зад гишето, поведе ме през коридора към една врата, отвори я, пусна ме да вляза й вътре заварих Ейми Деново, която седеше на стол, обърната с лице към голямо бюро, покрито със стъкло. Зад бюрото седеше банкер на средна възраст с блестящо кубе и очила без рамки. Като приближих, той стана, протегна ръка и каза:
— Приятно ми е, мистър Гудуин, много ми е приятно. — Това беше в реда на нещата, тъй като Хочкис беше вицепрезидент, а той не беше.
— Вие ли сте мистър Атуд? — попитах аз, той потвърди и ме покани да седна. Аз обаче първо казах добро утро на Ейми, поставих кутията на бюрото, измъкнах ключа от джоба си, отворих я и чак тогава седнах. Атуд също се канеше да седне, но скочи и втренчи поглед в съдържанието. Струваше си, дори да сте банкер.
— Това принадлежи на мис Деново — казах аз. — Сигурно мистър Хочкис ви е споменал, че работя за Ниро Улф. Мис Деново ангажира мистър Улф и в момента аз съм неин представител. Тук има двеста четирийсет й четири хиляди, все по сто долара. Мис Деново би искала да издадете дванайсет банкови чека — всеки за двайсет бона — на нейно име, а останалите четири хиляди внесете в сметката й.
— Разбира се. — Той погледна първо нея, после мен: — Това са доста… доста… Разбира се. Искате ли… Ще отнеме известно време, съвсем малко… докато ги преброим и приготвим чековете.
— Естествено — кимнах аз. — Разбира се. Ако не сте много зает, бихме искали да обсъдим един въпрос.
— С удоволствие, мистър Гудуин. — Той посегна към телефона, но се отказа, затвори кутията, сложи я под мишница, каза, че ще се върне скоро и излезе.
Щом затвори вратата, Ейми попита: — Какво прави?
— Изпълнява служебните си задължения. Девизът на „Континентъл“ е:
Значението на израза „връщам се след малко“ зависи от обстоятелствата, В този случай бих допуснал, че ще е около пет минути, но преди вратата да се отвори пак, изминаха дванайсет. Атуд влезе, отиде до бюрото си и седна. Погледна първо мен, после нея и пак мен, мъчейки се да реши на кого от двама ни може да разчита банката.
— След малко ще е готово. Искахте да говорим за нещо.
— Точно така — отвърнах аз. — Разбира се, банките са избирателни, когато дават сведения за клиентите си, но сега говоря от името на мис Деново. Майка й е имала сметка при вас от девет години. Естествено, след като видяхте какво има в кутията, сигурно сте си задали въпроса откъде е. Мислим, че голяма част от тези пари са от вашата банка.
Той ме изгледа глупаво. Един банкер не бива да ви гледа глупаво, но Атуд го стори. Отвори уста, затвори я, отвори я пак и каза:
— Ще ви помоля да ми обясните това, което казахте, мистър Гудуин…
— Ще ви обясня. Всеки месец в продължение на двайсет и две години мисис Елинър Деново е осребрявала чек за хиляда долара. Винаги е искала и е получавала сумата в банкноти по сто долара. Оттам идва съдържанието на кутията. Тя не е похарчила нито долар. По изражението ви допускам, че си мислите дали не става дума за нещо грозно, например за изнудване. Не е така. Работата е съвсем чиста. Предположихме, че мисис Деново е осребрявала чековете тук — вероятно е осребрила сто чека през последните девет години и дъщеря й иска да знае името на банката, от която са издадени. Също така би искала да знае дали са били на името на Елинър Деново, платими в брой или на предявителя.
Атуд прехвърли поглед към Ейми, понечи да я пита нещо, но се обърна пак към мен. Лицето му се беше поизяснило, но той си оставаше банкер и винаги щеше да е такъв.
— Както казахте, мистър Гудуин, банките са избирателни, когато дават сведения за клиентите си. Длъжни са да бъдат такива.
— Разбира се. Не го посочих като недостатък.
— Тъй като обаче става въпрос за мис Деново и за майка й, няма да се… ъ-ъ-ъ… поколебая при това решение. Не е нужно да се консултирам с моите служители, за да ви отговоря. Вие сте човек с голям опит и сигурно знаете, че се счита за правилно и желателно банковият служител да е добре осведомен за… е, да го наречем навиците на клиентите. Знам за чековете, които мисис Деново осребряваше тук от няколко години насам. По един всеки месец. Издадени са от „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“, централата им е на Брод Стрийт, платими са на предявителя… — Той погледна Ейми и после мен: — Всъщност, откровено ви казвам, че съм ви задължен. Ако някой влезе с четвърт милион долара в брой, всеки банкер би… полюбопитствал. Длъжен е. Вие ме разбирате. Затова се радвам, че ми казахте. Задължен съм ви. Както и на вас, мис Деново. — Той наистина се усмихна, с истинска, честна усмивка. — Ние сме банка, на която може да разчитате. Но това е всичко, което съм в състояние да ви кажа за чековете — не знам нищо повече.
— Ние не искаме повече.
— Добре — кимна Атуд и се изправи. — Ще проверя какво става.
Щом затвори вратата, Ейми се обърна да ми каже нещо, но аз поклатих глава. В петте района на Ню Йорк има сигурно десетки хиляди помещения, които се подслушват. Кабинетът на шеф а на банков клон може да е сред тях и ако е така, не беше най-подходящото място да разискваме каквато и да е част от тайната, която клиентката така ревностно бе пазила цял живот. За да запълня времето, тъй като нямаше да е учтиво само да седя и да зяпам Ейми, станах, приближих се към библиотеката и разгледах заглавията на книгите. Погледът ми попадна на Международния банков справочник, издърпах го, отворих на раздела за Ню Йорк и намерих страницата, която ми трябваше.
Допусках, че вероятността някой от служителите или директорите на „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ да се окаже добър наш познат, е най-много едно на милион. Но когато видях името Ейвъри Балу на второ място в азбучния списък на управителния съвет, извиках толкова високо: „Дявол да го вземе!“, че Ейми подскочи.
— Нещо лошо ли има?
Отвърнах й, че няма нищо лошо, тъкмо обратното — току-що сме направили откритие, което ще й обясня после.
Останалото от работата в банката беше съвсем рутинно. В единайсет часа двамата с Ейми седяхме на една маса в кафене на Медисън Авеню — тя пиеше кафе, а аз чаша мляко. Бяхме пуснали дванайсетте писма в пощата на ъгъла, а празната кутия се намираше на стола до мен. Обясних й защо я накарах да мълчи в банката и също какво съм открил, без, разбира се, да споменавам името на Балу. Предложих й да се обзаложим на каквото иска, че ще намерим баща й за три дни, но тя отвърна, че не иска да се обзалага против вероятността да се случи нещо, което желае. В единайсет и десет заявих, че трябва да се обадя по телефона, отидох до будката, избрах номера, който знам наизуст и след осем сигнала, получих очакваното.
— Да?
Той много добре знае, че така не се говори по телефон, но можете ли да го промените.
— Аз съм — казах. — Тук сме в едно кафене с клиентката. Подкрепяме се. Молбите заедно с приложенията са пуснати по пощата, а тя ще си занесе кутията вкъщи за спомен от майка си или от баща си — не е сигурно точно от кого. Обаждам се по три въпроса. Първо, това, което бях почнал да ви казвам тази сутрин, когато ми изкрещяхте. Креймър може да телефонира, затова трябва да знаете, че позвъних на Стебинс в събота следобед. Казах му, че двамата сме си говорили за престъпността, станало е дума за неизвестния шофьор, прегазил някаква жена на име Елинър Деново, и съм се чудел дали полицията е стигнала донякъде. Стебинс е казал на Креймър, а Креймър, разбира се, смята, че и най-обикновеният въпрос от вас или от мен означава, че сме по гореща следа. Обясних му, че знаем единствено това, което сме прочели във вестника. Ако ви телефонира…
— Пфу! Какво е другото?
— Второ, в петък вечер наредихте след банката да посетя Реймънд Торн. Има ли някаква промяна?
— Не.
— Трето, в банката мина лесно. Чековете са издадени от „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ — третата най-голяма банка в Ню Йорк, платими са на предявителя. Погледнах какво пише за нея в Международния банков справочник. Няма да споменавам името по телефона, но вие си спомняте, че една зимна вечер преди
