година и половина в офиса седеше мъж, който ви каза, цитирам: „Никога не съм прекарвал един час в никаква розова спалня“, край на цитата. Е, той е в управителния съвет на „Сиборд Банк“.

— Така ли! — Улф направи петсекундна пауза. — Задоволително.

— Съвсем. Нарежда се като по книга. Да се заема ли първо с него, вместо с Торн?

— Според мен, не. — Пак помълча. — Трябва да се обмисли.

— Добре. Не ме чакайте пред вратата за обяд. Може да закъснея.

Когато се върнах на масата, Ейми започваше третата чаша кафе. Седнах и тя ми каза:

— Точно си мислех — вие сте страхотен, мистър Гудуин, направо страхотен. Искам да си говорим на „ти“ и да ви наричам Арчи.

— Опитай да видим какво ще стане. Може да ми хареса. Тъй като спомена, че майка ти е проявила сарказъм, като те е кръстила Ейми, сигурно искаш аз да те наричам Араминта или Ефсива, или каквото предпочиташ.

— Сещам се за по-хубави имена.

— Не се и съмнявам. Сега имаме проблем. Трябва да разпитвам различни хора за майка ти, някои са онези, чиито имена ми даде вчера и ще започна от Реймънд Торн. Ще му се обадиш по телефона и ще му обясниш, че ме пращаш и се надяваш, че ще ми помогне. Не мога обаче да му кажа направо, че търся мъжете, с които майка ти се е виждала през лятото на 1944 година — времето на срещата на гените — тъй като не искаш никой да разбере, нито дори да заподозре, че се търси бащата. Затова имам едно предложение, мистър Улф вече го одобри, надявам се, че и на теб ще ти хареса.

— О, харесва ми всичко, което ти… — Тя замълча, стисна устни и после се усмихна. — Но какво говоря аз! Сигурно си мислиш, че нямам капка мозък. Кажи ми и ще видим.

Казах й.

Офисът на „Реймънд Торн Продакшънс“ беше на шестия етаж в един от по-новите небостъргачи на Медисън Авеню между Четирийсета и Петдесета улица. Ако се съдеше по размерите, мебелировката, обзавеждането и сърдечната усмивка на секретарката, телевизията като изкуство или може би индустрия вървеше добре. Наложи се да чакам двайсет минути, за да се добера до Торн, макар да беше казал на Ейми по телефона, че вратата му винаги е отворена за нея и за всеки, когото изпрати.

Разбира се, нямах подозрения, че самият той може да се окаже обекта на търсенето. В писмото си Елинър твърдеше, че за последен път е видяла баща й четири месеца преди раждането й — нямаше никаква причина да предположим, че това е лъжа и че двамата са се виждали всеки работен ден в продължение на двайсет години. Представата, че детективът трябва да подозира всичко и всички, е полезно общо правило, но си има граници.

Торн и кабинетът му много си отиваха. Кабинетът беше голям и модерен, както и самият Торн. След като ми стисна ръката по мъжки и ми каза колко би искал да помогне на Ейми с каквото може, той ме покани да седна, върна се при бюрото си и заяви, че не знае какво искам, тъй като Ейми се е изразила доста неясно по телефона.

Кимнах.

— Тя сметна, че бих могъл да ви го предам по-добре, но всъщност работата е много проста. Тя иска Ниро Улф, може би сте чували за него…

— О, разбира се.

— Иска той да разкрие кой е убил майка й. Струва ми се, че малко си внушава, но това е нейно права Според нея ченгетата би трябвало отдавна да са го заловили и освен това мисли, че имат погрешен подход. Според нея става въпрос за предумишлено убийство. Всъщност, сигурна е, че е така. Не ме питайте защо е сигурна. Аз вече я попитах и отговори, че знае по интуиция. На колко години бяхте, когато се научихте да не спорите с интуитивни хора?

— Беше толкова отдавна, че вече съм забравил.

— И аз. Интуицията обаче не й е подсказала кой е убиецът. Тя има списък с имена, общо двайсет и осем души, приятели на майка й, всички, който са имали лични контакти с нея и биха могли да се нарекат с леко преувеличение нейни близки, но Ейми ги отхвърли до един. Твърди, че никой от тях не би могъл да има причина — значи трябва да е бил човек, когото не познава, някой, свързан с работата на майка й тук или някой отпреди много години, когато Ейми е била много малка и не го помни. Затова идвам първо при вас. Елинър е работила тук и вие сте я познавали — откога?

— Повече от двайсет години. — Той наклони глава на една страна. — А според вас предумишлено убийство ли е?

— Мистър Улф би казал, че това е „мислимо“. Той обича такива думи. Възможно е, няма противоречащи факти. Ако намерим някой с добър мотив, ще стане интересно. Първото, което бих искал от вас, е снимка на мисис Деново. Трябва да имате някакви снимки.

Той, погледна бързо надолу, после надясно и след това пак се обърна към мен.

— Струва ми се че… Ейми не ви ли даде някаква снимка?

— Тя няма. В апартамента няма никакви снимки. Сигурно вие имате, поне една.

— Ами… — Той погледна пак надолу. — Не се учудвам, че в апартамента няма снимки. Мисис Деново беше много особена, когато станеше въпрос за снимки — искам да кажа, за нейни снимки. Когато ни трябваха рекламни снимки на персонала, наложи се да минем без нейната. Не успяхме да я придумаме. Веднъж направихме брошура с отделни снимки на седем души от компанията, но без нея, въпреки че тя трябваше да е на първа страница, веднага след мен. Не искаше и толкова. — Той потърка брадичката си сръка, като ме гледаше в очите. — Аз обаче имам една снимка.

— Да, знам. — Посочих с ръка. — Там в най-долното чекмедже. Той се стресна.

— Откъде, по дяволите, знаете?

— И стажант-детектив би разбрал, а аз се занимавам с това от години. Когато споменах думата снимка, погледнахте надолу — погледнахте два пъти.

Той възвърна нормалното си изражение.

— Е, грешите. Те са в предпоследното чекмедже. Две са. Направи ги преди години един фотограф, докато си пробваше апарата — тя не подозираше за съществуването им. Около седмица след смъртта й се сетих, прегледах старите папки и ги намерих, но струва ми се, би трябвало… Е, ако тя знаеше, че са там, би ги унищожила отдавна. Нали така?

— Вероятно. Но тя е мъртва, а ако интуицията на Ейми не греши и наистина е убийство и ако снимките биха ни помогнали да го хванем, вие искате ли да ги унищожите?

— Не, разбира се, че не искам.

— Надявах се, че е така. Може ли да ги видя?

Той се наведе да отвори чекмеджето, извади кафяв плик, измъкна две снимки и ги погледна. Бяха петнайсет на двайсет сантиметра.

— Чак като ги видях — каза той, — си спомних колко красива беше; Трябва да е било четирийсет и шеста или четирийсет и седма — горе-долу година, след като постъпи тук. Боже мой, как се променят хората!

Станах, приближих се към бюрото и той ми ги подаде. Едната беше в полуфас, а другата в профил. От фигурата й не се виждаше много, но бяха хубави снимки на хубаво лице. Имаше известна прилика с Ейми, но челото беше малко по-широко, а брадичката no-остра. Обърнах ги, но на гърба нямаше дата или други данни.

— Не мога да ви ги дам — каза Торн, — но мога да поръчам толкова копия, колкото искате.

Погледнах ги пак.

— Възможно е да са ни изключително полезни. Мога и аз да извадя копия, а после ще ви ги върна.

Той не се съгласи — това били единствените снимки на жена, която много му помагала дълги години, искал да си ги запази и аз му ги върнах. Казах му, че ми трябват поне шест копия — по-добре ще е да са десет. Върнах се на стола и извадих бележника си.

— Сега ще ви задам един тенденциозен въпрос. Вие естествено ще ми отговорите уклончиво, но все едно, трябва да го задам. Според Ейми, сигурно е бил някой, свързан с работата й тук. Бихте ли могли да