Хамилтън спеше край реката. Над него се носеха някаква неопределена загадъчност и спокойствие, типични за старите речни градове, макар че този беше съвсем нов. Над него се издигаха светлокафявите хълмове, а под тях се ширеха поляните, които стигаха до самия град. Ленив утринен пушек се издигаше от комините, а в ъгъла на всяка оградка растеше храст ружи.

— Изглежда съвсем мирно местенце — констатира отец Фланагън. — Знаеш ли какво да правиш?

Блейн кимна.

— А вие, отче? Вие какво ще правите?

— Надолу по реката има едно абатство. Там ще бъда добре дошъл.

— Ще се видим пак.

— Може би. Ще се върна в моя граничен град. Ще бъда самотен стълб на границата с „Фишхуук“.

— И ще наблюдавате за други, които успеят да се измъкнат?

Свещеникът кимна. Спря мотора и насочи лодката към брега. Тя леко се вряза в пясъка и Блейн изскочи навън.

Отец Фланагън вдигна глава към небето на запад и подуши въздуха.

— Времето ще се променя — каза той. Приличаше на гонче, надушило стара следа. — Надушвам го.

Блейн стъпи обратно във водата и протегна ръка.

— Благодаря, че ме докарахте. Пеша преходът щеше да е доста изморителен. И щях да загубя много време.

— Довиждане, сине мой. И Бог да е с теб.

Блейн избута лодката обратно в реката. Свещеникът включи мотора и изви корпуса. Блейн стоеше и наблюдаваше как се отдалечава по течението. Отецът вдигна ръка за последно сбогом и Блейн му махна в отговор.

После излезе от водата и пое по една пътека, водеща към селището.

Стигна до улицата и разбра, че това е къщата.

Не неговата къща, не къща, която някога бе познавал, не къща, за която бе мечтал, а просто един истински дом. Той внушаваше мир и спокойствие, смиряваше духа, създаваше усещане за умствен уют. Това беше типът място, на което човек може да се засели и да живее, без да брои дните и да се тревожи за бъдещето.

На улицата, оградена от кокетни къщурки, нямаше никой, но Блейн усещаше как го наблюдават от всяко прозорче — без да го шпионират и без подозрение, а просто с учтив интерес.

От един двор излезе куче — тъжна и красива хрътка — и тръгна с него, следвайки го като верен другар.

Той стигна до едно кръстовище и видя вляво магазини. Няколко души седяха на стъпалата на това, което той взе за универсален магазин.

Зави заедно с хрътката и се насочи към хората. Те седяха мълчаливо и го гледаха.

— Добро утро, господа — поздрави той. — Може ли някой от вас да ми каже къде мога да намеря човек на име Андрюс?

Те останаха мълчаливи още миг и после един от тях каза:

— Аз съм Андрюс.

— Бих желал да поговоря с вас.

— Седнете и говорете с всички нас.

— Казвам се Шепърд Блейн.

— Знаем кой сте — каза Андрюс. — Разбрахме го още когато онази лодка спря на брега.

— Да, разбира се — отвърна Блейн. — Трябваше да се досетя.

— Този мъж тук — продължи Андрюс — е Томас Джаксън, това там е Джонсън Картър, а третият е Ърни Елис.

— Радвам се да се запозная с всички вас — каза Блейн.

— Седнете — каза Томас Джаксън. — Дошъл сте да ни кажете нещо.

Джаксън се отдръпна, за да му направи място, и Блейн седна между него й Андрюс.

— Най-напред трябва да ви кажа, че съм беглец от „Фишхуук“.

— Знаем някои неща за вас — каза Андрюс. — Дъщеря ми ви е срещнала преди няколко нощи. Бил сте с някакъв човек на име Райли. А миналата нощ ние пренесохме тук един мъртъв ваш приятел…

— Погребан е на хълма — намеси се Джаксън. — Направихме му доста прибързано погребение, но все пак погребение. Разбирате ли, той не ни беше непознат.

— Благодаря ви, сър.

— Последната нощ — продължи Андрюс — също е имало някаква бъркотия в Белмонт…

— Подобни истории не ни радват особено — прекъсна го Картър. — Ние сме твърде подозрителни за околните, за да се замесваме в такива неща.

— Съжалявам, че е така — каза Блейн. — Боя се, че ви нося още неприятности. Чували сте за човек на име Фин, нали?

Те кимнаха.

— Тази нощ разговарях с него. И открих нещо, което той нямаше намерение да ми каже.

Те чакаха.

— Утре вечер е Халоуийн. И това е планирано да се случи тогава.

Той видя как те застинаха и побърза да продължи:

— По един или друг начин — не съм съвсем сигурен как е успял — Фин е привлякъл на своя страна група паранормални хора. Никой от тях естествено не знае, че той стои зад това. Те си го представят като някакво псевдопатриотично движение, някаква форма на културен протест. Не е твърде успешен или масов, но това не е и необходимо. Фин иска само да създаде няколко инцидента, да даде няколко ужасяващи примера. Защото той действа именно така — с ужасяващи примери разбужда обществената лудост.

И така, чрез своите шпиони, работещи с паранормални тийнейджъри, Фин е организирал серия от паракинетични демонстрации в нощта на Халоуийн. Било им е казано, че това е възможност да демонстрират паранормалните си сили. Възможност може би да разчистят някои стари сметки. Бог знае, че сигурно има стари сметки, които се нуждаят от разчистване.

Той сиря и огледа уплашените им лица.

— Разбирате как биха повлияли дузина подобни демонстрации — дори само дузина в целия свят — на въображението на нормалното население.

— Няма да са само дузина — тихо каза Андрюс. — По света може да са стотина или дори повече. А на сутринта след това ще ни изтрият от лицето на земята.

Картър се наклони напред и запита:

— Как разбрахте това? Фин не би ви казал, ако не сте негов съучастник.

— Размених ума си с неговия — отвърна Блейн. — Това е едно умение, което усвоих сред звездите. Дадох му макет на моя разсъдък и в замяна взех дубликат от неговия. Нещо като ксерокопиране. Не мога да ви обясня механизма, но мога да го правя.

— Фин — каза Андрюс — едва ли ще ви е благодарен за това. Сигурно е твърде смущаващо за човек като него да има ум като вашия в главата си.

— Той е доста объркан и притеснен — каза Блейн.

— Тези деца — обади се Картър — ще изиграят ролята на вещици. Ще отварят врати. Ще преместват коли. Ще разрушават по-малките постройки. Ще се чуват гласове и стенания.

— Точно такава е идеята — каза Блейн. — Също като старомодния, пробуждащ злото Халоуийн. Но за жертвите той няма да е само игра. Ще им се стори, че всички сили на древния мрак са пуснати над света. Ще са сигурни, че това са призраци, вампири и върколаци. Само по себе си действието ще е доста лошо, но във въображението на засегнатите то ще се разрасне и ще надхвърли всички измерения. А до сутринта ще има проснати по огради вътрешности, мъже с разкъсани гърла и отвлечени момиченца. Не тук, нито може би наоколо, но все някъде. И хората ще повярват. Ще повярват на всичко, което чуят след това.

— Но все пак — намеси се Джаксън — не можем да обвиним строго тези тийнейджъри, че искат да го направят, казвам ви, мистър, не можете да си представите какво са преживели те. Били са презирани и преследвани. Още в зората на живота си са се сблъсквали с бариери, с насочени към тях пръсти…