— Пфу! Веднага ще се обадя на мистър Макрей и ще му кажа да се погрижи никой да не пипа едни чекове в архива на „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“. Ако полицията ги поиска, може да ги получи със съдебно нареждане.

— Защо ще й потрябват на полицията?

— Обикновено им е нужно всичко, което има или би могло да има връзка с разследваното убийство. Мога да попитам инспектор Креймър за мнението му, след като му обясня какво се крие зад чековете. Искате ли да го направя?

— Не. Ако знаех онзи ден, когато Гудуин дойде… — Джарет реши да се откаже от това изречение. — Ще ви чакам тук сутринта.

— Работя само в офиса си. Оказвам ви повече уважение, отколкото заслужавате, господине. Ще дойдете ли тук утре в единайсет или не?

— Следобед. Привечер.

— Не. Или елате в единайсет, или изобщо не идвайте.

— На моята възраст сутрин често ставам трудно.

— Пригответе се рано. Станете по-рано. Или в единайсет, или не идвайте.

— Дявол да ви вземе! Ще дойда.

Линията прекъсна. Бутнах апарата настрана, обърнах се и казах:

— Сигурно не сте загубили нито грам. Аз отслабнах с пет килограма.

— Не съм толкова флегматичен, колкото си мислиш — изсумтя Улф. — Можеше и да загубя.

— Е, спечелихте. Не само се хвана на въдицата ви, но и го измъкнахте на сухо. Решихте ли каква е връзката между него и Ванс?

— Не.

— Той е баща на Ванс.

— Би било най-удобно за нашата цел, стига да е така — кимна Улф. — Има ли забележима прилика?

— Забележима — не.

— Това не е най-важното, но ще е от полза да разберем. Ще разберем. Нужно ми е мнението ти по един друг въпрос. Трябва ли да присъства и мис Деново?

— Това вече е важно. Тя не ми излиза от ума през последните два дни. Искам да взема думата.

— Имаш я.

— Тя е мило момиче и добър клиент. Вече цяла седмица ме измъчва мисълта как да й кажа, че Флойд Ванс й е баща, а от вторник сутринта ми е още по-тежко. Много жалко е да научи, че баща й не само е такъв тип като Ванс, но отгоре на всичко е убил майка й. Обмислих три възможни начина да се измъкнем без да й кажем, но никой не е особено елегантен. Моля за предложения.

— Нямам предложения, но съм изправен пред една дилема.

— Питайте.

— И аз размишлявах, ако не по съвсем същия, то по сходен начин. Желателно е клиентът да остане доволен не само от нашата работа, но и от резултата. В случая на мис Деново това е невъзможно. Обстоятелствата не го позволяват. Въпросът е от какво ще остане най-малко недоволна? Когато става дума за жена, не бих се наел да твърдя със сигурност нищо, но ти не изпитваш подобни затруднения и познаваш мис Деново. Ако й предложим такава алтернатива, какво би си избрала? Да знае със сигурност, че Флойд Ванс при всичките му печални недостатъци, е неин баща, или да си остане цял живот в неведението, поради което дойде тук преди три седмици, заедно с онези пари? Не питам дали на теб ти е мъчно за нея, а как би се чувствала тя?

Не ми беше нужно да мисля цяла минута, но се позабавих, за да си придам важност.

— Сигурно би предпочела да знае.

— В такъв случай трябва да бъде тук утре сутринта. В нишата. Подготви всичко. Не бива да се намесва, каквото и да чуе. Ти я познаваш. Може би Сол трябва да дойде и да стои до нея. Тази вечер ще се видите ли?

— Надявам се. Зависи колко бързо ще намеря Ейми. Нали я пуснахме на свобода… — Обърнах се към телефона.

Ето защо закъснях за покер. Наближаваше десет Часът, когато най-после я намерих вкъщи. Пак не можех да й кажа нищо друго, освен да дойде в офиса в десет и половина сутринта, но това поне показваше, че има някакво раздвижване. Съобщих на Сол да се яви в десет и половина. Движението в Ню Йорк е такова, че дори да сте Сол Панцър, трябва да тръгнете половин час по-рано, за да сте сигурни, че ще стигнете навреме.

Веднъж проверих тази дума в речника. „Подслушвам“ означава „стоя под прозореца, за да слушам какво се говори вътре в къщата“. Но за да слушате какво се говори в офиса на Улф, не е нужно да сте под прозореца — трябва да застанете в нишата, намираща се в дъното на коридора, отляво като отивате към кухнята. На нивото на очите ви, ако сте високи горе-долу колкото Улф или мен, в стената има правоъгълен отвор с размери петнайсет на трийсет сантиметра. Откъм нишата има плъзгаща се вратичка, която се отмества безшумно, а от другата страна — хитроумна картина, изобразяваща водопад — хитроумна, защото през нея може не само да подслушвате, но и да „подвиждате“ целия офис.

Подготвяйки обстановката за Ейми Деново, която беше двайсет сантиметра по-ниска от мен, можех да я накарам да стъпи на телефонните указатели, но имаше възможност представлението да продължи повече от час и при цена на билета двайсет бона, тя заслужаваше нещо по-добро от правостоящо място. Затова след закуска в петък сутринта преместих кухненската стълба в нишата, седнах на нея и установих, че очите ми са дванайсет сантиметра над средата на прозорчето. С Ейми никога не се бяхме мерили, за да знам колко от моите двайсет сантиметра в повече са под бедрата и колко нагоре, но реших, — че приблизително съм налучкал.

Ейми пристигна в 10:21, а Сол — в 10:29. Показах й нишата, накарах я да седне на стълбата, отворих прозорчето и се уверих, че вижда добре.

— При тези размери на седалката — казах аз, — добре, че става въпрос за твоето, а не за задничето на мистър Улф.

— Какво е това? — попита тя.

— За теб — само зрелище. Предстои ти да чуеш и видиш мъжа, който е изпратил онези двеста шейсет и четири чека на майката. Уговорено е Сайръс М. Джарет да дойде в единайсет часа. Решихме, че трябва да чуеш всичко, а като седне на червеното кожено кресло, ще е на около три метра от теб. Погледни.

Тя наведе глава към прозорчето.

— Няма ли да ме забележи?

— Не. От другата страна се вижда само една картина.

— Но защо… Какво ще каже? — попита Ейми.

— Ще видим. Освен всичко друго, може да ни каже и името на баща ти. Възможно е…

На вратата се позвъни. Отидох да отворя. Беше Сол. Съобщих му каква е програмата и оставаше само да го заведа до нишата и да го представя на клиентката, която вече му беше платила чрез моето посредничество почти един бон за две седмици.

— Тъй като ние с теб сме на „ти“ — казах аз на Ейми, — ще трябва да се обръщаш и към него на малко име, за да не се засегне. Сол ще остане тук с теб и ако ти хрумне, че не питаме Джарет каквото трябва и решиш да дойдеш да ни помогнеш, ще те спре, Джарет не бива да се усъмни, че има друга публика освен мистър Улф и мен. Събуй си обувките, а ако усетиш, че ти се кашля или киха, тичай веднага в кухнята. — Погледаах часовника си. — Остават още двайсет и пет минути, но пътят е деветдесет мили й може да е тръгнал по-рано. Сега Сол ще те заведе в кухнята да пиете кафе. Аз отивам в офиса да пия успокоително за нервите си.

— Лъжеш! — каза Ейми.

— Добре, лъжа — признах аз и ги оставих насаме. На Сол му трябваха около пет минути да се сближи с нея.