Буко Давидов е един от малцината останали от най-старото поколение живи искристи, преминали в третата възраст.

Завършил Казанлъшкото педагогическо училище, Буко не се отдава нито на учителската професия, нито пък го влече и блазни професията, която повече от неговите сънародници евреи практикуват — търговията. Въпреки че в последната има възможност да се включи като наследник на баща си. Но затова пък и досега си остава човек от средна ръка, без да се е стремял никога към материално благополучие и богатство. В замяна на това пък е и с много богата душевност.

Още от младежките години сърцето му го влече към прояви в културния живот на града. В него той се включва активно и му остава верен и до днес.

За обогатяване и повишаване на културата си чете всестранна литература, участва в много и най- различни културни прояви в града ни. Става член на настоятелството на читалище „Искра“, по-късно и негов секретар.

Тук той проявява добър организаторски талант както в самото администриране, така и в организацията на театрални представления, концерти и други културни прояви на местни и външни състави, като всяка неудача на последните изживява силно.

Веднъж вървях по ул. „Искра“ и малко преди да стигна до читалището гледам Буко, застанал на входа му, ми маха с ръце да отида при него. Беше много разтревожен:

— Иване, след десетина минути Варненската филхармония започва концерта си, а в салона има само двадесетина човека публика. Развърти се нагоре-надолу и каквото видиш, води го.

„Развъртях се“ аз по площада, но повече от десетина човека допълнителна публика не можах да осигуря.

Концертът все пак се състоя, публиката ръкопляска, но Буко как е преживял празния салон, сам си знае.

С особено голям успех Буко стъпва и дълги години се подвизава на театралната сцена. Образите, които пресъздава, особено в неговото амплоа — драмата и трагедията, се запаметяват завинаги.

А какъв рецитатор беше!

С театралната си фигура и маниери, с мелодичния си и приятен глас и дикция, с майсторското си изпълнение той просто приковаваше публиката да го слуша със затаен дъх и вълнение.

Освен български и еврейски, Буко владее добре и френски, немски, испански и турски.

Той, може би, е един от малцината преводачи в страната ни, дръзнал да преведе булевардна литература, забранена навремето си за разпространение. От френски превежда романа „Мулен Руж“. Книгата е из живота на френския художник-импресионист Тулуз Лотрек. В съдържанието й са предадени сценки из нощния Париж.

Малцина обаче са имали възможността да прочетат тази книга, тъй като същата се отпечатва на пишеща машина само в три екземпляра. Предавала се е от ръка на ръка само на най-близките му приятели.

А такива му бяха известни казанлъчани — хора на перото, на театралната сцена, на четката.

Пръв приятел му е Чудомир и то до последния ден на живота на големия български писател- хуморист.

Понякога, като позакъснеели в пивницата на известната кака Дешка, където си даваха среща културните дейци и която се намираше наблизо до дома на Буко, Чудомир се обаждал по телефона на съпругата си:

— Маро, спуках гума! Оставам на гараж у Букови.

Веднъж Буко и Чудомир отиват на гости в Шипка.

По улицата за манастира гледат отдалеч, че се задава срещу тях известният навремето си шипченски зевзек дядо Петърчо. Чудомир дръпнал Буко настрана и му рекъл:

— Да се чупим, догдето не ни е сбарал, че не можем се отърва!

— Не! — опънал се Буко. Дай да се срещнем с него! Все ще научим нещичко.

— Добре! — съгласил се Чудомир и се обърнал към Петърчо, който бил вече до тях:

— Петърчо, можеш ли да ни кажеш една рима?

Петърчо се спрял, огледал ги и отсякъл:

И отминал.

— Хак ми е! — рекъл Буко на Чудомир. Сам си го изпросих като не те послушах!

Буко не можеше да се види по улицата да върви бавно. Все е забързан, изправен. Ходеше гологлав, с ниско остригана коса, с очила. А бялото му лице е винаги усмихнато.

Контактен, духовит, остроумен, Буко притежаваше високо чувство за хумор и приемаше всичко, даже и неблагоприятното за него, откъм хубавата му страна.

Веднъж получил фин костюм от Израел. Но нали си беше със закръглени нестандартни размери, не можал да го облече и да му се порадва. Късмет имал негов приятел. За Буко останало само удоволствието, че „поляли“ костюма в пивницата — една барака на ул. „Искра“, кръстена от самия него „Златни пепели“, и че зарадвал свой добър приятел.

Защото Буко обичаше да помага на изпадналите в беда, да се застъпва за утвърждаване и стабилизиране на хора на изкуството.

Буко понастоящем живее с близките си в София. Но и далеч от Казанлък, той все още не е забравен и тези, които го познават, с уважение споменават името му.

© 1994 Иван Събчев