всичко, затова опита пак, в случай че първия път е сгрешила, и изчака дванайсет иззвънявания. Ужасът й започваше да придобива мащабите на паника.

Помъчи се да се успокои. Можеше да има десетки причини, поради които Лио да не отговаря. Но пък той никога не се отделяше от клетъчния си телефон. Ако не беше включен, щеше да я прехвърли на съобщение. Нямаше да дава свободно. Следователно работеше, но Лио не отговаряше. Въпросът бе защо.

„Басейнът“ — внезапно си спомни Каси. Сутрин той плуваше в басейна. Оставяше телефона на масата, но ако беше във водата, нямаше да я чуе.

Това обяснение я поуспокои. Отново набра номера, но със същия резултат. Закачи слушалката на вилката и реши да се върне в магазина. След половин час или чети-Рийсет и пет минути щеше да опита пак. Лио й бе казал, че плува по пет километра на ден. Тя нямаше представа Колко време му отнема това, но предполагаше, че половин час би трябвало да е достатъчен.

Пет минути по-късно влезе в общата зала на магазина и видя, че Рей и някакъв мъж в тъмен костюм