смъртта на Саймън Рулс. Приеми моите съболезнования, господарю, както и тези на негово величество краля на Франция.

— Само Бог знае колко скърбиш. — Едуард посочи към купчината документи пред себе си. — Аз също имам лоши новини. Познаваш ли Пиер Рафаел? — Той вдигна вежда. Дьо Краон изтръпна. — Френски студент в Оксфорд — обясни кралят. — Очевидно човек, който е прекарвал по-голямата част от живота си в учение. Пиер често пътувал до източните ни пристанища, интересувал се от корабоплаване…

— Какво е станало с него? — бързо попита дьо Краон.

— За нещастие се удавил — отвърна кралят. — Тялото му било извадено от Темза. Моят писар мастър Ейдън Смолбоун бил наблизо. Прегледал внимателно трупа — очевидно е било злополука с лодка. — Едуард разпери ръце извинително. — Тези студенти не знаят колко да пият.

Дьо Краон мъчително преглътна. Пиер щеше да му липсва. Чудеше се дали Едуард е открил истинската самоличност на шпионина.

— Саймън често пишеше на семейството си в Англия — продължи кралят.

— Господарю, какво общо има това с преговорите за женитбата на твоя син и принцеса Изабела?

Едуард махна с ръка.

— Не се тревожи за това. Моят добър приятел Джон дьо Варен, граф Съри, ще предвожда пратеничеството. След три дни ще бъдете в Дувър и ще стигнете във Франция преди края на седмицата.

— Значи сватбата ще стане?

— Разбира се! — усмихна се Едуард. — Този договор е благословен от Светия отец в Авиньон. Но има една-две клаузи, които бих искал да обсъдим.

— Какви клаузи?

— Затова споменах писмата на Рулс. Той беше голям клюкар и приятел на лорд Хенри Фицалан, да не споменавам сеньор Кантроне и лейди Маделин. Казано накратко, дьо Краон, много съм притеснен от злостните слухове, че кралица Жана Френска не е починала от естествена смърт. — Едуард не промени изражението си, докато се наслаждаваше на тревогата в очите на дьо Краон. — Казват, че била отровена. Не е ли ужасно?

— Това са долни лъжи и господарят ми ще накаже клеветниците, които ги разпространяват — отвърна дьо Краон.

— Съвсем правилно. — Едуард се почеса по главата. — Такива злонамерени клюки се носят и за внезапната и необяснима смърт на мосю Жил Малвоазен, лекарят на кралица Жана и съпругата му мадам Малвоазен, да не говорим за неговия помощник и близък приятел сеньор Кантроне.

Дьо Краон облиза устните си. Едуард се приведе към него.

— Сърцето ми скърби, Амори — каза той тихо, — че същите тези клюки приписват вината за смъртта на кралица Жана на моя любим брат во Христе Филип. Носят се невероятни слухове, че Филип иска да се ожени отново за фландърска принцеса! Или по-лошо, че иска да остане ерген, за да влезе в Ордена на тамплиерите и да стане негов Велик майстор.

— Това са лъжи! Кой ги разпространява?

— След малко ще стигнем и до това. — Едуард отново му подаде чашата си. — Казвам ти го само от приятелски чувства.

Дьо Краон взе чашата.

— Толкова съм възмутен от тези злобни клюки — продължи кралят, наслаждавайки се на ситуацията, — че възнамерявам да пиша до Светия отец и до всички короновани глави в Европа, за да ги разубедя.

Дьо Краон се задави и изплю виното. Едуард скочи, дръпна чашата и го потупа силно по гърба.

— Кларетът е доста силен — каза той. — Най-хубавият, който се прави в моята — той наблегна на думата — провинция Гаскония.

— Не е нужно — кашляйки каза дьо Краон. — Моля те, господарю, това не е нужно. Ако напишеш тези писма, слуховете само ще се разнесат още повече.

— Не бях помислил за това! — призна Едуард, връщайки се на мястото си. — Но това са ужасни лъжи. Искам да кажа, ако френският крал се ожени за фландърска принцеса или се опита да оглави Ордена на тамплиерите, който притежава имения, земи и съкровища из цяла Европа, Англия и нейните съюзници ще приемат това за обявяване на война. Мирният договор ще бъде анулиран и няма да има брак между сина ми и принцеса Изабела.

— Твое величество прави прибързани заключения!

— Но ти не искаш да напиша тези писма? Искаш нещата да си останат между нас?

— Разбира се, господарю. Но ще ми кажеш ли откъде си чул тези нелепи слухове?

— В подходящ момент. — Едуард се изправи на стола. — Та както казах — махна той с ръка, — в този брачен договор има няколко неуредени точки.

— Твое величество?

— Искам зестрата да бъде удвоена — шестстотин хиляди лири.

Дьо Краон пребледня.

— При тези обстоятелства мисля, че е възможно — заекна той.

— Чудесно! Искам и уверението на скъпия ми брат, че ще прекрати всякаква помощ за бунтовниците в Шотландия!

— Споразумяхме се.

— Искам и потвърждението му, че херцогство Гаскония и град Бордо ще бъдат признати за владение на английската корона.

— Така ще бъде.

Едуард разпери ръце.

— Тогава всичко е наред.

— Няма ли нищо друго? — със съмнение попита дьо Краон.

Кралят стисна устни и поклати глава.

— Господарят ми, кралят на Франция, ще приеме тези условия, но какви гаранции имаме, че зловредните слухове няма да се разпространят?

— Изпратих Хю Корбет в Ашдаун — отвърна Едуард. — Той знае за тях, но се закле да пази тайна. Познаваш лейди Маделин Фицалан, нали?

— Природената сестра на лорд Хенри, игуменката на манастира „Света Хавизия“?

— Същата.

— Дръзка жена — каза дьо Краон. — Чух слухове, че…

— Верни са, сеньор Амори. Лейди Маделин е заплаха за приятелството между нашите две кралства. Чула онези злостни слухове от Кантроне и ги разказала на брат си. Само тя знае подробностите. — Едуард махна с ръка. — Времето, мястото и т.н. Отказала да ги сподели със сър Хю. Мислим, че тя е първопричината клюките да стигнат до брат й. Освен това — усмихна се Едуард, — сега тя е единственият оцелял от онази нечестива тройка! Смятам, че е убила Фицалан и Кантроне, за да може само тя да се възползва от тези слухове.

— Значи не са били крадци?

— Не, дьо Краон.

— И какво ще правим, господарю?

Едуард забеляза, че въпросът е зададен в множествено число.

— Да, Амори, какво ще правим? — Той вдигна ръка. — Преди да заминеш за Дувър, ще се закълна в това, което ти обещах днес.

— В Светото писание ли? — попита дьо Краон.

— В Светото писание — потвърди Едуард. Той вдигна чашата, после си спомни, че французинът бе изплюл виното си в нея, когато се задави и я остави настрани. — Тази вечер, можеш да преспиш тук, Амори, за да присъстваш на пиршеството довечера. Ще чуеш един невероятен хор. Научих го да пее чудесен химн. Ще хапнем печено говеждо и ще се закълнем във вечно приятелство.

— Ами лейди Маделин Фицалан? — настоя Амори.

— О, да, ще ми напишеш писмо, в което изказваш съболезнованията си по повод смъртта на брат й и молиш…