Аглая стисна леко ръката на княза и излезе. Лицето й беше сериозно и намръщено, тя дори не се усмихна, когато му кимна с глава за сбогом.

— Ей сега, да взема само вързопчето си — каза князът на Ганя, — ще излезем заедно.

Ганя тропна с крак от нетърпение. Лицето му дори почерня от ярост. Най-после излязоха на улицата, князът с вързопчето си в ръце.

— Отговорът? Къде е отговорът? — нахвърли се върху него Ганя. — Какво ви каза? Предадохте ли писмото?

Князът му подаде мълчаливо записката. Ганя се вкамени.

— Как! Моята записка! — извика той. — Той дори не я предал! О, трябваше да се досетя! О, пр-р-ро- клет-ник… Ясно е, че преди малко тя не е разбрала нищо. Но как, как можахте да не я предадете, о, пр-р- ро-клет-ник…

— Извинете, напротив, веднага успях да предам записката ви, още в минутата, когато ми я дадохте, и то точно така, както искахте. Тя е пак в ръцете ми, защото току-що Аглая Ивановна ми я върла.

— Кога? Кога?

— Щом свърших писането в албума и тя ме покани да я придружа. (Нали чухте?) Влязохме в трапезарията, тя ми подаде записката, каза ми да я прочета и ми поръча да ви я върна.

— Да я про-че-те-те! — изкрещя Ганя едва ли не с все сили. — Да я прочетете! Вие прочетохте ли я?

И той се спря отново сред тротоара вцепенен, толкова смаян, че дори отвори уста.

— Да, прочетох я преди малко.

— И тя сама, сама ви даде да я прочетете? Самата тя?

— Самата тя и вярвайте, аз нямаше да я прочета, ако тя не беше настояла.

Ганя мълча около една минута, мъчейки се с усилие да разбере нещо, и изведнъж извика:

— Не може да бъде! Невъзможно е да ви е казала да я прочетете. Вие лъжете! Сам сте я прочел!

— Казвам истината — отговори князът със същия съвсем невъзмутим тон, — и вярвайте ми: много съжалявам, че това ви прави толкова лошо впечатление.

— Но, нещастнико, не ви ли каза поне нещо, като ви върна записката? Сигурно е отговорила нещо?

— Да, разбира се.

— Че говорете де, говорете, дявол да ви вземе!…

И Ганя, който носеше галоши, тропна два пъти с десния си крак по тротоара.

— Щом я прочетох, тя ми каза, че вие я дебнете; че бихте желали така да я изложите, та да си осигурите надеждата, че опирайки се на нея, можете да се откажете без загуба от стоте хиляди, на които се надявате. Че ако бяхте сторили това, без да се пазарите с нея, и сам скъсате, като не искате предварително гаранция от нея, тя може би щеше да стане ваша приятелка. Това е всичко, струва ми се. Ах да, и още нещо: когато я запитах, след като взех записката, какъв отговор да ви дам, тя ми каза, че най-добрият отговор ще бъде да не ви отговаря — така беше, струва ми се; извинете, ако съм забравил точния й израз, предавам, както съм разбрал.

Страшна злоба обзе Ганя и яростта му избухна неудържимо.

— А! Така, значи! — скръцна със зъби той. — Така, значи, не зачитат записките ми! О! Не влиза в пазарлък — тогава аз ще вляза! Ще видим! Не съм казал още последната си дума… ще видим!… Ще я навра в миша дупка!…

Той гримасничеше, бледнееше, пенеше се; заплашваше с юмрук. Така извървяха няколко крачки. Не се стесняваше ни най-малко от княза и понеже не го смяташе за нищо, държеше се така, като че ли беше сам в стаята си. Ала изведнъж се сети за нещо и се опомни.

— Но как така — обърна се той внезапно към княза, — как така вие (идиот! — прибави той в ума си) — можахте изведнъж да спечелите толкова много доверието й, два часа след като се запознахте? Как стана това?

При всичките му мъки липсваше му само завистта. И изведнъж тя го ужили право в сърцето.

— Това вече не бих могъл да ви обясня — отвърна князът.

Ганя го погледна злобно.

— Не искаше ли да ви подари доверието си, като ви покани в трапезарията? Та нали искаше да ви подари нещо?

— Не мога наистина да си обясня другояче това, което стана.

— Но откъде накъде това доверие, дявол да го вземе! Какво направихте там? С какво се харесахте? Слушайте — суетеше се той съвсем развълнуван (в този момент всичко в главата му беше така объркано и кипеше в безредие, че той не можеше да си събере мислите), — слушайте, не можете ли да се сетите и да си припомните поне нещо от това, което им казахте там, и да ми го повторите от началото в същия ред и със същите думи? Не забелязахте ли нещо, не си ли спомняте?

— О, разбира се, че мога — отговори князът, — още щом влязох и се представих, заприказвахме за Швейцария.

— По дяволите тая Швейцария!

— След това за смъртното наказание…

— За смъртното наказание?

— Да; това стана по повод на нещо… после им разказах как живях там три години и им разправих историята на една бедна селянка…

— По дяволите бедната селянка! По-нататък! — гореше от нетърпение Ганя.

— После им изложих мнението на Шнайдер за моя характер и как той ме накара…

— Да се пръждосва тоя Шнайдер, пет пари не давам за мнението му! По-нататък!

— След това по друг повод заприказвах за лицата, тоест за израза на лицата, и рекох, че Аглая Ивановна е почти толкова хубава, колкото Настасия Филиповна. Ето тогава споменах за портрета…

— Но се повторихте, дали не повторихте това, което чухте преди малко в кабинета? Нали? Нали?

— Още веднъж ви казвам, че не повторих.

— Та откъде тогава, дявол го взел… Чакай! Аглая не показа ли записката на старата?

— Мога със сигурност да ви гарантирам, че не я показа. Аз бях непрекъснато в стаята; а и тя нямаше време.

— Но може да е станало нещо, което вие не сте забелязали… О! Идиот пр-ро-клет — извика той вече извън себе си, — дори за разказване не го бива!

Започнал веднъж да нагрубява и понеже не срещна отпор, Ганя малко по малко престана да се владее, както винаги се случва с някои хора. Още малко и той щеше може би да почне да го ругае, толкова беше разярен. Но тъкмо тази ярост го и заслепи; иначе отдавна щеше да забележи, че този, когото смяташе за „идиот“, може понякога много бързо и тънко да схваща нещата и необикновено задоволително да ги предава. Ала изведнъж се случи нещо неочаквано.

— Трябва да ви забележа, Гаврила Ардалионович — каза внезапно князът, — че по-рано наистина бях толкова болен, че действително бях почти идиот; но отдавна вече аз оздравях и затова ми е малко неприятно, когато ме наричат в очите идиот. Макар че вашите несполуки могат да ви послужат за извинение, но в яда си един-два пъти вие дори ме оскърбихте. Това никак не ми харесва, особено така изведнъж, при първа среща, като вас; и тъй като ние стоим на кръстопът, не е ли по-добре да се разделим: вие ще тръгнете надясно за у вас, а аз наляво. Имам двадесет и пет рубли и сигурно ще си намеря мебелирани стаи.

Ганя се смути ужасно и дори почервеня от срам.

— Извинете, княже — извика той разпалено, като изведнъж замени с крайна вежливост оскърбителния си тон, — за Бога, извинете! Виждате в каква беда съм изпаднал! Вие не знаете още почти нищо, но ако знаехте всичко, сигурно поне малко щяхте да ме извините, макар че, разбира се, аз не заслужавам извинение…

— О, няма нужда толкова да ми се извинявате — побърза да отговори князът. — Та аз разбирам добре големите ви неприятности и затова сте настроен така да обиждате. Хайде да вървим у вас. Аз с удоволствие…

„Не, невъзможно е сега да го оставя да си върви — помисли си Ганя, като злобно поглеждаше по пътя княза, — този хитрец изкопчи всичко от мене, а след това изведнъж свали маската си… Има нещо тук. Но ще