— Още не съм се одобрил с Гал.
Когато научих за арестуването на Гал, съжалих, че наскоро се бях скарал с него. Беше литературно спречкване. Написал беше някаква глупава книжка, озаглавена: „Сравнение между баща ми, Азиний Полион, и неговия приятел, Марк Тулий Цицерон, в качеството им на оратори“. Да беше взел за мярка на сравнение човешките им качества или политическите им способности, та дори тяхната ученост, победител щеше да бъде Полион. Ала Гал се опитваше да докаже, че баща му е бил по-сладкодумният оратор. Това беше същинска нелепост и аз от своя страна написах една книжка, за да го изясня; но тъй като тя се появи наскоро след критиката ми на Полионовите нападки срещу Цицерон, Гал много се ядоса. На драго сърце бих спрял издаването на книгата си, ако с това можех да облекча с нещичко тъжния затворнически живот на Гал. Глупаво е било от моя страна, струва ми се, да разсъждавам така.
Най-после Сеян вече можеше да съобщи на Тиберий, че силата партията на зелените е сразена и че няма за какво повече да безпокои. Тиберий му се отблагодари, като му заяви, че е решил го ожени за внучката си Елена (чийто брак с Нерон той бе разтрогнал), намекна и за други някакви още по-големи благоволения. В този именно момент майка ми, която, както си спомняте, бе майка и на Ливила, се намеси. След смъртта на Кастор Ливила живееше при нея и вече бе станала дотолкова небрежна, че бе допуснала майка ми да разбере за тайната кореспонденция, която водела със Сеян. Майка ми открай време бе пестелива жена, а сега на старини голяма радост й доставяше да събира остатъци от свещи, да ги претопява и да излива нови свещи, да продава кухненската помия на свинегледачи, да смесва въглищен прах с разни течности, за да прави брикети, които, като изсъхнеха, горяха като същински дървени въглища. Ливила, от друга страна, беше голяма прахосница и мама вечно й го натякваше. Случило се един ден мама да минава край стаята на Ливила тъкмо когато един роб излизал оттам с кошче папирусови отпадъци.
— Къде го носиш, момче? — запитала мама.
— В пещта, господарке, така заповяда господарката Ливила.
Майка ми казала:
— Ама че разсипия — да се хвърлят в пещта такива чисти папируси; ти знаеш ли колко струва папирусът? Цели три пъти повече от пергамента. А някои от тия листове са почти съвсем празни.
— Господарката Ливила ми нареди…
— Господарката Ливила сигурно е мислела за друго, когато ти е нареждала да гориш този ценен папирус. Дай ми кошчето. На празните места ще се пишат списъци за домакинските нужди и разни други неща. Който пести, той има.
Отнесла папирусите в стаята си и тъкмо да изреже чистите части от един лист, минало й през ума да се опита да изтрие мастилото от целия лист. До този миг най-почтено се пазела да не чете написаното; ала когато започнала да го трие, невъзможно било да не се вгледа в думите. Изведнъж осъзнала, че това било черновката или незадоволителното начало на някакво писмо до Сеян; а веднъж като започнала, не могла да откъсне очи и още преди да е стигнала до края, цялата история й станала ясна. Ливила била разгневена и обхваната от ревност, че Сеян се е съгласил да се ожени за друга — на всичкото отгоре за собствената й дъщеря! Но се опитвала да прикрие чувствата си — всяка, нова черновка на писмото звучала все по-меко и по-меко. Пишела, че той трябвало да действува бързо, преди още Тиберий да е заподозрял, че не възнамерява да се жени за Елена; и че ако той още не бил готов да убие Тиберий и да узурпира монархията, не било ли по-добре самата тя да отрови Елена?
Майка ми пратила да извикат Палас, който работеше по мое поръчение в библиотеката във връзка с някои исторически източници за етруските, и му заръчала да отиде при Сеян и от мое име, уж пратен от мен самия, да поиска позволение да се види с Тиберий в Капри, за да му връчи моята „История на Картаген“. (Тъкмо бях привършил тази творба и бях пратил едно чисто копие на мама, преди да я публикувам.) В Капри трябвало да помоли императора, пак от мое име, да позволи творбата да се посвети на него. Сеян се съгласил с готовност; познаваше Палас като наш семеен роб и не заподозрял нищо. Но в дванадесетата книга на историята майка ми залепила писмата на Ливила, както и едно свое обяснително писмо, и наредила на Палас да не позволява никой друг да се докосне до книгите (била ги запечатала), а да ги даде лично на Тиберий със собствената си ръка. Казала му да предаде моите въображаеми поздравления, да измоли разрешение за посвещението и да додаде следното съобщение: „Господарката Антония, и тя ти изпраща преданите си поздрави, но смята, че тези книги от нейния син не представляват никакъв интерес за императора, с изключение на дванадесетата, където има едно странно отклонение, което, според нея, веднага ще те заинтересува.“
Палас се отби в Капуа, за да ми каже накъде е тръгнал. Призна, че престъпвал нарежданията на майка ми, като ми разкривал своята мисия, но в края на краищата истинският му господар съм бил аз, макар тя да разправяла, че бил неин роб и че нямало да стори нищо, с което умишлено да ме вкара в беда; и че бил уверен, че аз самият не съм имал никакво намерение да предлагам посвещението на императора. Озадачих се отначало, особено като спомена за дванадесетата книга, затуй, докато той се миеше и преобличаше, счупих печата. Като видях приложението, толкова се уплаших, че за миг ми мина през ума да изгоря всичко. Но това щеше да е толкова опасно, колкото и да го пусна, затова за всеки случай отново му сложих печата. Майка ми бе използувала копието на моя личен печат, който й бях дал за делови нужди — кой нямаше да знае, че съм отварял книгата, дори и самият Палас. После Палас забърза към Капри, а на връщане ми съобщи, че Тиберий взел дванадесетата книга и я отнесъл в гората да я вгледа. Позволявал ми да му посветя творбата си, щом съм искал, но да съм се въздържал от пресилени изрази. Това малко ме поуспокои, но човек не можеше да вярва на Тиберий, когато се показваше дружелюбен. Съвсем естествено с голяма тревога очаквах по-нататъшните събития и се сърдех на майка си, загдето поставяше живота ми в такава ужасна опасност, намесвайки ме в спречкването между Тиберий и Сеян. Искаше ми се да избягам, но нямаше къде.
Първото, което се случи, бе, че Елена заболя — сега знаем, че нищо не й е било, но Ливила й дала възможността да избира между това да остане в леглото, като че ли е болна, или да остане в легло, защото е болна. Преместиха я от Рим в Неапол, където климатът се смяташе по-здравословен. Тиберий разреши сватбата да се отложи за неопределено време, но започна да се обръща към като към свой зет, все едно, че вече се е състояла. Включи го в сенаторското съсловие, направи го свои колега в консулата и понтифекс. После обаче стори нещо, което заличи това благоволение: покани Калигула в Капри за няколко дни, а сетне го изпрати обратно, въоръжен с едно много важно писмо до Сената. В писмото заявяваше, че бил огледал внимателно младежа, който сега бил негов наследник, намерил го съвсем различен по нрав и характер от неговите братя и вече отказвал да вярва в каквито и да били обвинения срещу неговия морал или верноподаничество. Поверявал Калигула на грижата на Елий Сеян, неговия колега в консулата, с молба да предпазва младежа от всякакви злини. Освен това го назначавал за понтифекс и жрец на Август.
Когато гражданите научиха за това писмо, настана голяма радост. Сметна се, че натоварвайки Сеян с отговорността за живота на Калигула, Тиберий в същност го предупреждава да не прекалява повече с враждата си към семейството на Германик. Консулството на Сеян се тълкуваше като лош знак за него; това бе петият консулат на Тиберий и всеки един от предишните му колеги беше загинал при нещастни обстоятелства: Вар, Гней Пизон, Германик, Кастор. Тъй че възникнаха нови надежди за щастливи дни: син на Германик щеше да поеме управлението. Възможно е Тиберий да се готвеше да убие Нерон и Друз, но очевидно бе решил да запази Калигула: Сеян нямаше да бъде следващият император. Всеки, с когото Тиберий сега разисквал по въпроса, изглеждал толкова искрено зарадван от избора му на приемник — защото, кой знае как, бяха си внушили, че Калигула е наследил всички добродетели на баща си, — щото Тиберий, който умееше от пръв поглед да различи истинското зло и бе заявил на Калигула съвсем откровено, че го смята за отровна змия и тъкмо затова го е пощадил, бе много развеселен и напълно доволен. Можеше да използува нарастващата популярност на Калигула като спирачка за Сеян и Ливила.
Започнал да се доверява на Калигула и му възложил задача: да разбере при задушевни разговори с преторианците кой от техните командири се ползува с най-голямо лично влияние в преторианския лагер след Сеян; а после да проучи дали оня е също така жесток и безстрашен. Калигула са предрешил в женски дрехи и перука и заедно с група млади проститутки започнал да обикаля кръчмите в покрайнините на града, където вечер пиели войниците. С гримирано лице и подпълнен бюст, той минавал за жена — дръглива, не много привлекателна, но все пак жена. Версията, която разправял за себе си в кръчмите, била, че го
