Хълмът се прекъсваше от стръмен пролом, който се спускаше към реката, а на самия му ръб растеше малка група разкривени дръвчета.

Блейн заобиколи горичката и седна на земята.

Под него се виеше реката, чиито черни води бяха покрити на места със сребро. Далечната речна долина бе дори по-черна от самата река, докато височините маршируваха от двете й страни пред погледа му като сребристи, прегърбени призраци.

Кукумявката беше замлъкнала, но ромонът на реката се бе усилил и ако човек се заслушаше внимателно, можеше да чуе как водата бълбука по пясъка и си проправя път през дървото, рухнало от брега и крепящо се със закотвени в почвата корени и потопена във водата корона.

Блейн реши, че мястото е добро за прекарване на нощта. Нямаше завивка или одеяло, но дърветата щяха да го подслонят и скрият. И щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото там, където бе прекарал деня.

Пропълзя назад в храсталака, който растеше под дърветата, и си утъпка скривалището. Премести един- два камъка, изхвърли един паднал клон, пипнешком събра купчина листа в тъмнината и едва тогава се сети за опасността от гърмящи змии. Но реши, че за повечето от тях вече бе твърде студено.

Сви се на топка върху купа листа, но се оказа, че не е чак толкова удобно, колкото се бе надявал. Все пак търпеше се, пък и нямаше да прекара много време тук. Слънцето скоро щеше да се покаже.

Лежеше тихо в мрака, а случилото се през изминалия ден се завъртя в съзнанието му — едно умствено обобщение, което той безуспешно се опита да прекъсне.

Безкрайните макари от случки и впечатления се развиваха неумолимо и стряскаха с нереалността си, подобно на спомени, идващи в леглото на смъртник.

Само ако можеше да ги спре по някакъв начин, ако можеше да помисли за нещо друго…

И наистина имаше нещо друго — умът на Ламбърт Фин.

Блейн внимателно навлезе в него и се сблъска с една безмилостна плетеница от омраза, страх и злокобни планове, която се извиваше като купчина червеи. А в центъра на тази маса беше абсолютният ужас — ужасът от онази друга планета, която бе превърнала този човек в крещящия маниак, слязъл от звездната си машина с тракащи зъби, облещени очи и сгърчени пръсти.

Беше отвратително, отблъскващо. Беше мрачно и сурово. Беше всичко, противоположно на човечността. Умът на Фин ломотеше, квичеше и виеше. Люлееше се като мъртвешка глава, нямаше чистота и яснота, не се различаваха детайли. Този ум създаваше непреодолимото усещане за бездънно зло.

Блейн се отдръпна с писък, който избухна в ума му, и сърцевината на ужаса бе изтрита.

Но тогава се появи друга мисъл — противоречива и убягваща.

Мисълта за Халоуийн.

Блейн я залови по-здраво, борейки се да не позволи на сърцевината на ужаса да се включи към безкрайната поредица от мисли.

Халоуийн — меката октомврийска нощ с малките вихрушки от листа над улицата. Уличните лампи, пълната луна, надвиснала над оголените върхари на дърветата — по-голяма отвсякога, сякаш приближила се да погледа веселието. Високите, пискливи детски гласове звъняха из улиците, а непрестанното топуркане на малки бягащи крачета идваше от веселите обиколки на градинките, където „духчета“ пищяха от удоволствие или си подвикваха едни на други. Светлините над вратите бяха запалени в сърдечна покана за маскираните като призрачета, дребосъци и забулените фигури идваха и си отиваха, стиснали торби, които постепенно ставаха все по-големи и по-тежки.

Блейн можеше да си спомни всичко с подробности. Сякаш беше едва вчера, когато самият той бе щастливо дете, тичащо из града. Но всъщност, помисли си той, това беше доста отдавна.

Беше преди ужасът да бе нараснал и да се бе усилил. Беше, когато магията носеше забавление и Халоуийн беше празник. И родителите не се бояха да пускат децата си навън през нощта.

Днес подобен Халоуийн беше немислим. Сега на този ден вратите се заключваха два пъти, комините се запушваха, а по гредите над вратите се заковаваха всесилните шестоъгълни знаци.

За съжаление всичко се промени, помисли си той. А беше толкова забавно. Като в онази нощ, когато той и Чарли Джоунс бяха поставили бомбичка на прозореца на старчето Чандлър и човечецът бе изскочил с рев на престорен гняв и пушка в ръка. Те бяха побягнали с такава скорост, че за малко щяха да се прекатурят в помийната яма на семейство Люис.

Сега обаче бе настанало новото време. И това ново време го бе завладяло така, че той не можеше да мисли за нищо друго.

Събуди се изтръпнал, замръзнал и объркан. Не помнеше къде се намира. Клоните се преплитаха над главата му и не приличаха на нищо, което бе виждал преди. Тялото го болеше от твърдата земя и студа, а Блейн гледаше клоните и постепенно започна да осъзнава кой е и къде е.

А и защо.

Мисълта за Халоуийн също я имаше. Той рязко се надигна и удари главата си в клоните.

Беше разбрал нещо повече от мисълта за Халоуийн.

Осъзна заговора за Халоуийн.

Седеше премръзнал, а вътре в него бушуваха ярост и страх.

Беше толкова сатанинско и толкова просто — план, типичен за човек като Ламбърт Фин.

План, който не трябваше да бъде оставен да се реализира. Защото ако той се осъществеше, щеше да се надигне нов прилив на омраза към паранормалниците и след като яростната реакция свършеше своето, щяха да се появят нови ограничаващи закони. Всъщност от тях можеше и да не се появи нужда, тъй като планът можеше да даде тласък на такова масово клане, което да премахне хиляди паранормалници. План като този за Халоуийн би могъл да премине в буря от обществена ярост, а светът познаваше доста подобни случаи.

Блейн знаеше, че има само една възможност.

Трябваше да се добере до Хамилтън, защото това беше най-близкото място, където можеше да получи помощ. Жителите на Хамилтън със сигурност щяха да му помогнат, защото ако планът се осъществеше, градът и населението му щяха да изчезнат.

А Халоуийн, ако не грешеше, беше вдругиден. Ако тръгнеше сега, разполагаше само с два дни, за да осуети заговора.

Изпълзя от храсталака и видя, че слънцето се подава над източните хълмове. Въздухът бе остър и чист, а склонът на възвишението се спускаше полегато през галената от слънцето трева до тъмните води на реката. Той потрепера от утринния хлад и потри длани една в друга, опитвайки се да се стопли.

Хамилтън трябваше да е на север по реката, защото мотелът „Плейнсман“ се намираше по пътя на север от Белмонт, а оттам до Хамилтън имаше само една-две мили.

Той се заспуска по склона и движението прогони студа от тялото му. Издигащото се слънце сякаш набираше сили и лъчите му носеха повече топлина.

Блейн достигна един пясъчен нос, който се вклиняваше в реката, и тръгна по него. Водата бе мътна от пясък и тиня и яростно клокочеше, докато течеше край ръба на пясъчната ивица.

Приближи се до края на носа и клекна. Потопи шепите си и загреба малко вода, в която се вихреха дребни песъчинки. Вдигна ръце към лицето си и отпи — водата имаше вкус на разтворена глина. Когато затвори уста, по зъбите му изскърца пясък.

Но все пак беше вода, влага. Отново потопи ръце и отпи. Водата се оттичаше през пръстите му, без значение колко здраво ги бе стиснал, и за гърлото му оставаше съвсем малко.

Клекнал в тишината на утрото, той почувства такава самота и спокойствие, сякаш този ден бе първият от сътворението на света. Сякаш земята лежеше нова и чиста и още не бе имало време да се създаде историята от грижи, алчност и всички други отрови за човешката раса.

Някакъв плясък наруши тишината и той бързо се изправи на крака. Не се виждаше нищо — нито на брега, нито в реката, нито на обраслото с върби островче, което се намираше точно пред пясъчния нос. Животно е, помисли си Блейн. Норка или ондатра, видра или бобър, или може би риба.

Плясъкът се чу отново, иззад острова се подаде лодка и се насочи към носа. На кърмата й седеше