посока и след като събра няколко камъка, направи с тях някакъв отличителен знак. По едно време стана жертва на странна оптическа илюзия, когато се изправи между мен и пламъка, не ми го затули, и аз продължих да виждам през него призрачния отблясък. Стреснах се, но това бе само за миг, тъй като приех, че се касае за заблуждение на очите вследствие усилията ми да се взирам в мрака. След това за известно време нямаше сини пламъци и напредвахме бързо, придружени от вездесъщия вой на вълците, като че ли те ни следваха в движещ се кръг.

Накрая дойде един момент, в който кочияшът се отдалечи повече от обичайното от пътя и по време на отсъствието му конете започнаха да треперят и да цвилят ужасени. Не разбрах причината за това, още повече, че вълчият вой бе напълно секнал. Обаче много скоро под светлина на луната, която изплува измежду черните облаци. Видях, че каретата е обкръжена от глутница вълци; различих ясно белите им зъби, увисналите им езици, яките им дълги крака и възгрубата им козина. Сред злокобната тишина те изглеждаха сто пъти по-страховити, отколкото когато виеха. Бях вцепенен от страх; само щом лице в лице човек се сблъска с подобни ужаси, си дава сметка за реалните измерения на усещанията, пораждани от тях.

Ала изведнъж всички вълци завиха едновременно, сякаш луната упражни особено въздействие върху природата им. Конете пощръкляха, но живият пръстен на ужаса бе сключен отвсякъде. От своя страна аз започнах с викове да зова кочияша, като в същото време отчаяно заудрях по страните на каретата с надеждата, че шумът ще ги поразпръсне и по този начин човекът ще бъде улеснен в завръщането си. Не зная как го направи, но той се появи веднага до колата, издигайки повелителен глас. Докато вдигаше дългите си ръце, сякаш отмествайки невидима преграда вълците заотстъпваха. После един облак забули луната и отново потънахме в мрак.

Когато зрението ми се пригоди, видях, че кочияшът вече се катери по капрата, а вълците са изчезнали. Всичко беше толкова странно, че се страхувах да говоря или мърдам. Пътуването ни продължи по нагорнище, макар и понякога пътят ни да се спускаше за кратко време. Внезапно се дадох сметка, че кочияшът вкарва конете в двора на голям стар замък, от чиито високи и тъмни прозорци не излизаше никакъв светлинен лъч и чиито полусрутени зидове се очертаваха на фона на осветеното от луната небе.

5 май. Трябва да съм бил заспал, защото иначе щях да забележа, че се приближаваме към едно толкова забележително място. Кочияшът спря каретата, скочи на земята и ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза; още веднъж ми направи впечатление изключителната му сила. След това той взе куфарите ми и ги остави до мен, който бях застанал до една голяма обкована врата. Аз останах там, а той скочи отново на капрата и потъна с каретата в една от сводестите и тъмни галерии.

Останах сам в тишината, без да зная какво да правя. Нямаше и следа от камбанка или чукче, а и не беше вероятно гласът ми да може да проникне през тези високи стени и черни прозорци. Безкрайно ми се стори времето, докато чаках, а ме връхлетяха и съмнения и опасения. На какво място и сред какви хора бях попаднал? В какво злокобно приключение се бях впуснал? Беше ли всичко това обичайно за живота на един адвокатски пълномощник, изпратен да даде отчет и разяснения на някакъв чужденец относно закупуването на имот в Лондон? Служител на адвокат! Мина няма да хареса тези думи. Аз също съм вече адвокат; получих правомощията си, преди да тръгна от Лондон след успешно издържан изпит. Започнах да се щипя и да си разтривам очите, за да проверя дали съм буден. Имах някаква надежда, че внезапно ще се събудя вкъщи и всичко това ще се окаже само един зловещ сън. Плътта ми реагира на проверката и трябваше да се примиря с факта, че действително се намирам в Карпатите. Оставаше ми само да призова търпението си и да чакам зазоряването.

Тъкмо бях стигнал до тези заключения, когато чух тежки стъпки да се приближават зад огромната врата и в ключалката един ключ изскърца мъчително, което говореше за продължителна неупотреба. Появи се висок възрастен мъж с избръснато лице, ако не се смятаха дългите му бели мустаци, облечен в черно от главата до петите, без никакъв цветен детайл по него. Държеше в ръка старинен сребърен светилник, чиито пламък се гънеше под течението, хвърляйки трептящи отблясъци по отворената врата. Старецът ме покани с любезен жест, казвайки в същото време на много добър английски, макар и със странна интонация:

— Добре дошъл в дома ми влезте свободно и по собствената си воля.

Не направи и стъпка към мен, а остана неподвижен, като че ли със самото движение на ръката си се бе превърнал в камък. Обаче в мига, в който прекрачих прага, неговата длан сграбчи моята със сила, която ме накара да отстъпя, още повече, че беше студена като лед. Още веднъж каза:

— Добре дошъл в дома ми. Влезте свободно, а когато си отидете в мир, оставете малко от щастието, което носите.

Без да зная защо, се запитах дали това не е същият човек, който ме докара дотук с каретата и чието лице така и не успях да видя. Затова и отроних въпроса:

— Вие ли сте граф Дракула?

— Същият, мистър Харкър, и се радвам да ви приема в дома си. Влезте; нощта е студена, а вие трябва да хапнете нещо и да отдъхнете.

Докато изричаше тези думи, сложи светилника върху една поставка на стената и се наведе да вземе багажа ми. Вкара го вътре, преди да успея да направя каквото и да е движение. Възразих, но той настоя:

— Не, господине, по никакъв начин. Вие сте мой гост и тъй като часът е твърде напреднал и не разполагам с прислугата си, искам лично да се погрижа за вас.

Поведе ме по някакъв дълъг коридор и като стигнахме до края му, отвори една врата. За мое успокоение се озовах в една добре осветена стая, в която имаше приготвена за вечеря маса, а в камината пламтяха големи цепеници. Графът се спря, остави багажа на пода и затвори вратата. После прекоси помещението, за да стигне до друга врата, водеща към многоъгълна одая, осветена от един-единствен светилник и като че ли без всякакви прозорци. Минахме през нея, след което влязохме в друга вътрешна стая, при което пред погледа ми се разкри картина на истински уют. Това беше явен признак на гостоприемство — обширна и щедро осветена спалня, в която камината също беше разпалена, пръскайки задушевна топлина. Графът остави багажа ми и каза, преди да се оттегли:

— След толкова дълго пътуване имате нужда да се занимаете с тоалета си и да се освежите. Ще намерите всичко, което ви трябва за тази цел. Когато приключите минете в първата стая, където вечерята ще е готова.

Светлината, топлината и доброто посрещане разсеяха всичките ми съмнения и страхове. След като се посъвзех, си дадох сметка, че съм смъртно гладен. Поизмих се набързо и се върнах в трапезарията.

— Седнете и яжте на воля ме покани домакинът с учтиво движение на ръката. — Надявам се, че ще ме извините за това, че не ще се присъединя към вас, но вече съм вечерял.

Връчих му писмото, което мистър Хоукинс ми бе поверил. Графът го отвори и го прочете със съсредоточено изражение на лицето. Сетне ми го подаде с приветлива усмивка, за да го прочета и аз. Един пасаж в него ме изпълни с удоволствие:

След като приключих с вечерята, изпуших една пура, предложена ми от графа, който ми каза, че самият той не пушел. Сега имах възможността да го огледам по-спокойно и намерих лицето му за много странно. То бе с изключително изразени черти, увенчано от възтънък и висок нос със своеобразно издълбани ноздри; челото му бе голямо и изпъкнало, а косите — малко редки отстрани, но достатъчно гъсти по другите части на