Кърби Ренд беше може би най-опасният човек на Земята, въпреки думите на Стоун за Фин. Ренд беше най-опасната личност — подъл булдог, копой, който изпълняваше нарежданията на „Фишхуук“ като че бяха свещени заповеди. Нито един враг на „Фишхуук“ не можеше никога да е в безопасност от Ренд. И все пак той не бе настоял Блейн да тръгне с него. Беше отправил просто любезна покана, сякаш само спазваше учтивостта на общуването и не бе показал нито несъгласие, нито явно разочарование при отказа на Блейн. Нито пък бе опитал да употреби сила, макар че това, каза си Блейн, можеше и да се дължи на факта, че не знаеше с какво точно си има работа. При преследването очевидно бе имал много възможности да го хване, както и да разбере, че човекът, когото преследва, разполага със способности, изцяло непознати на „Фишхуук“.

Затова бе действал бавно и предпазливо и се бе прикрил с фалшива небрежност, която обаче не бе заблудила никого. Защото Блейн знаеше, че Ренд не е човек, който се предава.

Блейн бе убеден, че той крие нещо — нещо скрито толкова добре, че въобще не се беше показало.

Нямаше съмнение, че има капан, вече поставен и заложен.

Блейн седеше спокойно на стола и довършваше питието в чашата си.

Може би беше глупаво да остане тук, в Пункта. Може би щеше да е по-добре, ако просто стане и си тръгне. Но това можеше да е именно нещото, което Ренд очакваше от него да направи. Може би капанът беше навън, а не в Пункта. Изглеждаше напълно възможно тази стая да е единственото сигурно място в целия свят за тази нощ.

Той имаше нужда от подслон, но не и от сън. Може би трябваше да остане тук, но не и да заспива. Можеше да легне на пода, увит в наметалото, и да се престори, че спи, а в това време да наблюдава Грант. Ако в тази стая имаше капан, Грант беше този, който щеше да го задейства.

Блейн сложи чашата си на масата до тази на Ренд и премести шишето до тях. Стисна наметалото под мишница и отиде до огъня. Вдигна ръжена и разбута горящите дървета, за да съживи гаснещия огън.

Реши да легне тук, точно до огъня, за да може светлината от него да му е в гръб и да осветява цялата стая.

Внимателно разстла наметалото на пода, свали якето си и го сгъна за възглавница. Събу обувките си и легна върху наметалото. То беше меко и податливо, почти като матрак, въпреки че не бе толкова плътно. Уви се в него и то плавно се съедини като спален чувал. Създаваше удобство, каквото Блейн не бе изпитвал от момчешките си години, когато се сгушваше в леглото си в студените зимни нощи.

Лежеше и се взираше в мрака към склада, който заобикаляше отделеното за битови нужди пространство. Можеше да различи бледите очертания на варели, бали и кутии. И лежейки там, в тишината, ненарушавана от нищо, освен от случайното изпращяване на огъня, той долови лекия аромат, който изпълваше стаята — неподдаващия се на описание аромат на извънземни предмети. Не беше остра миризма, нито екзотична, нито стряскаща по някакъв начин. Беше миризма, която просто не съществува на Земята. Смесеният аромат на подправки и тъкани, дървесина и храни, както и на всички останали неща, които бяха събрани от звездите. Той знаеше, че това тук е само една малка част, само нещата, счетени за необходими за един от малките пунктове. Но един пункт, който благодарение на транзото, стоящо в ъгъла, разполагаше с огромните ресурси на гигантските складове на „Фишхуук“.

И това беше само една малка част от обмена със звездите — само това, на което можеш да сложиш ръка, това, което можеш да купиш или притежаваш.

А съществуваше и онази по-голяма, невидима, почти неосъзната част от работата на „Фишхуук“ — осигуряването и събирането (а също и натрупването) на идеи и познания, извлечени от дълбините на вселената. В университетите на „Фишхуук“ учени от всички части на света пресяваха тези знания и се стремяха да ги свържат и изучат, както и да ги приложат — в някои случаи. В годините, които предстояха, тези знания и идеи щяха да оформят развитието и евентуалната съдба на цялото човечество.

Но имаше и още нещо. На първо място стояха откритите знания и идеи, но после идваха секретните файлове с теории и факти, държани под ключ или в най-добрия случай разглеждани от заслужаващи най- високо доверие експерти и съвети.

Защото „Фишхуук“ не можеше в името на човечеството, а и заради своите собствени интереси да показва всичко, което бе открила.

Имаше определени нови подходи, философии, идеи, наречете ги, както искате, които, макар и валидни в своите специфични обществени структури, не бяха човешки в абсолютно никакъв смисъл. Нито пък бяха приложими с каквото и да е въображение към човешката раса и човешкото стойностно възприятие. Имаше и други, които макар да пасваха, трябваше да бъдат внимателно изучени за възможни странични ефекти върху човешкото мислене, преди да бъдат въведени, без значение до каква степен, в човешката култура. Съществуваха и трети вид — такива, които бяха изцяло приемливи, но не можеха да бъдат употребени преди по-малко от примерно век. Това бяха толкова напредничави и революционни идеи, че трябваше да изчакат, докато човешката раса узрееше за тях.

Сигурно някъде тук се основаваше част от решението на Стоун да започне своя кръстоносен поход за премахването на монопола на „Фишхуук“, за връщането на правото на паранормалните извън „Фишхуук“ да получат наследството, което им принадлежи.

В това Блейн беше съгласен с него, защото смяташе, че не е справедливо всички резултати на ПК да бъдат вечно прокарвани през строгия контрол на един монопол, който за един век съществуване бе загубил треската на своята вяра и силата на стремежа си към всечовешко благо. „Фишхуук“ бе отдала всички сили в търговската бъркотия, каквато нито едно човешко същество и нито една епоха не бяха познавали преди.

Според всяко правило на честта паракинетиката принадлежеше на самия човек, а не на група хора, нито на корпорация, нито дори на нейните откриватели и техните наследници — защото откриването на ПК, или по-скоро осъзнаването й, без значение с какъв термин го наричаха, не можеше в никакъв случай да бъде дело на един човек или отделна група. ПК бе нещо, чиято същност беше в общото й притежание. Тя бе наистина чисто природно явление — просто по-странна природна даденост, отколкото са например вятърът, дървото или водата.

Зад Блейн изгорелите дърва се разпаднаха с яростен пукот. Той се обърна да ги погледне…

Или по-скоро се опита.

Но не можа.

Имаше нещо нередно.

По един или друг начин наметалото го бе увило твърде здраво.

Той изпъна ръце встрани, за да го разхлаби, но всъщност не можа да ги изпъне и то не се разхлаби.

По-скоро се стегна. Усети го, че се стяга. Ужасен, той се опита да се изправи, да седне.

Не успя.

Наметалото го държеше в нежна, но неподатлива прегръдка.

Беше така успешно обездвижен, сякаш бе вързан с въже. Наметалото, без той да знае, се бе превърнало в усмирителна риза, която го държеше здраво.

Той тихо легна по гръб и усети, че го побиват ледени тръпки. По челото му се стичаше пот и влизаше в очите му.

Защото той беше в капан.

Беше се опасявал от капан.

Беше стоял нащрек.

И все пак по своя собствена воля и без да подозира, той беше затворил капана около себе си.

Ренд беше казал: „Пак ще се срещнем“, когато се сбогуваше и влизаше в транзото. В гласа му се усещаше задоволство и увереност. Имал е причини за това, горчиво си помисли Блейн. Беше планирал всичко. Знаел е точно какво ще се случи и е предвидил абсолютно всичко — използвайки единствения начин да залови човек, от когото донякъде се бои, тъй като не знае какво може да очаква.

Блейн лежеше проснат на пода, обездвижен от увитото около него наметало — макар че всъщност това не беше наметало. Най-вероятно беше едно от онези странни открития, които „Фишхуук“ бе счела да запази