Но Еда, потънал в размисъл, само поклащаше глава. Нещо около физиката на преживяното и видяното го безпокоеше.

Черната дупка, ако наистина беше такава, сега се въртеше в орбита около Вега, в широк коловоз, освободен от всякакви частици. И външните, и вътрешните пръстени се отваряха широко пред нея. Беше невъобразимо черна.

Докато правеше близки панорамни снимки на пръстена отломъци, реещи се пред нея, Ели се чудеше дали някой ден тук щеше да се оформи планетна система. Частиците да започнат да се слепват една към друга, да се сблъскват, размерите им да нарастват, докато най-сетне около звездата закръжат само няколко големи свята. Беше съвсем като картината, с която астрономите описваха възникването на Слънчевата система преди четири и половина милиарда години. Вече можеше да различи сред пръстените тук и там нехомогенност, видимо издути участъци, където някои от дребните отломки явно се събираха едни към други.

Движението на черната дупка около Вега предизвикваше ясно различим с просто око вихър сред съседните й пръстени. Додекаедърът сигурно също така бе предизвикал вълнение, макар и с далеч по- скромни размери. Замисли се дали тези вълни, разсейвания и кондензации нямаше да имат дълготрайни последици, променяйки модела на последващото образуване на планетите. Ако е така, то самото съществуване на някоя планета милиарди години по-късно щеше да се дължи на черната дупка и на Машината… а следователно на Посланието, а следователно и на проекта „Аргус“. Даваше си сметка, че свръхперсонализира. Нали ако не бе живяла тя, някой друг радиоастроном щеше да получи Посланието, по-рано или по-късно. Машината щеше да се задейства в друг момент и додекът щеше да се появи тук в някое друго време. Но все пак някоя бъдеща тукашна планета щеше да дължи съществуването си на нея. После, за симетрия, Ели изтри в ума си съществуването на друг свят, предопределен да се оформи, ако тя не бе живяла. Беше леко обременяващо това чувство, че с невинните си действия носиш отговорност за съдбата на непознати светове.

Опита се да направи панорамен кадър, започващ вътре от додекаедъра, после навън към крепежите, свързващи прозрачните петоъгълни панели и зад тях, към зева сред реещите се пръстени, в който те, заедно с черната дупка, се носеха в орбита. Проследи широката тъмна ивица, фланкирана от два синкави пръстена. Пред тях изникваше нещо странно, някаква прегъвка в прилежащия вътрешен пръстен.

— Киаому — промълви тя и му подаде дългофокусния обектив, — погледни ето там. Кажи ми какво виждаш.

— Къде?

Ели отново му го посочи. След миг той го забеляза. Разбра го по лекото му, но ясно доловимо поемане на въздух.

— Друга черна дупка — каза той. — Много по-голяма.

Отново пропадаха. Този път тунелът беше по-просторен и времето им течеше по-приятно.

— И това ли беше? — Ели се усети, че вика към Деви. — Значи довеждат ни до Вега, за да се изфукат с черните си дупки. Показват ни радиотелескопите си от хиляди километри разстояние. Прекарваме тук десетина минути, напъхват ни в друга черна дупка и ни отпращат назад към Земята. И за това ли похарчихме два трилиона долара?

— Може би ние не влизаме в сметката — намеси се Луначарски. — Може би истинската цел беше те да се напъхат на Земята.

Тя си представи нощта и данайците, подравящи земята под вратите на Троя.

Еда, с протегнати напред пръсти на двете си ръце, се опита да ги успокои.

— Изчакайте да видим — каза той. — Това е друг тунел. Защо смятате, че непременно води към Земята?

— Не пътувахме ли всъщност към Вега? — попита Деви.

— Експерименталният метод. Нека да видим къде ще изхвърчим следващия път.

В този тунел стърженето по стената беше по-рядко и отдръпването по-плавно. Еда и Виджи обсъждаха някаква пространствено-времева диаграма, нарисувана в координатите на Крускал-Шекерес. Ели нямаше представа за какво говорят. Етапът на забавяне, частта от прехода, в която се изкачваше нагоре, отново бе смущаващ.

Този път светлината в края на тунела се оказа оранжева. Появиха се със значителна скорост в системата на контактен бинар, две докосващи се слънца. Външните слоеве на грохнал стар червен гигант се изливаха във фотосферата на енергично жълто джудже на средна възраст, приблизителна с размерите на Слънцето. Зоната на контакт между двете слънца беше брилянтна. Тя се огледа да зърне пръстени с отломки, или радиообсерватории, но не видя такива. Това все още нищо не означава, прецени Ели. В тези системи може да има достатъчно планети и аз така и да не разбера с жалкото си обективче. Проектира двойното слънце на листа хартия и му направи снимка с обектива за къс фокус.

Поради липсата на пръстени, светлината в тази система бе по-слабо разсеяна, отколкото на Вега. С широкоъгълния обектив тя успя, след известно търсене, да различи съзвездие, което в достатъчна степен наподобяваше на Голямата мечка. Но й беше трудно да разпознае останалите съзвездия. Тъй като ярките звезди в Голямата мечка се намираха на няколкостотин светлинни години от Земята, тя прецени, че не са изминали повече от няколкостотин светлинни години.

Сподели това с Еда и го попита какво мисли.

— Какво мисля ли? Мисля, че е метро.

— Метро?

Спомни си усещането, че пропада — в дълбините на ада, както й се стори в първия миг, — веднага щом Машината се задейства.

— Метро. Подземна железница. Това тук са станциите. Спирките. Вега, тази система, други. Пътници слизат и се качват на спирките. Тук се сменят влакове.

Той посочи към контактния бинар и Ели забеляза, че ръката му хвърли две сенки, едната анти-жълта, другата анти-червена, като в — първата аналогия, която й хрумна — като в дискотека.

— Но ние, ние не можем да слезем — продължи Еда. — Ние сме в затворен вагон. Нас са ни изпратили към терминала, към края на линията.

Дръмлин би нарекъл подобни разсъждения фантазьорство. Доколкото знаеше, това беше първият път, в който Еда се бе поддал на подобно изкушение.

От Петимата Ели беше единственият професионален астроном, макар специалността й да не бе в оптичния спектър. Чувстваше се задължена да събере колкото може повече данни, както в тунелите, така и в четириизмерното пространство-време, в което периодично се появяваха. Предполагаемата черна дупка, от която всеки път излизаха, винаги се оказваше в орбита около някоя звездна или многозвездна система. Винаги дупките бяха чифт и винаги се намираха в сходна орбита — едната, от която бяха изстреляни и другата, в която пропадаха. Нямаше две системи, които да са много сходни. Никоя не приличаше на Слънчевата. Всички имаха интересни астрономични характеристики. На никоя от тях не се виждаше нещо, приличащо на артефакт — втори додекаедър или някакъв мащабен инженерен проект за преобразуване на цял един свят в нещо подобно на онова, което Ши нарече „устройство“.

Този път се появиха в близост до звезда, която видимо променяше яркостта си. Усети го по прогресията в честотата на кадъра. Може би беше някоя от звездите RR на съзвездието Лира. След нея се озоваха край петорна система. После до бледо мъждукащо кафяво джудже. Някои бяха в открито пространство, други — обвити в небулозност, обкръжени от бляскави молекулярни облаци.

Ели си спомни за предупреждението: „Ще ви се приспадне от сметката за Рая“. Нищо не й се приспадаше. Въпреки старанието да запази професионално хладнокръвие, сърцето й потръпваше при това изобилие от слънца. Надяваше се, че всяко от тях е дом за някого. Или поне, че ще стане след време.

Но след четвъртия скок я обзе тревога. Субективно, ако се съдеше по ръчния й часовник, беше минал