да бъде религиозно боготворена след своята смърт. Писмото завършваше с размишления за това колко неподходящо било жените да се допускат в политическия живот, „за който те не са пригодени и който възбужда у тях всички най-лоши чувства на наглост и сприхавост, към които женският пол е природно склонен“.

Разбира се, той не дойде в града за погребението, макар — за да понамали от блясъка му — сам да бе поел цялата му организация. И толкова бавно извърши всичко, че трупът, колкото и да бе стар и съсухрен, бе вече много разложен, преди да го сложат на кладата. За всеобща изненада Калигула произнесе надгробното слово, което бе редно да се изрече от самия Тиберий и ако не от него, тогава от Нерон като неин наследник. Сенатът бе издал декрет за вдигане на арка в памет на Ливия — първият случай в историята на Рим, когато на жена се отдаваше подобна почит. Тиберий не отхвърли декрета, но обеща да построи арката със свои средства: и забрави да го стори. Що се отнася до завещанието на Ливия, той получи по-голямата част от богатството й като най-пряк наследник, ала тя бе оставила онази част, над която имаше законно право, на членовете на своя род и на други доверени хора. Той не изплати на ни един нито стотинка. Иначе аз самият щях да бъда облагодетелствуван с двадесет хиляди златици.

За нищо на света не бих повярвал, че тъй ще чувствувам липсата на Ливия след нейната смърт. В детството си тайно, нощ подир нощ, съм умолявал боговете от преизподнята да дойдат да я отнесат. А сега бях готов да принеса най-богати жертвоприношения — бели бикове, пустинни антилопи, безчет ибиси и фламинго, — за да се върне. Защото стана ясно, че от години насам единствено страхът от майка му е карал Тиберий да спазва приличието. Няколко дни след нейната смърт той удари по Агрипина и Нерон. Агрипина се беше съвзела от болестта. Не ги обвини в предателство. Написа до Сената оплакване за скандалните полови извращения на Нерон, за „надменното държане и интригантството“ на Агрипина и предложи да се вземат строги мерки за укротяването им.

След прочитането на писмото в Сената настъпила продължителна тишина. Всеки се питал доколко семейството на Германик би могло да разчита на народната подкрепа сега, когато Тиберий се готви да ги унищожи; и дали не би било по-безопасно да се тръгне срещу Тиберий вместо срещу населението. Най- сетне един приятел на Сеян станал да заяви, че желанието на императора трябвало да се уважи и да се издаде някакъв декрет срещу упоменатите личности. Имаше един сенатор, който изпълняваше длъжността на официален регистратор на решенията на Сената и чиято дума много тежеше. До този ден той гласуваше безропотно всяко предложение в писмата на Тиберий и Сеян бе докладвал, че е човек, готов да стори всичко, каквото му се каже. Но тъкмо този регистратор се възпротивил на предложението. Сега не му е времето, казал, да се повдига въпросът за морала на Нерон и поведението на Агрипина. Лично той смятал, че императорът е невярно уведомен и че е прибързал с писмото си и че в негов личен интерес, както и в интерес на Нерон и Агрипина, било да не издава декрет, докато не премисли тези тежки обвинения срещу близките си роднини. Вестта за писмото междувременно плъзнала из града, макар уж всички решения на Сената да представляваха тайна, докато не се обявяха официално с императорска заповед, и край Сената се струпала огромна тълпа, която викала в полза на Агрипина и Нерон. Чували се възгласи: „Да живее Тиберий! Писмото е подправено! Да живее Тиберий! Това го е скроил Сеян!“

Сеян изпратил бърз пратеник при Тиберий, който по този повод се преместил в една вила на няколко мили до града, да е наблизо, в случай че започнат неприятности. Съобщил му, че Сенатът, по предложение на регистратора, отказал да се съобрази с писмото; че народът бил на прага на бунта и наричал Агрипина истинска Майка на Отечеството, а Нерон — свой спасител; че ако Тиберий не се намесел безпрекословно и решително, щяло да има кръвопролития, преди още да е паднала нощта.

Тиберий се уплашил, но послушал Сеяновия съвет и пратил заплашително писмо до Сената, обвинявайки регистратора за тази нечувана обида на императорското достойнство и изисквайки правото съвсем сам да реши въпроса, тъй като те не взимали присърце неговите интереси. Сенатът се предал. А пък Тиберий, след като наредил на преторианците да преминат през града с изтеглени мечове и надути свирки, заплашил да намали наполовина безплатните дажби от жито, ако още веднаж се повторят подобни бунтарски демонстрации. Сетне пратил Агрипина в изгнание на Пандатария, същото островче, на което първоначално бе заточена майка й Юлия, а пък Нерон — на Понция, друг малък скалист остров, по средата между Капри и Рим, но далеч от брега. Заявил в Сената, че двамата затворници се готвели да бягат от града с надеждата да привлекат на своя страна рейнските войски.

Преди Агрипина да потегли за своя остров, той я извикал и й задал разни подигравателни въпроси: как смятала да управлява великото царство, което току-що наследила от майка си (непорочната му покойна съпруга), и дали смятала да прати посланици при сина си Нерон, в неговото царство, та да сключи мощен военен съюз с него. Тя не отвърнала нито дума. Той се разгневил и й ревнал да отговори, а когато тя продължила да мълчи, наредил на един преториански офицер да я удари по врата. Чак тогава тя се обадила:

— Прогизнала от кръв тиня — това си ти. Чух, че така те е нарекъл Теодор от Гадара, като си посещавал лекциите му по реторика в Родос.

Тиберий сграбчил лозовата пръчка от офицера и започнал да я шиба по тялото и главата, докато паднала в несвяст. Загубила едното си око вследствие този побой.

Наскоро след това Друз бе обвинен в заговорничене с рейнските легиони. Сеян представил за доказателство писма, които уж бил хванал, но които в същност били подправени, както и писмено свидетелство на Лепида, съпругата на Друз (с която имаше тайни любовни връзки), че уж Друз я бил помолил да се свърже с моряците от Остия, които, надявал се, още помнели, че Нерон и той са внуци на Агрипа. Сенатът предаде Друз на Тиберий, за да го накаже, а Тиберий нареди да го затворят в една таванска стая на двореца под надзора на Сеян.

Следващата жертва беше Гал. Тиберий писал на Сената, че Гал завиждал на Сеян и правел всичко по силите си, за да го злепоставя пред своя император с иронични възхвали и други злосторни средства. Сенаторите били толкова разстроени от вестта за самоубийството на регистратора, за което научили в същия тоя ден, че незабавно изпратили един магистрат да арестува Гал. Когато магистратът отишъл в дома на Гал, научил, че Гал е вън от града, в Бай. В Бай го насочили към вилата на Тиберий и не щеш ли, заварил го там да вечеря с Тиберий. Тиберий тъкмо вдигал наздравица за Гал, а Гал отвръщал верноподанически, наоколо царяло такова добро настроение и благоразположение, че магистратът се смутил и не знаел какво да каже; Тиберий го запитал за какво е дошъл.

— За да арестувам един от твоите гости, Цезаре, по нареждане на Сената.

— Кой гост? — запитал Тиберий.

— Азиний Гал — отвърнал магистратът, — но, изглежда, е станала грешка.

Тиберий се престорил на разтревожен.

— Щом Сенатът има нещо срещу ти. Гал, и щом изпраща този служител да те арестува, страхувам се, че приятната ни вечер ще трябва да свърши. Разбираш, не мога да се противя на Сената. Но знаеш ли какво ще сторя — понеже много се сприятелихме с тебе, ще пиша на Сената и ще помоля да ми сторят тази лична услуга и да не предприемат нищо по твоя въпрос, докато не им кажа. Това ще означава, че ти си само задържан по обвинение на консулите — без пранги, без унизителни неща. Ще уредя да те освободят колкото може по-скоро.

Гал бил принуден да благодари на Тиберий за проявеното великодушие, но усещал, че има скрита уловка, че Тиберий му отвръща на иронията — с ирония; и бил прав. Завели го в Рим и го хвърлили в една подземна стая в сградата на Сената. Не му позволявали да вижда никого, дори и слугите, нито да изпраща съобщения до приятелите и семейството си. Храна му подавали всеки ден през някаква решетка. Стаята била тъмна, светлина се процеждала само през решетката, покъщнина нямало — само един сламеник. Обяснили му, че тук ще остане временно, понеже Тиберий скоро щял да разгледа неговия случай. Но дните се превръщаха в месеци, месеците в години, а той все стоеше там. Храната била много лоша — внимателно пресметната от Тиберий така, че да остава вечно гладен, но никога — умиращ от глад. Не му давали нож да я реже, от страх да не се самоубие, нито каквото и да било остро оръжие, нито пък нещо, с което да се развлича, като, да речем, средства за писане, книги или зарове. Давали му съвсем малко вода, за да пие, но не и да се измие. Колчем и станело дума за Гал пред Тиберий, старецът отвръщал ухилено: