обаче спецовете по управление и мотивация на персонала решиха, че прекомерното висене на работното място води до преумора и не подобрява качеството на работата, въведоха съответните ограничения и ни поощриха да предприемаме „външни уикенди“, дори почнаха да ни ги организират. Така една събота установих, че под купола освен мен изглежда са останали само барманът в „Добре дошли“ и омърлушеният Франк ван Доорен, който видимо се зарадва на появата ми.
— Само не ми отказвай, Питър — почна той. — Не ми се лети сам, пък и сигурно ще ти е интересно.
— Екскурзия ли ще ми предложиш?
— При това доста далечна. Сестра ми има рожден ден.
— И къде е тя?
— В една мисия край Кадуна.
— Това къде беше, в Нигерия ли? Та това са повече от две хиляди мили, с пайпъра ще се влачим поне пет часа!
— Краут ми разреши да взема лиър-джета.
— Че ти можеш ли да караш реактивен самолет?
— Пилотът нямаше нищо против да изкара малко джобни пари…
Представих си как цял следобед играя скуош с автоматичния треньор, после се напивам с бармана и на другия ден се въргалям в стаята си с главоболие. Несъмнено по-добре беше да приема поканата.
Кацнахме на летището в Кадуна и оттам с автобус отидохме до село Бауджос, както го обяви стюардът, макар че то никак не се покриваше с представите ми за африкански краал. По-скоро приличаше на английско провинциално градче — еднофамилни къщички със стълби от улицата направо към дневната, ейл-пъб на площадчето (с военен паметник по средата), таксита като сандъци и полицаи с каски. Ако не броим изцяло тъмнокожото население, само търговският център на „Nigerian united stores of WPSW“ свидетелстваше, че сме в Африка. От едната страна на централния площад се издигаше минаре, което на око прецених, че е високо колкото камбанарията на срещуположната църква. И пак като в английски съботен следобед, обществената площ бе пълна с народ, дори костюмите на местните бяха английска кройка, не че разбирам от мода — за това ме осведоми Франк. В кафенето на търговския център трябваше да се срещнем със сестра му, но още я нямаше.
От бармана разбрахме, че селото било сравнително ново, построено на място, където в началото на века станала една от най-кръвопролитните битки на религиозна основа, с които страната се бе прочула, затова камбанарията и минарето били равни до сантиметър, като символ на верското равенство.
Направи ми впечатление, че въпреки отворените врати и на двата храма почти никой не влизаше в тях и споделих впечатлението си с бармана, а той отвърна: — А, ние не сме много религиозни, сър. Пък и не сме тукашни, преселихме се от южните краища, по плана за икономическото развитие.
По-нататък разбрах, че в Бауджос рядко идват чужденци и тъкмо се бях приготвил за продължителен разговор със словоохотливия барман, когато в залата се втурна монахиня, облечена като в исторически филм, и се хвърли на врата на Франк. Сбогувах се с човека и ги последвах към джипа, който трябваше да ни откара до мисията, на петдесетина мили от селото — насред джунглата, край руините на манастир, построен още от португалците, първи проникнали до тези дебри преди много столетия.
Няма да ви отегчавам с разказ за скучното тържество, което сестрите бяха приготвили на рожденичката. На сутринта Франк ми предложи да го съпроводя на месата, но аз вежливо му отказах и излязох да се разходя из околностите. Но след като стадо маймуни ме наплю, рояк свирепи мухи здравата ме изпохапа и за капак някаква змия се опита да ме пробва на вкус, се прибрах в мисията и прекарах двата часа във фитнес-залата. След обяда джипът ни откара направо на летището, където пилотът вече нервничеше.
През целия път до летището Франк мрачно мълчеше и се чудех какво ли може да е наранило неговата чувствителна натура. Едва в самолета той се поразприказва.
— Видя хората в селото, нали? Нямаше ли впечатлението за нещо дежа вю?
— Все едно че гледам английско провинциално градче.
— И защо е така, знаеш ли? Защото тия „села“ са стотици. Те са построени за работниците в заводите, които Англия изнесе тук. Хората нямат никакъв духовен живот, като сюнгери попиват сапунените опери, с които ги залива телевизията, доволни са, че пазаруват евтино почти същите неща, за които европейците плащат скъпо и прескъпо и нищо повече не ги интересува. А само допреди едно-две поколения са били изпълнени с чувството за собствена ценност и достойнство!
— А вашата мисия какво прави?
— По-добре не ме питай! Свили са се като охлюви в черупките си… Не, това е безнадеждна работа, и да ти призная, близо съм до мисълта, че на Земята каузата ни е безвъзвратно загубена. За сестра ми това е четвърта мисия и тя твърди, че навсякъде е така.
— Не забравяй все пак, че по времето, когато местното население, както казваш, е имало по-богат духовен живот, тук са се клали християни и мюсюлмани.
— Не бъди циник! Или може би наистина нищо не разбираш… — той махна с ръка и потъна в мрачно мълчание до края на полета.
3.
Волфрамовият проблем възникна също със злополучното първо изпитание, но излезе наяве седмици по- късно, защото не беше толкова очевиден. „Слънчевите стълбове“ щяха да са най-катастрофалния проект от Вавилонската кула насам, ако един педантичен работохолик от логистичния департамент — Стен Адолф Густафсон, не беше решил да пресметне волфрамовия баланс при трансфера на енергия, без някой не иска това от него. Накратко работата изглеждаше така: въпреки че преминаваха през плътните приземни слоеве за по-малко от една милисекунда, тунгстеновите йони успяваха да се съединят с азота от въздуха и колекторната плоча бързо се превръщаше в непотребен диск от волфрамов нитрид.
Разработчиците отново опитаха да се заядат с нас, но този път с удоволствие натрих носа на Джонти, защото волфрамът беше негово предложение, пък и нали той като спец по тежкоядрената плазма би трябвало да е наясно с химизма й. Опитахме да ускорим трансфера, за да намалим времето на контакта на йоните с азота, но реакцията помежду им бе толкова пъргава, че при необходимата скорост колекторната плоча почваше да се топи от кинетичната им енергия. Пробвахме с различен заряд на йоните и в крайна сметка излезе, че афинитетът на волфрама към азота спада до приемливо равнище само при няколко строго определени стойности, а да получим достатъчно плътен поток от йони само с такъв заряд беше немислимо, затова светкавично трябваше да сменим материала. След неколкомесечни трескави изследвания установихме, че в тези условия най-прилично се държи златото, то вършеше работа дори „обелено“ до втората електронна обвивка, без да капризничи заради няколко електрона в повече или по-малко. Наистина, за по-висока степен на йонизация беше необходима повече енергия, но нали не беше проблем да се увеличи площта на соларните панели, затова пък ефективността на преноса нарастваше в пъти — наистина благороден метал!
Замяната на волфрама със злато доведе до най-сериозното преструктуриране на проекта и до проблеми, които излязоха далеч извън Сънпоулз. Добрите показатели на новата технология позволиха броят на орбиталните и приемните станции да бъде значително намален и икономистите изчислиха, че най-изгодно ще бъде да се построят около осемдесет вместо първоначално предвидените петстотин, а това означаваше, че ще трябват и пет-шест пъти по-малко хора. Тогава на повърхността изплува най-голямата глупост на отдела по персонала на WPSW. За обслужване на проекта бяха сключили предварителни договори с над милион и половина души по целия свят, а сега се оказваше, че ще трябват не повече от триста хиляди.
В началото проблемът не изглеждаше кой знае колко сериозен, защото договорите предвиждаха и щедри неустойки, и стимули за преквалификация — и WPSW бе готова да ги изплати, но енергетиците не ги искаха. Мислеха не толкова за работата, колкото за пенсиите си, които навсякъде по света бяха поне три, а някъде и пет пъти по-големи от средното ниво, и идеята да се пенсионират като паркоустроители или декоратори не им допадаше.
Международният съд по правата на човека в Страсбург прие тезата им за пропуснатите ползи и задължи WPSW да им осигури исканите пенсии. Фирмата нямаше къде да ходи и трябваше да учреди пенсионен фонд, който да осигури високи пенсии за всичките милион и половина енергетици. Единственото, което успяха да