Едуард Английски седеше на стола с висока облегалка и потропваше замислено с пръсти по масата, докато Корбет му разказваше какво бе станало в Ашдаун. Облечен в проста кафява туника и панталони, с ботуши за езда, той си играеше с ресните на бойния си колан. После взе скъпоценния бокал с вино и се загледа в гравюрата на рицар, коленичил със сключени ръце пред разпятието.

— Сигурен ли си в това, Корбет?

Кралят не вдигаше глава, за да не прочете писарят оживлението по лицето му.

— Както съм сигурен, че седя тук, милорд. Лейди Маделин е убийца и трябва да бъде наказана.

— Не говоря за това. — Кралят отпи от бокала и погледна над ръба му към Корбет. — Повече ме интересува, че Пиърс Гейвстън е имал наглостта да се промъкне обратно в кралството ми като разбойник в тъмна уличка.

— Господарю, ти ми обеща да не говориш за това със сина си.

— И няма да го направя. — Едуард се почеса по слепоочието и погледна одобрително своя любим писар. — Просто ще обявя награда за него по всички пристанища. Той ще се замисли, преди да стъпи втори път тук. Не, не, по-важното е онова, което ми каза за любимия ми брат во Христе Филип Френски.

Кралят притисна бокала към гърдите си и отмести стола назад. После погледна Корбет изпод тежките си клепачи.

— Представяш ли си? Наследникът на свети Луи Френски да е убил собствената си съпруга! Макар че такива слухове стигнаха и до нас.

Корбет мълчеше. Не искаше да разказва на краля за мастър Ейдън Смолбоун. Все пак Смолбоун беше истински извор на клюки и интересни истории. Едуард бързо се прекръсти.

— Спомняш ли си Саймън Рулс?

Корбет кимна.

— Открили обезобразения му труп на калния бряг на Сена. Няколко дни преди това били намерили полуголото тяло на мистрес Малвоазен на няколко метра оттам.

— Вдовицата на кралския лекар?

— Същата. Горкият Саймън търсеше онова, което ти откри в Ашдаун и може би го е намерил. Каква загуба! Беше добър шпионин и умел писар, но не колкото теб, а, Хю?

— Нали няма да използваш тайната, господарю?

Корбет погледна под око към Ранулф, който седеше напрегнат и бдителен. Откакто бяха напуснали Ашдаун, Ранулф беше обсебен от мисълта да предаде лейди Маделин на правосъдието.

— Какво имаш предвид?

— Господарю, говоря за договора!

Кралят се усмихна широко.

— За женитбата на любимия ми син с принцеса Изабела?

— Господарю, знаеш, че папата подкрепя този брак, да не говоря за твоя съвет и камарата на общините, които наскоро се събраха в парламента. Ако го нарушиш, до месец ще започне война и френските кораби ще помогнат на въстаниците в Шотландия.

Корбет наблюдаваше краля. Едуард беше изпълнен със злорадство. Писарят, който беше присъствал на съвета и участвал в съставянето на договора, който трябваше да донесе траен мир, знаеше колко силна е омразата му към Филип.

— Сеньор Амори дьо Краон — каза Корбет — чака отвън в приемната. Настоява да се върне във Франция. Ти трябва да посочиш кой ще предвожда английското пратеничество.

— Той знае ли, че аз знам? — подразни го кралят.

— Може би подозира, господарю, но какво доказателство имаме? Записки в часослов и трупа на един италиански лекар?

Едуард остави бокала на масата и потри ръце като малко момче, спечелило игра.

— Много скоро дьо Краон ще узнае, че аз знам нещо за тайната на Филип, но онова, което не знае — кралят се разсмя на остроумието си, — е какво знам всъщност и къде съм укрил доказателствата.

— Какви доказателства, господарю? — възкликна Ранулф.

Кралят се засмя.

— Там е работата, Ранулф! Винаги ще се чудят какви доказателства имам. — Едуард вдигна ръце в знак, че срещата е приключила. — Мисля, че е по-добре да не присъстваш на разговора ми с дьо Краон, сър Хю.

Корбет и Ранулф станаха и се поклониха. Кралят плъзна пръсти по масата.

— Знаеш ли, Корбет — замислено каза той, — понякога се чудя дали играта не е по-важна от победата. Познавах съпругата на Филип, Жана. Често съм се чудил докога ще я търпи. Интересно ми е какво преследва. Брак с фландърска принцеса? Ще го предотвратя. Колкото до тамплиерите, скоро ще дойде Коледа. Може би е време да поканя Великия магистър Жак дьо Моле да се върне в Англия. — Едуард плесна с ръце. — Корбет, Ранулф, мисля да отпразнуваме празника на Вси светии в Лейтън!

Корбет се усмихна, за да прикрие неохотата си да бъде домакин на Едуард и неговите приятели. Нахлуеха ли в имението му, нямаше да има мир и покой.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Когато лейди Мейв роди — бързо отвърна Корбет, защото знаеше, че Едуард обича подобни молби, — би ли станал кръстник на детето?

— Дадено — кралят вдигна ръка. — И преди да си тръгнеш, Корбет, искам да изпратя подарък за лейди Мейв. Огърлица. — Погледът му се смекчи. — Някога я носеше моята Елинор. — Той хвърли кесия златни монети на масата. — А това е за теб, мой писарю на Зеления печат.

Ранулф не помръдна.

— Хайде, хайде! — Едуард смръщи вежди. — Нима отказваш кралски подарък? А какво искаш? Повишение? Епископство?

— Смъртта на лейди Маделин! — рязко каза Ранулф, без да обръща внимание на неодобрителното сумтене на Корбет.

— Вземи златото! — нареди Едуард. — Вземи го, момче.

Ранулф се подчини.

— Не мога да ти поднеса главата на лейди Маделин на поднос. — Едуард извади камата си и я стисна за дръжката. — Но аз, Едуард, крал на Англия, Ирландия и Шотландия се заклевам, че преди да дойде Великден, лейди Маделин Фицалан ще се присъедини към брат си пред Божия съд. Толкова по въпроса!

Корбет дръпна Ранулф за ръката, двамата се поклониха и излязоха от стаята. Дьо Краон, който седеше до прозореца, скочи.

— Сър Хю, в добро настроение ли е твоят крал?

— Моят крал винаги е в добро настроение, сеньор Амори.

Дьо Краон направи престорено тъжна физиономия и разпери ръце:

— Надявам се на това. С прискърбие научихме за смъртта на един от неговите писари — Саймън Рулс, студент в Сорбоната. Каква ужасна смърт! Но както казва Светото писание, човек никога не знае къде и кога ще умре.

— Скъпи Амори — погледна го в очите Корбет, — наистина не знаем времето и мястото, но Бог ми е свидетел, че някой ден ще си разчистя сметките с теб. А дотогава — той направи примирителен жест — pax et bonum15, скъпи мой Амори.

Френският пратеник се поклони, отстъпи встрани и влезе при краля.

— Скъпи мой Амори! — Едуард Английски се надигна от стола и после се свлече обратно, все едно усилието му костваше много. Посочи стола, който Корбет беше освободил. — Разбрах, че си се наслаждавал на чистия въздух на Съсекс.

— Душата ми скърби, сър. — Дьо Краон зае посоченото му място.

Едуард му подаде чашата си. Французинът отпи, доволен от този знак на благоволение.

— Скърбя за смъртта на лорд Хенри и, разбира се, на сеньор Кантроне. Нося ти и официалната вест за