— Какво иска? Да я спася от маркиза ли, който я държи като робиня?

— Да, сър, и то колкото се може по-скоро. Маркизът се отправи към Ню Йорк, където веднага ще се ожени за мис Уентуърд.

— Но ще може ли тримачтникът, който е тъй много повреден, да достигне Ню Йорк? — запита господин Хауърд.

— Не, но когато тримачтникът не ще може да плава повече, ще направят сал и по такъв начин ще стигнат до Ню Йорк.

— Господин Хауърд, какво ще ме посъветвате да направя? — запита сър Уилям, който беше изпаднал в силно вълнение.

— Да приготвим и ние един сал и да подгоним англичаните, като пресечем Атлантика.

— Със сал ли?

— Сигурно. Надявам се, че ще направим великолепно пътуване, коменданте.

— Бедният ми кораб! — въздъхна корсарят. — Ако беше устоял още малко на английските удари, сега Мари щеше да бъде в прегръдките ми!… Но да не се отчайваме. Въпреки че Ню Йорк не е близо, там се бие генерал Вашингтон, който устоява на ударите на адмиралите Хоув и Клинтън. Каменна глава! — извика той.

Старият бретонец веднага се доближи, последван от своята неразделна сянка, малкия Флок.

— От остатъците на кораба би ли могло да се направи един сал, който да побере всички ни?

— Ще се опитаме да го направим и да продължим нашето кръстосване на океана преди полунощ.

Всички моряци започнаха усилено да майсторят сала. Денят измина в усилена работа и напрежение. Черни сенки се проточиха по скалите. Върху палубата на „Гръмотевица“ бяха натрупани купища от трески, части от мачти, от мостчета, от врати и от какво ли не още. Бяха запалили няколко факли, противно на мнението на Каменна глава, който не забравяше индианците. А за тях тези светлини биха послужили за прицел. Вече салът беше започнал да се оформя и работата кипеше, когато от мястото, където преди беше английският лагер, се чуха няколко остри изсвирвания, които приличаха на сигнали.

— Ето това, от което се страхувах! — извика Каменна глава. — Всички на борда! Ще трябва да гърмим с топовете, тъй като картечниците ни са наводнени.

Корсарят, който се беше навечерял, заедно с господин Хауърд, се яви на палубата.

— О, това са индианските флейти, оповестяващи началото на война — извика ядосано корсарят. — Аз ги познавам много добре. Те сигурно са съюзници на моя брат?

— Аз мисля противното, коменданте — намеси се Каменна глава. — Тези хора искаха да нападнат английския лагер, обаче нашето нещастие ни доведе тук… Малки Флок, да отидем при нашия топ.

В това време много човешки сенки слизаха към морето. Нямаше съмнение, че тези индианци бяха същите, които двамата бретонци и Хулбрик бяха видели да пресичат гората преди двадесет и четири часа.

Хората от кораба, щом видяха индианците, веднага се приготвиха да ги обстрелват.

— Оставете ги да се приближат — извика корсарят? — Добре се мерете и не хабете куршумите!

Каменна глава се готвеше да гръмне, когато един висок индианец излезе напред и каза на развален английски език:

— Бели хора, пуснете ни да влезем във вашата плаваща къща.

— Кой си ти? — запита сър Уилям.

— Аз съм Големият Мато, великият вожд на племето Окекобе.

— Върви кажи на твоето племе, че белите хора познават много добре вашата жестокост. И за да се върнеш по-бързо, ето ти моят малък подарък.

Сър Уилям извади пистолета си и гръмна.

Човекът падна на земята, като нададе бойния вик на племето си: „Окраа!“ Повече от сто гласа му отговориха и тълпи индианци се приближиха към кораба.

— Твой ред е, Каменна глава! — извика корсарят, който нямаше доверие в никой друг, освен в своя бретонец.

— Веднага! — отговори капитанът, като започна да гърми.

Моряците го последваха. Индианците, които бяха готови да се нахвърлят върху кораба, при тези гърмежи се спряха за малко. Корсарите не преставаха да гърмят. Снаряди летяха и осветяваха тъмната нощ и неприятеля, който даваше големи жертви. След десет минути ожесточен бой индианците, които бяха все още многобройни, започнаха да отстъпват навътре в гората. Каменна глава и другите артилеристи, като видяха, че индианците бягат, изгърмяха още няколко пъти, за да всеят ужас у бягащите. Няколко индианци бяха успели да се заловят за кораба и се мъчеха да се покатерят на палубата. Тях ги убиха моряците с прикладите на пушките си и ги хвърлиха във водата.

Победата, поне за момента, беше пълна и моряците можеха отново да започнат работата около построяването на сала.

Корсарят и господин Хауърд прегледаха палубата, да не би да е останал някой индианец, а моряците се заловиха отново за работа. Оставаше още малко салът да бъде готов. Каменна глава стоеше зад своя топ, за да ги запази от индианците, които може би пак щяха да се появят. И не се беше излъгал.

Едва бяха захванали своята работа и стрели долетяха от разни посоки. Докато стрелите хвърчаха над работещите, Каменна глава гърмеше със своя топ. Изведнъж в далечината се чуха седем-осем топовни гърмежа. Корсарят и господин Хауърд се покачиха на наблюдателницата.

— Кой ли гърми? — запита първият.

— Дали и там стрелят също по индианци?

Каменна глава, който пълнеше отново топа, отговори, като се намръщи:

— Коменданте, аз мисля, че тези гърмежи не означават нищо хубаво за нас. Сигурно тримачтникът е забелязал някой английски кораб и му сигнализира.

— Същото предполагам и аз — отговори господин Хауърд.

— Това значи, че моят брат все още има късмет — каза сър Уилям с въздишка.

— Тихо, господа — прошепна бретонецът.

Той постави отворените си длани зад ушите и се ослуша.

— Вече не се чува никакъв гърмеж. Сигурно екипажът на тримачтника се е качил върху сала и се отдалечава.

— Е, тогава да побързаме да отплаваме и ние — каза корсарят. — Където ги стигнем, ще ги атакуваме.

Въпреки атаката на индианците, салът беше готов и бе много здрав. Дълъг тридесет метра и широк десет метра. Снабден с една мачта, на която бързо поставиха платното. Имаше дълго кормило във формата на гребло. Натовариха всички провизии, всички оръдия и много прибори. Теглен със здрави въжета, салът бавно се плъзна от палубата във водата. Корсарят беше започнал да дава заповеди за новото отплаване, когато индианците отново ги нападнаха. Те като че се бяха заклели да не оставят нито един бял да си замине. Малкият Флок и другите артилеристи даваха залп след залп, като пробиваха човешките тела.

Каменна глава не беше вече зад своя топ. Той управляваше сала. Тридесет-четиридесет гребци го тласкаха напред. Бяха изминали петдесет метра, когато се видяха обкръжени от много тълпи плуващи индианци, които още не се бяха отказали от сражението. Тъй като големите топове бяха останали на разнебитения кораб „Гръмотевица“, то корсарите бяха заплашени от голяма опасност.

— Оставете карабините и извадете сабите! — изкомандва сър Уилям.

Битката стана много ожесточена. Индианците, въпреки че падаха на дузини по сала и изчезваха под водата, не се плашеха, а все по-яростно нападаха. Изведнъж обаче тези, които плуваха около сала, започнаха да се връщат бързо към брега.

— На какво ли се дължи тоя страх? — запита корсарят. — Не се надявах на такова щастие.

— Погледнете, сър Уилям — каза господин Хауърд, като му показа едни светещи точки, които правеха зигзаг.

— А, акули! — извика баронът. — В този момент те са благословени.