Вече трийсет и шест години пет пъти седмично пътувам до града с влака в осем и дванайсет. Никога не е препълнен и ме оставя точно на гара Кенън Стрийт, която е само на единайсет и половина минути път пеша до кантората ми на Остир Храйърс. Редовното пътуване винаги ми е харесвало; всеки етап от това малко пътешествие ми доставя удоволствие. В него има някаква сигурност, която действа приятно и успокояващо на човека с навици и освен това изпълнява функцията на нещо, като хелинг, по който внимателно, но твърдо ме изстрелват във водите на трудовото ежедневие.

Нашата гара е малка и за влака в осем и дванайсет се събираме не повече от деветнайсет-двайсет души. Съставът на групата ни рядко се променя и ако случайно на перона се появи ново лице, то предизвиква в душите ни бурна вълна от протест, както новата птичка в клетката на канарчетата.

Но обикновено, когато пристигна сутрин задължителните четири минути по-рано, те всички са там — тези добри, солидни, непоколебими мъже, застанали на традиционните места, с техните традиционни чадъри, шапки, вратовръзки и лица, с вестниците под мишница, точно толкова непроменени и непроменими през годините, колкото и мебелите във всекидневната им. Това ми харесва.

Харесва ми и моето ъглово място до прозореца, където под шума на движещия се влак чета вестник „Таймс“. Тази част от пътуването трае трийсет и две минути и ми се струва, че действа успокояващо както на мозъка, така и на капризното ми старо тяло — като хубав дълъг масаж. Повярвайте ми, нищо не запазва спокойствието на духа така, както рутината и системността. Досега съм правил това мое сутрешно пътешествие общо около десет хиляди пъти и с всеки изминал ден то ми доставя все по-голямо удоволствие. Също така (забележката може да е неуместна, но затова пък е интересна) съм се превърнал в нещо като часовник. Мога веднага да ви кажа дали се движим с две, три или четири минути закъснение и изобщо не е необходимо да поглеждам, за да позная на коя гара сме спрели.

Пътят от Кенън Стрийт до кантората ми нито е твърде дълъг, нито твърде къс — здравословна малка разходка из улици, гъмжащи от подобни редовни пътници, движещи се към работните си места по също така редовно разписание като мен. Изпитвам чувство на сигурност, когато вървя сред тези надеждни, изпълнени с достойнство хора, които си пазят службите, а не се развяват по света. Техният живот, както и моят собствен, е чудесно регулиран от минутната стрелка като точен часовник и много често пътищата ни се пресичат по едно и също време, на едни и същи места на улицата.

Така например, Щом завия зад ъгъла и навляза в Сейнт Суидънс Лейн, неизменно срещам благовъзпитаната жена на средна възраст със сребърно пенсне и черно дипломатическо куфарче в ръка — първокласен счетоводител, бих казал, или може би директор в текстилната промишленост. Когато на светофарите пресичам Треднидъл Стрийт, девет пъти от десет се разминавам с един господин, който всеки ден е с различно цвете в бутониерата си. Носи черни панталони и сиви гети и очевидно е човек точен и добросъвестен — вероятно банкер или може би адвокат като мен; и няколко пъти през последните двайсет и пет години, докато сме се разминавали бързешком, очите ни са се срещали и сме разменяли мимолетни погледи, изпълнени с одобрение и уважение.

Поне половината от лицата, които срещам по тази кратка отсечка, вече са ми познати. И това са хубави лица, моят тип лица — сериозни, усърдни, делови, без следа от онази непреклонност в блесналите погледи, характерна за така наречените „умници“, които искат да преобърнат света наопаки със своите лейбъристки правителства, демократизиране на медицината и какво ли не още.

Така че, както сами можете да се убедите, аз съм в пълния смисъл на думата един доволен пътник. Или може би ще бъде по-точно, ако кажа, че бях доволен пътник. По времето, когато написах кратко автобиографично есе, което току-що прочетохте — с намерение да го разпространя сред слушателите в моята кантора, за да им послужи като съвет и пример — аз казвах абсолютната истина за своите чувства. Но това беше преди цяла една седмица, а междувременно се случи нещо доста необикновено. Между другото то започна миналия вторник, същата тази сутрин, когато бях понесъл към града първоначалния вариант на своето есе в джоба си; и според мен времето бе толкова показателно и съвпадението толкова голямо, че не ми остава нищо друго, освен твърдо да вярвам в божията намеса. Господ е прочел малкото ми есе и си е казал: „Този Пъркинс е станал твърде самодоволен. Крайно време е да му дам урок.“ Искрено вярвам, че точно така е станало.

Та какво ви казах, беше миналият вторник, вторникът след Великден, и аз крачех в златиста жълта пролетна утрин по перона на нашата провинциална гаричка с „Таймс“ под мишница и копие от „Доволният пътник“ в джоба, когато изведнъж усетих, че нещо не е в ред. Направо усетих тази странна вълна на протест, обхванала редиците на редовните ми спътници. Спрях и се огледах наоколо.

Непознатият стоеше точно в средата на перона с леко разкрачени крака и скръстени ръце и имаше непоклатимия вид на човек, притежаващ всичко наоколо. Беше едър, набит мъжага и дори откъм гърба категорично успяваше да остави у наблюдателя впечатление за надменност и благополучие. Съвсем определено не беше от нашия тип. Вместо чадър носеше бастун, обувките му бяха кафяви, а не черни, сивата му шапка беше килната под нелеп ъгъл и откъдето и да го погледнете, ще останете с впечатление за прекомерно много блясък и излъсканост. Повече подробности не благоволих да отбележа. Минах точно пред него с вирната глава, като искрено се надявах, че с още няколко градуса съм смразил атмосферата, която вече бе доста охладняла.

Влакът пристигна. А сега, опитайте се, ако можете да си представите ужаса, който изпитах, когато новият буквално ме последва в моето собствено купе! Никой не си бе позволявал това цели петнайсет години. Колегите ми винаги са уважавали старшинството ми. Едно от моите специални удоволствия е да се разполагам в купето сам, поне за една, понякога две, дори три спирки. А сега, моля ви се, този човек, този непознат, се беше настанил на седалката отсреща, секнеше си носа, шумолеше с „Дейли Мейл“ и палеше отвратителната си лула!

Наведох малко своя „Таймс“ и крадешком погледнах лицето му. Предполагам, че беше горе-долу на моята възраст, шейсет и две, и три годишен, но притежаваше едно от онези неприятно красиви, загорели кадифени лица, които в наше време можете да видите по рекламите за мъжки ризи — ловецът на лъвове, състезателят по поло, покорителят на Еверест, пътешественикът из тропиците и участващият в регати яхтсмен, всички събрани накуп, тъмни вежди, стоманени очи, здрави бели зъби, захапали мундщука на лула. Лично аз изпитвам недоверие към всички красиви мъже.

Повърхностните удоволствия в този живот им се удават прекалено лесно и те крачат по света, сякаш със собствени усилия са постигнали хубавия си външен вид. Нямам нищо против женската красота. Това е друга работа. Но за мъж, съжалявам, но ми се струва направо противно. Както и да е, този се беше разположил точно срещу мен в купето и аз го разглеждах крадешком над страниците на своя „Таймс“. В този миг той неочаквано вдигна поглед и очите ни се срещнаха.

— Пречи ли ви лулата ми? — попита, като я повдигна в ръка. Само това каза. Но гласът му имаше внезапно и изключително въздействие върху мен. Дори, струва ми се, че подскочих. После някак си замръзнах и останах втренчен в него поне минута, преди да се опомня и да успея да скалъпя отговора си.

— Това е вагон за пушачи — отговорих, — така че можете да постъпвате както ви е угодно.

— Просто реших, че е редно да ви попитам.

Ето го отново този странно отривист, познат глас, който изяждаше част от думите и ги изплюваше твърди и ситни, като малко скорострелно оръдие, бълващо семки от малини. Къде го бях чувал преди? И защо сякаш всяка дума събуждаше някакъв малък, но уязвим нерв далеч в паметта ми? Боже господи, помислих си, я се стегни. Какви са тези глупости?

Непознатият отново се зачете във вестника си. Аз се престорих, че правя същото. Но в душата ми вече цареше истински смут и изобщо не бях в състояние да се съсредоточа. Вместо това непрекъснато му хвърлях скришни погледи над страницата с уводната статия. Лицето му наистина бе непоносимо — вулгарно, чак похотливо красиво, с някакъв сластен блясък на кожата. Дали наистина го бях срещал някога през живота си? Започнах да си мисля, че е така, защото сега, когато го гледах изпитвах някакъв особен смут, който не мога съвсем ясно да опиша. Във всеки случай беше свързан със спомен за болка и насилие, може би дори страх.

Не разменихме нито дума повече по време на пътуването, но можете да си представите как добре подреденото ми ежедневие изцяло се разстрои. Денят ми бе провален; и не един служител в кантората