тихичко измъкнал пръстена и сега се разхождал насам-нататък, навирал го в очите на всички и приемал поздравления и почит.

Но Тиберий все още не бил мъртъв. Той изпъшкал, размърдал се и повикал прислужника си. Бил отслабнал от дългото гладуване, но иначе бил на себе си. Това била позната негова хитрост да се преструва на мъртъв, а сетне пак да оживее. Викнал още веднаж. Никой не го чул. Всички прислужници били в кухнята, където пиели наздравица за Калигула. Но скоро след това някакъв предприемчив прислужник наминал нататък да види дали не може да отмъкне нещо от стаята на покойния, докато другите ги няма. Стаята била тъмна и Тиберий едва не го подлудил от страх, когато викнал:

— Къде, по дяволите, са прислужниците? Не ме ли чуват, к ги викам? Искам хляб и сирене, един омлет, два бифтека и кана вино, и то веднага! Сто хиляди фурии! Кой ми е откраднал пръстена?

Робът изхвърчал из стаята и едва не връхлетял върху Макрон, който минавал оттам.

— Императорът е жив, господарю — иска храна и пръстена си!

Вестта плъзнала из двореца и от това последвала нелепа сцена. Тълпата край Калигула се пръснала по всички посоки. Чули е викове:

— Слава на боговете, вестта е невярна. Да живее Тиберий!

Калигула изпаднал в окаяно положение, обхванат от срам и страх. Той измъкнал пръстена от пръста си и се заоглеждал къде да го скрие.

Само Макрон запазил самообладание.

— Това е глупава лъжа! — викнал той. — Робът трябва полудял. Разпъни го на кръст, Цезаре! Още преди час оставих стария император мъртъв.

Прошепнал нещо на Калигула, който кимнал с голямо облекчение. А после забързали към стаята на Тиберий. Тиберий се изправил, ругаел, пъшкал и немощно кретал към вратата. Макрон го взел в прегръдката си, хвърлил го обратно в леглото и го задушил с една възглавница. Калигула наблюдавал сцената.

Тъй били освободени съзатворниците на Арунций, макар повечето от тях после да съжаляваха, че не са последвали примера на Арунций. Имало освен това около петдесет мъже и жени, обвинени в държавна измяна, в друга група освен онази. Те нямали какви връзки в Сената, защото били предимно собственици на продавници, отказали да платят „данъка за покровителство“, който това време офицерите на Макрон събираха вече от всички градски квартали. Били съдени, осъдени на смърт и присъдата трябвало да се изпълни на шестнадесети март. В този същия ден се получила вестта за смъртта на Тиберий и те, и техните приятели едва не полудели от радост при мисълта, че сега ще се спасят. Но Калигула бил в Мизенум, та не могли да апелират присъдата време, а управителят на тъмницата се страхувал, че ще загуби службата си, ако поеме отговорността да отложи изпълнението на екзекуциите. Тъй ги убили, а телата им хвърлили на Стълбите по обичая.

Това дало знака за избухване на народния гняв срещу Тиберий.

— Жили като умряла оса! — викнал някой. По ъглите на улиците се струпали тълпи, започнали да правят молебствия за възмездие, оглавявани от кварталните надзиратели, в които умолявали майката Земя и съдниците на мъртвите да не дарят на трупа и духа на това чудовище ни почивка, ни мир до деня на голямата отплата. Тялото на Тиберий донесли в Рим под охраната на силен ескорт от преторианци. Калигула съпровождал процесията като оплаквач и хората от селата се тълпели да го посрещат, но не от скръб по Тиберий, а в празнични дрехи, разплакани от благодарност, че Небесата са опазили един син на Германик да царува над тях. Стари селянки възклицавали:

— О, мили, сладки Калигула! Пиленце наше! Рожбичко наша! Зведице!

На няколко мили от Рим Калигула препуснал пред процесията да подготви тържественото влизане на тялото в града. Но щом отминал, огромна тълпа се събрала и преградила Апиевия път с диреци и камари от строителен камък. Когато се появили челните колони на ескорта, подели се викове, ридания и крясъци:

— Тиберий — в Тибъра!

— Хвърлете го по Стълбите!

— Навеки проклет да бъде Тиберий!

Предводителят на тълпата изревал:

— Войници, ние, римляните, не ще допуснем този нечестив труп в града ни. Ща ни навлече нещастие. Върнете го обратно в Атела и там го опърлете в амфитеатъра!

Нека обясня, че полуизгарянето бе обичайната участ на просяците и несретниците, а пък Атела беше град, известен с нещо като селски карнавал или фарс, който се представяше ежегодно на празника на жътвата още от най-древни времена. Тиберий имаше вила в Атела и почти всяка година присъствуваше на празника. Беше опорочил чистосърдечната селска весела разпуснатост на карнавала, превръщайки го в някаква префинена гадост. Накарал бе жителите на Атела да построят амфитеатър, в който да се играе преработеното представление, поставяно от самия него.

Макрон наредил на хората си да атакуват барикадата, неколцина граждани били убити и ранени, трима-четирима войници били повалени в несвяст с камъни от уличната настилка. Калигула предотвратил по-нататъшните размирици и тялото на Тиберий било изгорено, както се следва, на Марсово поле. Калигула държал надгробното слово. Било сдържано и иронично и всички го одобрили, защото в него се казвало много за Август и Германий и твърде малко — за самия Тиберий.

На някакво пиршество същата тази вечер Калигула разказал една история, която разплакала всички присъствуващи и му донесла много привърженици. Казал, че веднъж на разсъмване в Мизенум, безсънен както обикновено от скръб по майка си и своите братя, той взел решение каквото и да стане, да отмъсти най-сетне на техния убиец. Грабнал камата, останала от баща му, и смело се втурнал в стаята на Тиберий. Императорът пъшкал и се мятал в леглото, измъчван от кошмари. Калигула бавно вдигнал камата, за да удари, но свещен глас прошепнал в ухото му:

— Правнуко, възпри ръката си! Нечестиво ще е да го убиеш.

Калигула отвърнал:

— О, бог Августе, но той уби майка ми и моите братя, твоите потомци. Нима не трябва да отмъстя за тях, дори след туй от мене да бягат всички и да ме смятат за изменник на отечеството?

Август отговорил:

— Благородни ми синко, ти, който ще станеш скоро император, не е нужно да вършиш онова, което смяташ да направиш. По моя заповед фуриите мъстят за милите ти покойници в съня му.

И така, той положил камата на масата до леглото и излязъл Калигула не обяснил какво се е случило на другата сутрин, когато Тиберий се събудил и намерил камата на масата: трябвало да се предположи, че Тиберий не е посмял да спомене за случката.

Калигула беше двайсет и пет годишен, когато стана император. Едва ли някога в световната история е имало друг принц, който да е бил по-възторжено приветствуван при идването му на власт, едва ли другиму се е падала по-лесната задача да изпълни скромните желания на своите поданици, които искаха само мир и сигурност. С претъпкана съкровищница, добре обучени армии, отлична административна система, за която бе нужна още малко грижа, да заработи отново безупречно — защото въпреки небрежността на Тиберий, империята все още процъфтяваше след тласъка, даден от Ливия, — с всички тези предимства, прибавени към наследството от обич и доверие, с което той се ползуваше като син на Германик, и с неописуемото облекчение, усетено след смъртта на Тиберий, той имаше великолепните възможности да се запомни от историята като „Калигула Добрия“ или „Калигула Мъдрия“, или „Калигула Спасителя!“ Ала безсмислено е да се пише по този начин. Защото, ако наистина беше човекът, за какъвто го взимаха, той никога нямаше да надживее братята си, нито пък Тиберий щеше да го избере за свой приемник. Клавдий, спомни си как се присмиваше старият Атенодор за подобни невероятни случайности. Той казваше:

— Ако дървеният кон от Троя се беше разплодил, храната на конете днес щеше да струва много по- евтино!

Отначало Калигула се забавляваше да поддържа нелепата грешна представа, която всички освен мене,