Предметът, въпреки цялата си странност, беше лесен за управление. Корените му не бяха твърде далеч в миналото, а координатите му пасваха задоволително и той почти беше успял. Но не биваше да бърза. Трябваше да прояви търпение. Затова изчака координатите да щракнат точно на място, после бавно и внимателно измери времевото усилие и чак накрая придаде на нещото движение в точно необходимата степен. И то се озова именно там, където той искаше.

После се гмурна обратно в мрака и топлината и попадна в мъглива пустота, лишен от всичко с изключение на човешката си същност.

Там нямаше нищо — нищо освен самия него и звездната машина. Той протегна ръка и я докосна — беше напълно осезаема. Докъдето му стигаше погледът, тя беше единственото осезаемо нещо.

Защото самата мъгла, ако това беше мъгла, имаше някакво нереално качество. Сякаш самото й съществуване бе своего рода камуфлаж.

Блейн стоеше тихо и се боеше да помръдне. Боеше се, че и най-малкото движение може да го запокити завинаги в някаква черна дупка.

Защото, осъзна той, това беше бъдещето. Беше място, което не притежаваше нито едно от познатите му пространствени измерения. Беше място, в което още нищо не се беше случило. Една безкрайна празнота. Нямаше нито светлина, нито мрак — нищо освен празнота. И никога не бе имало нищо. Нищо не бе дори възнамерявало да заеме това място — до този момент, когато той и машината се бяха втурнали тук като нашественици, прескочили своето време.

Той бавно изпусна дъх и също така бавно вдъхна — но нямаше какво да вдиша!

Обгърна го мрак, кръвта бясно запулсира в слепоочията му и той отчаяно се протегна да сграбчи нещо — каквото и да е — в това място, където нямаше какво да се сграбчи.

Още докато го правеше, извънземното се появи отново — едно стреснато и уплашено извънземно, а в мозъка му непрестанно се мяркаше плетеница от странни символи, които дори в агонията на ума си той прие за някаква ексцентрична математика.

Изведнъж отново имаше въздух за дишане и солидна опора под краката и той долови миризмата на плесен от вътрешността на депото.

Блейн отново си бе у дома заедно с извънземното. То се беше скрило обратно в тъмнината и топлината на собствения му мозък.

Провери ума си — всичко беше наред. Бавно отвори очи и видя само мрак. Сети се за фенерчето, което все още стискаше в ръка. Мракът обаче не бе толкова плътен, колкото преди. През счупения прозорец се процеждаше светлина от изгрялата луна.

Той насочи фенерчето, натисна контактния бутон и светлината блесна. Машината стоеше пред него, но странна и нематериална — само призракът на машина, следата, която бе оставила при преместването в бъдещето.

Той вдигна свободната си ръка и избърса чело с ръкава на якето си. Всичко бе свършило. Той бе направил това, за което бе дошъл. Беше нанесъл удар от името на Стоун, беше спрял Фин в намеренията му.

Тук вече нямаше обект на проповед; нямаше макет, върху който Фин да произнася речи. Останала бе само подигравката на същата тази магия, срещу която Фин се беше борил дълги години.

Внезапно Блейн долови движение зад гърба си и се извърна толкова бързо, че изтърва фенерчето, което падна и се търкулна по пода.

От мрака се обади глас:

— Шеп — каза гласът с искрена сърдечност, — ти го направи отлично.

Блейн застина, обзет от отчаяние.

Защото разбра, че това е краят. Беше стигнал там, докъдето можеше. Най-сетне бе свършил бягането си.

Той познаваше този сърдечен глас. Никога нямаше да го забрави.

Мъжът, стоящ в мрака на депото, беше старият му познат Кърби Ренд!

Ренд беше просто едно тъмно петно, когато пристъпи напред и вдигна фенерчето от земята. Изви се, за да освети машината и в потока светлина се видяха малки прашинки, които танцуваха в центъра на нейната сянка.

— Да — каза Ренд. — Направи го превъзходно. Не зная как и защо, но ти най-вероятно си знаел.

Той изключи фенерчето и за миг те останаха мълчаливи в мрака, разреждан само от проникващата през прозорците лунна светлина.

После Ренд проговори:

— Предполагам знаеш, че „Фишхуук“ ти дължи благодарност за това.

— Престани — грубо отвърна Блейн. — Много добре знаеш, че не го направих заради „Фишхуук“.

— Въпреки това излиза, че поне в тази област интересите ни съвпадат. Не можехме да позволим тази машина да бъде тук. Нито да попадне в неподходящи ръце. Разбираш това, нали?

— Прекрасно.

Ренд въздъхна:

— Очаквах неприятности, а „Фишхуук“ по-малко от всичко желае неприятности. Особено когато не са на нейна територия.

— Не е имало никакви неприятности — каза Блейн, — които да обезпокоят „Фишхуук“.

— Радвам се да го чуя. А ти, Шеп? Как си?

— Не много зле, Кърби.

— Това е хубаво. Много хубаво. Кара ме да се чувствам добре. А сега, предполагам, трябва да се махаме оттук.

Кърби тръгна към счупения прозорец и спря до него, обръщайки се към Блейн.

— Първо ти, аз ще те следвам. И бих те помолил като приятел да не се опитваш да бягаш.

— Не се бой — сухо отвърна Блейн и бързо се покатери през прозореца.

Разбира се, можеше да побегне, но това щеше да е крайно глупаво, тъй като Ренд без съмнение имаше оръжие и щеше да си послужи с него по най-ефикасния начин, дори и на лунна светлина. Освен това при изстрели можеше Хариет да дотича на помощ, а тогава Ренд щеше да стане наистина враждебен. Иначе, каза си Блейн, почти молейки се за това, Хариет щеше да остане на скрито в горичката. Щеше да види какво става и да измисли някакъв изход.

Хариет беше единствената му надежда.

Той скокна от прозореца и отстъпи встрани, за да може и Ренд да се измъкне.

Ренд тупна на земята и се извърна към него прекалено бързо, като истински ловец, след което се успокои и се изхили.

— Това с машината беше ловък трик, Шеп. Много ефектен. Някой ден трябва да ми обясниш точно как го направи. Да свиеш звездна машина не е толкова проста работа.

Блейн преглътна удивлението си. Надяваше се лунната светлина да не е издала изражението на лицето му.

Ренд приятелски го хвана за лакътя.

— Колата е по-надолу — каза той. — Точно до пътя.

Те тръгнаха заедно през плетеницата от плевели. Земята изглеждаше различно — сега вече беше не мрачна и страховита, а някакво вълшебно място, изрисувано от лунната светлина. Вдясно от тях спеше градът — маса от тъмни къщи, които по-скоро приличаха на хълмове, с бледите очертания на голи дървета, наредени като стари бояджийски четки, щръкнали в небето на изток. На север и на запад се простираше сребърната прерия, равна, безлюдна и необятна.

А точно до пътя се намираше върбовата горичка.

Блейн хвърли един бърз поглед натам и видя само дърветата. Не се виждаше светлина, отразена от метал. Направи още една-две крачки, погледна отново и този път се убеди, че не греши. Във върбалака нямаше никаква кола. Хариет беше изчезнала.

Умно момиче, помисли си той. Тя беше доста схватлива. Вероятно се бе махнала още когато Ренд се е