сребърни прозорци. Карсън Пъпката, все още не напълно събуден, стоеше с ръце в джобовете и трепереше.

— не защото беше студено, а защото ужасно му се спеше.

От полята повя ветрец и донесе мириса на вълчи боб и уханието на напращяла земя, полудяла от родитба.

Електрическият фенер с плосък, наклонен рефлектор осветяваше ярко само краката, обущата, автомобилните гуми и дънерите. Той се люшкаше и отплесваше, а нажежената жичка светеше ослепително синьо-бяла. Хуан Чикой отнесе фенера до гаража, извади връзка ключове, намери ключа за катинара и разтвори широките врати. Запали лампата на тавана и угаси фенера. Сетне взе едно раирано монтьорско кепе от работния си тезгях. Носеше работен комбинезон с големи пиринчени копчета на чепака и страничните закопчалки, а отгоре — черно яке от конска кожа с плетен ластик на врата и на китките. Обувките му бяха заоблени и твърди и с толкова дебели подметки, че изглеждаха като набъбнали. Старият белег на бузата до големия му нос тъмнееше като сянка под горната лампа. Той прокара пръсти през гъстата си черна коса, за да я напъха цялата под кепето. Ръцете му бяха силни, с широки длани и къси пръсти с равни от работа нокти, разкривени и вдлъбнати от това, че са били удряни и наранявани. Третият пръст на лявата му ръка бе загубил първата си става и на мястото на ампутацията месото се беше леко надуло като гъба. Това малко топчесто израстъче лъщеше и беше с по-друга от останалата част на пръста тъкан, сякаш ставата се мъчеше да се превърне във връхна възглавничка. На този пръст носеше широк венчален пръстен, като че ли този пръст не ставаше вече за работа, но би могъл да се използува не по-зле за украшение. От джобчето на комбинезона му се подаваха молив, линия и манометър. Хуан беше гладко обръснат, макар и от вчера и макар около брадичката и на врата му да се подаваха прошарени и бели косъмчета като на стар еърдейл. Те личаха още повече, защото цялата му брада иначе беше наситено черна. Черните му очи бяха шеговити и присвити като на примигващ пушач, който не може да свали цигарата от устата си. Устните на Хуан бяха пълни и добродушни, спокойни устни — долната малко издута, но не кисела, а напротив, издаваща добро настроение и самоувереност, горната — добре оформена с изключение на дълбокия, почти бял спрямо розовината на устните шев вляво от средата. Устната, изглежда, някога е била разцепена до дъно и тази опъната бяла жилка сякаш пречеше на пълнотата й и я придърпваше в тънки бръчици от двете страни. Ушите му не бяха много големи, но стърчаха рязко като миди, или в положение, в което човек би ги държал, ако иска да чува по-ясно. Хуан имаше вид на човек, който слуша внимателно през цялото време, очите му се присмиват на това, което чува, а с половин уста не одобрява чутото. Движенията му бяха сигурни дори когато не правеше нищо, изискващо сигурност. Вървеше така, сякаш отива на точно определено място. Ръцете му работеха бързо и прецизно и никога не си играеха с клечки за кибрит или пирони. Зъбите му бяха дълги, обточени по края със злато, което придаваше на усмивката му известна жестокост.

Хуан откачи инструменти от пироните на стената и ги занарежда в продълговата, плоска кутия на тезгяха — гаечни ключове и клещи, няколко отвертки, чук и пробой. Още натежал от сън, Пъпката опря лакът до него върху омазнения дървен плот. Беше навлякъл един дрипав пуловер от някакъв си клуб на мотоциклетисти и бомбето на филцова шапка, изрязана на зигзаг по края. Беше дългунесто, слабовато седемнайсетгодишно момче, с тесни рамене, дълъг лисичи нос и очи, които бяха безцветни рано сутрин и ставаха зеленикавокафяви през деня. По лицето му светеше златист мъх, а страните му бяха целите разядени на вадички и гнойни рани от ергенски пъпки. Наред със старите се образуваха нови, кървави и червени, едни нарастващи, други — превяхващи. Кожата му лъщеше от мазилата, продавани за подобни случаи, но от които в последна сметка няма никаква полза. Джинсите на Пъпката бяха тесни и толкоз дълги, че ги беше подгънал с около двайсет и пет сантиметра. На слабия му кръст те се държаха на широк, чудесно изработен кожен колан с масивна, гравирана сребърна тока, в която бяха поставени четири тюркоаза. Пъпката държеше ръцете си прибрани колкото можеше повече, но скришом и от самия него, пръстите му прибягваха към надупченото му лице, докато не си даде сметка какво върши и не прибере пак ръце. Пишеше до всяка компания, рекламираща лек за акне, беше ходил при сума доктори, които знаеха, че не могат да излекуват пъпките му, но знаеха също, че ще минат след някоя и друга година. Независимо от това обаче те му предписваха кремове и лосиони, а един дори го подложи на зеленчукова диета. Очите му бяха продълговати и притворени като на приспан вълк, а в тази ранна утрин бяха почти слепени от сълзене и гурели. Пъпката бе разхитителен сънливец. Оставен на себе си, можеше да спи поЧти непрекъснато. Целият му организъм и цялата му душа бяха рядко жестоко бойно поле за неговата младост; Чувствеността му не секваше и Когато не се изразяваше открито в похот, прибягваше към средствата на меланхолията, към дълбока и сълзлива сантименталност или към силна, задушаваща набожност. Умът и емоциите му бяха като неговото лице — непрестанно избухващи и винаги оголени и раздразнени. Той имаше периоди на гневна непорочност, когато виеше за собствената си онеправданост, след което обикновено настъпваше период на саможив мързел, който едва не го поваляше и от депресия той преминаваше към сън. Сънят му биваше като наркотичен и го държеше дълго упоен и притъпен.

Тази сутрин бе нахлузил на босо половинките си от бяла и кафява кожа на дупки и от подгънатите джинси глезените му се подаваха на мръсни ивици. В периодите си на потиснатост Пъпката биваше толкова изтощен, че дори не се къпеше и почти не се хранеше. Равно подрязано, филцовото кепе му служеше не толкова за красота, колкото да му държи дългата светлокестенява коса вън от очите и да я пази от смазките, когато работи под колата. Сега той стоеше до Хуан Чикой, тъпо го гледаше как нарежда инструментите в кутията, а умът му се валяше в огромните фланелени облаци на сънеността, почти дразнещи с натрапчивостта си.

— Включи работната лампа на дългия шнур. Хайде, Пъпка, по-живо, събуди се! — подвикна Хуан. Пъпката се тръсна като куче.

— Не знам как — обясни той.

— Вземи лампата, вземи и дъската. Хайде, че трябва да вървим.

Пъпката вдигна подвижната лампа с крушка в предпазна мрежа и се залови да развива от дръжката й дебелия каучуков кабел. Включи го в контакта до вратата и лампата се заля в блясък. Хуан взе кутията с инструменти, излезе пред вратата и погледна притъмнялото небе. Във въздуха бе настъпила промяна. Лек ветрец поклащаше младите листа на дъбовете и шушнеше из мушкатата. Беше неопределен, мокър вятър. Хуан го подуши, както би помирисал цвете.

— Господи, ако вземе да завали! — рече той. — Само това ни липсва!

На изток зората тъкмо почваше да рисува очертанията на планинските хребети. Пъпката излезе със запалената лампа, влачейки кабела по земята, без да го усуква. Дърветата изпъкваха на светлината, а тя се просмукваше в младата резеда на дъбовите листенца. Пъпката отнесе лампата до автобуса и се върна в гаража за дъската на колелца, на която беше удобно да лежи и да се върти, когато работи под някоя кола, И нея запрати към автобуса.

— Е, май ще вали — каза той. — Като погледнеш, в Калифорния, кажи-речи, всяка година по туй време вали.

— От времето не се оплаквам, ама с тия изронени зъбци, хората чакат, земята жвакава от дъжд…

— Ще има повече за жвакане… — заостроумничи Пъпката.

Хуан спря и се огледа. Развеселени, очите му се надиплиха на ситни бръчици.

— Да — добави той, — дума да няма. Пъпката свенливо отмести поглед. Осветен от ръчната лампа, автобусът изглеждаше странен и безпомощен, защото там, където трябваше да бъдат двете задни колела, имаше две дървени магарета и вместо на осите задницата му беше подпряна на една греда десет на десет сантиметра, сложена върху двете магарета. Автобусът беше стар, с четирицилиндров нискокомпресорен двигател и със специална скоростна кутия, която позволяваше пет предни предавки вместо три, както и две скорости за заден ход. Издута като балон, каросерията на автобуса, тежка и лъскава от сребриста боя, въпреки всичко издаваше подутините и вдлъбнатините, белезите и драскотините от една дълга и бурна кариера. Самодейно наплесканата боя върху стар автомобил го прави някак още по-вехт и жалък, отколкото ако го оставиш да гние с достойнство. Отвътре автобусът бе също преустроен. Седалките, които преди са били от плетена тръстика, сега бяха тапицирани с червена мушама и макар всичко да беше направено със старание, липсваше професионализъм. Намирисваше на кисело от мушамата, на остро проникващата смес