Калигула рече:

— Безопасно ли е да се разправят такива неща на чичо Клавдий? Или смяташ да го отровиш?

Тя каза:

— О, той е безопасен и без отрова. Искам вие двамата да се опознаете по-добре, отколкото се знаехте досега. Това е едната причина за тази вечеря. Слушай, Калигула, чичо ти Клавдий е особен човек. Толкова е старомоден, че само защото е дал клетва да обича и да пази децата на брата си, винаги можеш да се облягаш на него — докато си жив. Чуй и ти, Клавдий, племенникът ти Калигула е необикновен. Той е коварен, страхлив, похотлив, суетен, лъжлив, той ще ти създаде много големи неприятности, преди да си отиде: но помни едно, никога няма да те убие.

— Това пък защо? — запитах и отново изпразних чашата си. Разговорът ми приличаше на сън — налудничав, но интересен.

— Защото ти си човекът, който ще отмъсти за неговата смърт.

— Аз ли? Кой го казва това?

— Трасил.

— Нима Трасил никога не греши?

— Не. Никога. Калигула ще бъде убит и ти ще отмъстиш за неговата смърт.

Мрачно мълчание се спусна изведнъж и продължи чак до десерта, когато Ливия се обади:

— Хайде, Клавдий, останалият ни разговор ще бъде на четири очи.

Другите двама станаха и ни оставиха сами. Аз казах:

— Този разговор ми се видя много особен, бабо. Моя ли е вината? Много ли пих? Искам да кажа, че някои шеги днес не са съвсем безопасни. Опасни приказки изрекохме. Надявам се, че слугите…

— О, те са глухонеми. Не, не се сърди на виното. Във виното има истина, а разговорът беше напълно сериозен, що се отнася мене.

— Но… но ако наистина го смяташ за изверг, защо го поощряваш? Защо не подкрепиш Нерон! Той е чудесен човек.

— Защото Калигула, а не Нерон ще бъде следващият император.

— Но той ще бъде неподходящ, ако наистина е това, което ти казваш за него. А ти, която си посветила целия си живот в служба на Рим…

— Да. Но човек не може да се бори със Съдбата. А сега, след като Рим бе тъй неблагодарен и достатъчно безумен, за да позволи този мой подъл син да ме захвърли като непотребна вещ и да ме обиди — мен, представяш ли си, може би най-великата управница, която светът е познавал, на туй отгоре и негова майка… — Гласът й се извиси в писък.

Побързах да променя темата. Казах:

— Успокой се, моля ти се, бабо. Както сама каза, човек не може да се бори със Съдбата. Но няма ли нещо по-специално, свързано с всичко това, което да искаш да ми кажеш, бабо?

— Да. То е за Трасил. Често се съветвам с него. Тиберий не знае, че го правя, че Трасил често идва тук. Преди няколко години той ми каза какво ще се случи между Тиберий и мене — че по всяка вероятност той ще се вдигне срещу мене и ще вземе империята изцяло в свои ръце. Тогава не му повярвах. Каза ми и нещо друго: че макар да умра като разочарована старица, много години след смъртта ми ще ме признаят за богиня. А преди това ми беше съобщил, че някой, който трябвало да умре в годината, за която сега знам, че е годината на моята смърт, щял да стане най-голямото божество, което светът е познавал, и че накрая всички храмове в Рим и навсякъде в империята ще бъдат посвещавани само на него. Дори не и на Август.

— А ти кога трябва да умреш?

— След три години, през пролетта. Знам точния ден.

— А нима толкова ти се иска да станеш богиня? Чичо ми Тиберий, както изглежда, не го желае особено.

— Единствено за това мисля сега, когато престанах да работя. А и защо не? Ако Август е бог, смешно е аз да съм само негова жрица. Нали аз свърших цялата работа? Той бе толкова неспособен за управник, колкото е и Тиберий.

— Да, бабо. Но не ти ли стига да знаеш какво си извършила, без да искаш да те обожава невежата сган?

— Клавдий, слушай да ти обясня. Съгласна съм за невежата сган. Но аз не мисля толкова за земната си слава, а за положението, което ще заемам на Небето. Сторила съм много безбожни дела — никой велик управник не може без това. Поставяла съм доброто на империята над всички човешки съображения. За да запазя империята от разцепление, принуждавала съм се да извършвам много престъпления. Август направи всичко по силите си за да разбие империята със своята глупава фаворизация: Марцел срещу Агрипа, Гай срещу Тиберий. Кой спаси Рим от подновяването на гражданските войни? Аз. Неприятната и трудна задача на премахването на Марцел и Гай падна върху мене. Не, не се преструвай, че не си ме подозирал в отравянето им. А каква е истинската награда за един управник, който извършва подобни престъпления за благото на своите поданици? Истинската награда очевидно е да бъде обожествен. Ти вярваш ли, че душите на престъпниците са осъдени на вечни мъки?

— Открай време са ме учили да вярвам, че са осъдени.

— Но безсмъртните богове не се страхуват от наказанието, колкото и престъпления да са извършили, нали?

— Е, да — Юпитер развенча баща си и уби един от внуците си и извърши кръвосмешение, като се ожени за сестра си, и… да, права си,.. Никой от тях не е бил много морален. И наистина съдниците на смъртните мъртъвци нямат закони, по които да съдят боговете.

— Точно така. Сега разбираш ли защо за мен е от такова значение да бъда обожествена? И тази, ако искаш да знаеш, е причината, поради която понасям Калигула. Той ми се закле, че ако опазя тайната му, ще ме направи богиня веднага щом стане император. А пък от тебе искам да се закълнеш, че ще сториш всичко по силите си да се погрижиш да ме обожествят колкото възможно по-скоро, защото — о, нима не разбираш? — докато той ме обожестви, аз ще бъда в ада, ще премина през най-ужасните мъчения, най- отвратителните неизбежни мъчения!

Внезапната промяна в тона на гласа й от императорски надменен и безстрастен на умоляващо ужасен — ме удиви повече от всичко, което бях чул досега. Трябваше да кажа нещо, затова обадих:

— Не разбирам какво влияние би могъл да има бедният чичо Клавдий върху самия император или пък върху Сената.

— Няма значение какво разбираш и какво не разбираш, идиот такъв! Ще се закълнеш ли да изпълниш молбата ми? Ще се закълнеш ли в собствената си глава?

Отвърнах:

— Бабо, ще се закълна в собствената си глава — каквото и да струва тя сега — при едно условие.

— Осмеляваш се да ми поставяш условия, на мене?

— Да, след двайсетата чаша; и то е простичко условие. След тридесет и шест години на безразличие и отвращение към мен не вярвам да очакваш да сторя каквото и да било за теб, без да ти поставя условия, нали?

Тя се усмихна.

— Е, какво е това простичко условие?

— Много са нещата, които бих искал да узная. Искам да знам, първо място, кой уби баща ми и кой уби Агрипа, и кой уби брат ми Германик, и кой уби сина ми Друзил…

— Защо искаш да знаеш всичко това? Нима храниш някаква глупава мисъл да отмъстиш за смъртта им на мене?

— Не, дори и ти да си убийцата. Никога не отмъщавам, освен ако не съм принуден към това от някаква клетва или при самозащита. Убеден съм, че злото само си отмъщава. Онова, което искам сега, е да зная истината. Аз съм историк по професия и единственото, което дълбоко ме интересува, е да открия как са се случили вещата и защо. Аз например пиша за историята по-скоро да осведомя себе си, отколкото да осведомя читателя.

— Старият Атенодор дълбоко ти е повлиял, както виждам.

— Беше добър към мене и аз му бях благодарен, затова станах стоик. Никога не съм се набърквал във