— Няма да издъхна, докато не се намеря зад моя топ и докато тримачтникът не ми заплати за всички тревоги, които сме преживели.

— Тогава бързо на борда! — изкомандува кормчията.

Трите лодки, наредени една след друга, заплаваха към кораба.

Вълните яростно се пръскаха около тях, а океанът започваше да порозовява от първите проблясъци на зората.

— Всички по местата си! — извика господин Хауърд, който се беше изкачил на капитанското мостче.

Каменна глава, след като беше осведомил с няколко думи сър Уилям за всичко, което се отнасяше до тримачтника, беше застанал зад любимия си топ. Тук на носа на кораба при него беше и малкият Флок, заедно с една дузина моряци. Другите моряци се бяха наредили по местата си, готови да влязат в сражение. Всички бяха ентусиазирани и уверени, че ще отмъстят на маркиз Халифакс и ще вземат русата мис. Само сър Уилям, който беше винаги песимист, се безпокоеше. Той познаваше смелостта и силата на своя противник. Ако имаше на помощ американската флотилия, би било друго нещо! Но четирите американски кораба бяха останали назад, възпрепятствани от бурята, както и английската флота, наричана флота- призрак. Барон Мак-Лелан се беше доближил до топа, зад който стоеше Каменна глава.

— Сега, стари приятелю, ние за втори път хващаме натясно тези господа. Внимавай само да не убиеш моята Мари!

— Аз се прицелвам в мачтата — отговори верният бретонец.

Тримачтникът, който се беше освободил от пясъчното крайбрежие, плаваше внимателно между подводните скали, като правеше големи завои. Той се стараеше да избегне сражение с който и да било кораб, тъй като на борда му имаше много болни и ранени.

При една маневра между скалите корсарят го забеляза и запита бретонеца:

— Това ли е тримачтникът?

— Да, той минава на петстотин метра от нас — отговори старият моряк.

— Тогава поздрави ги, както ти знаеш — с топовен гърмеж!

Бретонецът се наведе над топа, за да се прицели по-добре. Настана тишина на кораба, нарушавана само от шума на платната. Всички развълнувани очакваха гърмежа на стария бретонец.

— Давам ти сто стерлинга, ако го улучиш — каза баронът.

— Благодаря, коменданте.

Силният топовен гърмеж разтърси кораба и огласи околните скали. Хиляди птици прелетяха уплашени над водата. Бесен вик се чу от тримачтника. Снарядът беше минал между двете мачти, без да закачи нито едната, нито другата.

— Напразно! — извика сър Уилям.

— Изгубих стерлингите, но се надявам да ги получа отново. Битката едва сега започва!

Тримачтникът, избягвайки този първи удар, като по чудо се закри зад скалите, които образуваха нещо като канал с брега. Сър Уилям, като разбра, че маркизът иска да избяга от сражението, даде заповед да му пресекат пътя и да започнат да го обстрелват. Всички топове от военния кораб загърмяха. Каменна глава се стараеше да спечели обещаните от великодушния комендант сто стерлинга. Отначало от тримачтника не отговаряха на гърмежите. Но когато двата кораба се бяха приближили до песъчливото крайбрежие, където преди беше заседнал тримачтникът, гърмежите зачестиха и от двата кораба. Не изминаха и няколко минути, когато два снаряда, точно изчислени, удариха мачтата и я повалиха на палубата. Корсарят подскочи, а екипажът изтръпна. Така можеше да гърми само страшният топчия от тримачтника на маркиз Халифакс.

— Каменна глава! Каменна глава! — викаше отчаяно корсарят, докато бомби и снаряди падаха като дъжд върху палубата, а подводната част се пълнеше с вода.

— Спаси ни!

— Ето ме! — отзова се бретонецът с гърмящ глас.

— Ах, този проклет и тайнствен топчия!

И той насочи топа към тримачтника. Едва бе затихнал гърмежът и от борда на „Гръмотевица“ се разнесе радостен вик. Тримачтникът беше получил своето наказание. Главната му мачта бе пречупена.

— Да живее Каменна глава! Да живее Каменна глава! — викаха корсарите, които бяха забравили за малко, че и техният кораб е смъртно ранен и е заседнал в пясъчното крайбрежие.

След този щастлив удар последва страшна канонада. Разярените корсари биеха непрестанно. Сър Уилям непрекъснато ги насърчаваше.

— Огън! Огън, мои смелчаци!

И смелчаците гърмяха, а същевременно мнозина от тях падаха върху палубата, улучени от английските бомби и снаряди.

Военният кораб „Гръмотевица“ се пълнеше бавно с вода под тази буря от снаряди. Навсякъде висяха счупени дървени части и разкъсани парцали. И тримачтникът скъпо беше заплатил за своята победа. Каменна глава, който се беше заклел да отмъсти на този проклет маркиз, гърмеше непрекъснато и нанасяше тежки повреди на кораба. При все това тримачтникът имаше повече късмет от военния кораб. Разпервайки всички платна и полагайки големи усилия, той успя да се отдалечи.

Един час по-късно бомбите и снарядите от другия кораб не можеха вече да го достигнат.

— Дявол да го вземе! — извика Каменна глава. — Избяга както винаги от смъртта, която не го иска, последният час на „Гръмотевица“ е ударил, нейното кръстосване завършва върху един пясъчен бряг.

— Да, но след достойно сражение — отбеляза малкият Флок, скачайки върху големия топ, за да разгледа по-добре отдалечаващия се тримачтник.

Изведнъж някой извика:

— Човек в морето!

Всички се струпаха на палубата, като се навеждаха напред. Един човек плуваше енергично към тях.

— Не стреляйте! — каза корсарят, като видя, че няколко души от екипажа се раздвижиха. — Оставете го да ни достигне.

В това време тримачтникът изчезваше зад крайбрежните скали. Но къде щеше да отиде с големите си рани? Сигурно не много далече…

Корсарите следяха внимателно всяко движение на плувеца, който вместо да бяга от неприятеля, искаше да го доближи. Кой може да бъде? Някой американски пленник, който беше използвал сражението, за да си върне свободата? Но не, той имаше на главата си баретка от английската марина.

Когато плувецът доближи кораба, Хулбрик изведнъж извика:

— Брат ми!

— Волф! — извика Каменна глава.

— Да, патре, той е.

— Защо ли идва тук?

— Ще го дочакаме да се изкачи на палубата и ще узнаем, дяволски бърборко — намеси се баронът.

— Може би имате право, коменданте — каза капитанът, който винаги отстъпваше, но на своя началник.

Хауърд, вторият капитан на „Гръмотевица“, беше наредил да се хвърли въже на плуващия, тъй като всички лодки бяха изпотрошени.

— Волф! Волф! — викаше с всички сили немецът. — Моят мил брат!

— Хулбрик! — отзова се плувецът, който беше стъпил вече на палубата.

Хулбрик се затича към него и радостно го прегърна.

— Оставете го на мен сега — намеси се баронът. — После го запитайте за каквото си искате, защото аз се съмнявам, че той се е изложил на риск да бъде застрелян, само за да дойде и да поздрави брат си.

— Точно така, сър. Аз идвам по желание на вашата годеница.

Корсарят побледня, после силна червенина изби по страните му.

— Изпратен си от Мари? — каза той с треперещ от вълнение глас. — Но жива ли е още тя?

— Да, сър, и ако ми позволите; ще ви кажа — тя винаги и само за вас мисли.