Ганимед, като братовчед на Калигула по майчина линия, водеше произхода си от Август и Агрипа, но не и от Антоний. Всичките му предци бяха от партията на Август. Затова тактично би трябваше да избягва подобна тема за разговор. А пък Калигула мразеше всеки намек за роднинството си с Агрипа, човек от просто семейство. Но още се въздържаше да вдигне ръка срещу Ганимед. Разведе се с Лолия, заявявайки, че била ялова, и се ожени за една жена на име Цезония. Тя не беше нито млада, нито хубава и бе дъщеря на един низш офицер от стражата, омъжена за пекар нещо подобно, от когото имаше вече три деца. Но от тази жена се излъчваше нещо, което привличаше Калигула по начин, който никой не можеше да обясни, а най- малко — той самият. Той често казваше, че ще измъкне тайната от нея, та ако ще да трябва да я подложи на най-тежки мъчения, за да разбере защо я обича тъй всеотдайно. Разправяше се, че го била спечелила с някакъв любовен еликсир и че това именно го било довело до лудостта. Но любовният еликсир бе само догадка, а той си беше започнал да полудява много преди да я срещне. Тъй или инак, тя вече беше бременна от него, а той бе дотолкова развълнуван от мисълта, че ще стане баща, че се ожени за нея. Наскоро след сватбата си за Цезония той възвести публично своята божественост. Посети храма на Юпитер на Капитолия. С него бил и Апелес. Попитал Апелес:
— Кой е по-велик бог — Юпитер или аз?
Апелес се поколебал, помислил, че оня се шегува, а и не искал да богохулствува срещу Юпитер в неговия собствен храм. Калигула подсвирнал на двамина от германците и ги накарал да разсъблекат Апелес и да го бичуват пред статуята на Юпитер.
— По-бавничко — наредил той на германците. — По-бавно, че повече да го боли.
Бичували го, докато припаднал, после го свестили със светена вода и продължили да го бият, докато умрял. След туй Калигула разпрати писма до Сената, възвестявайки своята божественост, и нареди незабавно издигане на голям храм в съседство с храма на Юпитер, „за да мога да съжителствувам с моя брат, Юпитер“. Там сложи своето изображение, три пъти по-голямо от естествения му ръст, направено от чисто злато, което всеки ден бе обличано в нови дрехи.
Но скоро след това се скара с Юпитер и го чуха да го заплашва гневно:
— Ако още не си разбрал кой е господарят тук, ще те изпратя в Гърция, да знаеш.
Както изглежда, Юпитер се извинил и Калигула казал:
— О, стой си на проклетия Капитолий. Аз се премествам на Палатинския хълм. Там е много по-хубаво. Ще си вдигна там храм, достоен за мене, мръсен дърт гъргорещ измамник!
Друго забавно нещо стана, когато Калигула посети храма на Диана, придружаван от един бивш управител на Сирия, на име Вителий. Вителий се беше проявил там отлично, изненадвайки с бърз преход през Ефрат царя на Партия, когато оня се готвел да нападне провинцията. Хванат на неудобен за сражение терен, партският цар бил принуден да подпише унизителен мирен договор и да изпрати синовете си заложници. Забравих да спомена, че Калигула бе взел в колесницата най-големия син като пленник, когато преминаваше през моста. Та Калигула завиждаше на Вителий и сигурно щеше да го осъди на смърт, ако Вителий не беше предупреден от мене (беше ми приятел) как да постъпи. Едно мое писмо го очакваше още при пристигането му в Бриндизи и щом стигна в Рим и бе допуснат до Калигула, той се просна на земята и му отдаде почит като на истинско божество. Това стана, преди вестта за божествеността на Калигула да бъде официално оповестена, затова Калигула го прие като личен почин. Вителий му стана близък приятел и даде израз на благодарността си към мен по най-различни начини. Както вече казах, Калигула бил в храма на Диана и разговарял с богинята — не със статуята, а с невидимото й присъствие. Запитал Вителий дали и той я вижда, или забелязва само лунната светлина. Вителий се разтреперил силно, като че обзет от благоговение, и с очи, сведени към земята, отговорил:
— Само вие, боговете, господарю, сте облагодетелствувани да се виждате един друг.
Калигула останал доволен.
— Тя е много красива, Вителий, и често идва да спи с мене в двореца.
По това време аз отново се намерих в беда. Отначало си казах, това ще е заговор на Калигула да се отърве от мене. И все още не съм сигурен дали не е било така. Един мой познайник, човек, с когото често играех на зарове, подправил едно завещание и дори си направил труда да подправи и печата ми, уж, че съм му бил свидетел. За мое щастие не беше забелязал, че в единия край ахатовата гема на печата бе отчупена и всякога оставяше следа върху восъка. Когато внезапно ме арестуваха с обвинението за заговор за измама и ме дадоха под съд, аз подкупих един войник да отнесе тайно писмо до приятеля ми Вителий, с което го заклевах да спаси живота ми, както аз бях спасил неговия. Помолих го да намекне за отчупеното крайче на Калигула, който щеше да съди по делото, и да има подръка един истински мой печат, който да подаде на Калигула, за да направи сравнението. Но Калигула трябваше да де подтикнат сам да открие разликата и да си припише всички заслуги за това. Вителий уреди нещата много тактично. Калигула откри отчупеното, похвали се, че имал набито око, и ме пусна със строго предупреждение в бъдеще да си подбирам приятелите. На фалшификатора отрязаха и двете ръце и му ги окачиха около врата, за назидание. Ако ме бяха сметнали за виновен, на мен щяха да отрежат главата. Калигула ми го каза на вечеря същата вечер.
Аз му отвърнах:
— Милостиви боже, наистина не разбирам защо си тъй грижлив към моя живот.
Всеки племенник се ласкае от похвалите на чичо си. Той се отпусна малко и ме запита, намигайки на останалите сътрапезници.
— А каква оценка би дал ти на живота си тази вечер, смея ли да попитам?
— Вече съм го оценил — една пара.
— Че как достигна до такава скромна сума?
— Всеки живот има своя облагаема стойност. Откупът, платен от семейството на Юлий Цезар на пиратите, които го пленили и заплашвали да го убият — макар те отначало да поискали много повече от това, — не надхвърлял двайсет хиляди в злато. Тъй че животът на Юлий Цезар в същност не е струвал повече от двайсет хиляди. Жена ми Елия веднаж бе нападната от разбойници, но успя да ги склони да й пощадят живота срещу една аметистова брошка за петдесет златици. Тъй че Елия струваше само петдесет златици. А моят живот бе спасен от счупено късче ахат, което не според мене, повече от една четирийсета част от двайсет грана. А двайсет грана от ахат като този не струват може би повече от един сребърник. Така че отчупеното парченце, ако някой би могъл да го намери — нещо извънредно трудно, или пък да се намери купувач, което ще е още по-трудно, — би струвало една четирийсета от един сребърник или точно една пара. Тъй че и моят живот струва точно една пара…
—
За богослуженията му трябваха жреци. Той беше свой собствен върховен жрец, а подчинени му бяхме аз, Цезония, Вителий, Ганимед, четиринадесет бивши консули и неговият благороден приятел и кон Инцитат. Всеки от тези подчинени трябваше да заплати по осемдесет хиляди златици за честта. Той помогна на Инцитат да си събере сумата, като наложи годишен налог в негово име върху всички коне в Италия: не платяха ли, пращаха ги в скотобойната за стари коне. Помогна на Цезония да си събере сумата, като наложи такса в нейно име на всички женени мъже за правото да спят с жените си. Ганимед, Вителий и другите бяха богати; и макар да се видяха принудени да продават имоти на загуба, за да съберат осемдесет хиляди в звонк в най-кратък срок, все пак си останаха заможни. Но не и бедният Клавдий. Предишните хитрости на Калигула с продажбата на гладиаторите и скъпия наем, който ми искаше за привилегията да спя и да се храня в двореца, ме бяха оставили само с някакви си трийсет хиляди в брой, а нямах вече и никакви имоти освен малкото ми имение в Капуа и къщата, завещана ми от мама. В същата тази вечер на вечерята заплатих на Калигула трийсетте хиляди и му казах, че веднага ще обявя за продажба цялото си имущество, за да мога да му платя остатъка, когато намеря купувач.
— Нямам нищо друго за продаване — обясних му аз.
Калигула прие думите ми като чудесна шега.
— Нищо друго ли? Ами тези дрехи, които носиш?
По това време вече бях осъзнал, че е по-разумно да се преструвам на полуумен.
— Небеса! — възкликнах. — Как можах да ги забравя. Би ли бил тъй любезен да ги продадеш на търг вместо мен на компанията? Ти си най-добрият специалист по наддаването в света.
