фланелки, които изпълваха помещението с миризма на пот. А гласът, отривистият, плюещ семчици глас, казваше:
— Та как предпочиташ този път? Шест с халата или четири без него?
Никога не успях да събера сили, за да отговоря на този въпрос. Просто стоях, вперил очи в мръсния дъсчен под, замаян от страх и неспособен да мисля за нищо друго, освен че това голямо момче скоро щеше да започне да ме налага с дългото си тънко бяло бастунче — бавно, научно, майсторски, напълно законно и с видимо удоволствие, а от мен щеше да тече кръв. Пет часа преди това не бях успял да запаля камината в кабинета му. Бях похарчил джобните си пари за специален кибрит, бях държал парче вестник до отвора на комина, за да използвам тягата, бях стоял на колене и духал, докато почти си пръснах белите дробове, но въглищата отказаха да пламнат.
— Щом си такъв инат и не желаеш да отговориш — продължаваше гласът, — тогава аз ще трябва да реша вместо теб.
Отчаяно исках да отговоря, защото много добре знаех кое трябва да избера. Това е първото нещо, което всеки научава още с пристигането си. Никога
— Събличай се тогава, отиди в онзи ъгъл и допри с ръце пръстите на краката си. Ще бъдат четири.
Бавно събличах халата и го поставях върху шкафовете за обувки. Бавно отивах до ъгъла, мръзнещ и гол в памучната си пижама, като пристъпвах безшумно, и изведнъж всичко наоколо започваше да ми се вижда много ярко, плоско и далечно като в омагьосан свят и много голямо, и много неестествено, и някак плувнало сред сълзите в очите ми.
— Хайде, пипни пръстите си. По-ниско, много по-ниско!
После той се отправяше към отсрещния ъгъл на съблекалнята, а аз го гледах между краката си, застанал с главата надолу. Излизаше през една врата, която две стъпала по-надолу водеше към така наречения „Коридор на легените“. Коридорът имаше каменен под и корита за миене покрай едната стена. На другия му край беше банята. Когато Фоксли изчезваше, знаех, че се е отправил към най-отдалечения край на „Коридора на легените“. Винаги го правеше. После някак далечен, силно отекващ сред коритата и керамичните плочки, чувах тропота на обувките му върху каменния под, когато се впускаше в галоп. Между краката си виждах как прескача двете стъпала, връхлита в съблекалнята и се приближава с подскоци, проточил шия напред и вдигнал високо бастуна си. Това беше моментът, когато затварях очи в очакване на изплющяването и непрекъснато си повтарях, че каквото и да се случи, не бива да се изправям.
Всеки, който е бил истински бит, ще ви каже, че най-силната болка настъпва чак осем-десет секунди след удара. Самият удар е просто едно звучно изплющяване и мощен тласък по задните ти части, който те вцепенява (казвали са ми, че по същия начин се усещал и куршумът). Но по-късно, о, божичко, имаш чувството, че някой допира нажежен ръжен до голите ти бутове и е невъзможно да се сдържиш и да не посегнеш да ги докоснеш.
Фоксли знаеше отлично за това закъснение на болката и бавното му отдръпване назад на разстояние не повече от петнайсет метра предоставяше на всеки удар пълната възможност да достигне апогея на болката, преди да нанесе следващия.
На четвъртия удар неминуемо се изправях. Не можех да се въздържа. Това беше рефлекторна защитна реакция на тяло, което беше издържало до последната граница на възможностите си.
— Ти се дръпна — казваше Фоксли. — Този не се брои. Хайде, навеждай се.
Следващия път не забравях да стигна здраво глезените си.
След това ме наблюдаваше как отивам много вдървено, с ръце върху бутовете си — да облека халата си. Винаги се стараех да се извърна така, че да не вижда лицето ми. А щом излезех навън, зад гърба ми се разнасяше:
— Ей, ти! Върни се обратно!
По това време вече бях в коридора, спирах, обръщах се и заставах на вратата в очакване.
— Ела тук. Хайде, върни се. Така… случайно да си забравил нещо?
Единственото, за което бях способен да мисля в такъв момент, бе мъчителната болка, пареща задника ми.
— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — казваше той, имитирайки гласа на баща ми. — Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище…
— Благодаря… — пелтечех аз. — Благодаря… за… боя.
А после се прибирах по тъмното стълбище обратно в спалнята, където се чувствах по-добре, защото всичко беше свършило и болката затихваше, а останалите се скупчваха около мен и ми засвидетелстваха нещо като грубо съчувствие, родено от факта, че и те самите бяха преживели същото, и то многократно.
— Хей, Пъркинс, дай да погледнем.
— Колко пъти те удари?
— Май бяха пет, а? Оттук добре се чува.
— Хайде, човече, дай ни да видим следите.
Аз свалях пижамата и оставах така, докато група специалисти тържествено оглеждаха щетите.
— Доста са отдалечени, не ви ли се струва? Не са характерни за стандарта на Фоксли.
— Двете са съвсем наблизо. Почти се докосват. Гледайте, тези две са истинска прелест!
— Този удар в ниското е бил много мръсен.
— Чак до края на „Коридора на легените“ ли отиде, за да се засили?
— Допълнителният ти е за мръдване, нали?
— По дяволите, старият Фоксли здравата ти е взел мерника, Пъркинс.
— Малко кърви. Най-добре иди се измий.
После вратата се отваряше и на прага заставаше Фоксли. Всички се пръсваха и се преструваха, че си мият зъбите или си казват молитвата, а аз стоях насред стаята със свалени гащи.
— Какво става тук? — питаше Фоксли, като хвърляше бърз поглед на собственото си произведение. — Пъркинс! Облечи си пижамата като хората и бързо в леглото.
Така завършваше денят.
През седмицата нямах нито миг свободно време за себе си. Ако Фоксли ме видеше в читалнята с роман в ръка или случайно да отварям албума с марките си, той незабавно ми намираше някаква работа. Ето един от любимите му номера, особено когато вън валеше:
— Пъркинс, мисля, че букет диви перуники би изглеждал чудесно върху бюрото ми, какво ще кажеш?
Дивите перуники растяха само около Ориндж Пондс. А Ориндж Пондс беше на три километра надолу по шосето и още един километър път през полето. Аз ставах от стола, обличах шлифера си, слагах сламената си шапка, вземах чадъра и поемах по дългия самотен път. Бяхме длъжни да носим сламените си шапки във всички случаи, когато излизахме навън. Дъждът обаче лесно ги разваляше, затова чадърът ми беше необходим, за да си пазя шапката. От друга страна, не можеш да се катериш по гъсто обрасъл бряг, да търсиш диви перуники и същевременно да държиш чадър над главата си. Затова, за да си спася шапката, аз я поставях на земята, покривах я с чадъра и тръгвах да търся перуниките. По този начин много често настивах.
Но денят, от който изпитвах най-голям страх, беше неделята. Този ден беше определен за почистване на читалните. Ах, как добре си спомням ужаса на тези сутрини, отчаяното лъскане и търкане, а после очакването на оценката, която щеше да даде Фоксли.
— Свърши ли? — питаше той.
— Така… така мисля.
После се приближаваше до бюрото си и вадеше от чекмеджето една-единствена бяла ръкавица. Нахлузваше я бавно върху дясната си ръка, като пъхаше докрай всеки пръст, а аз стоях, гледах и треперех, докато той се движеше из стаята и прекарваше облечения си в бяло показалец по горните ръбове на картините, перваза на дюшемето, полиците, дървенията на прозорците, абажурите. Нито за миг не откъсвах очи от този пръст. За мен той беше пръстът на съдбата. Почти винаги успяваше да открие някоя незабележима цепнатинка, която бях пропуснал или за която изобщо не се бях сетил. Когато това се
