дреболии, да й показва, че тя надценява силата на своята позиция. И пак той няколко години по-късно организира преторианците в дисциплинирана единица. Дотогава трите кохорти, разположени в града, квартируваха в различните му краища, в странноприемници и други подобни места и бе много трудно да се съберат на едно място по време на тревога, освен това бяха разпасани и в облеклото, и в поведението си. Той подхвърли на Тиберий, че ако се построял един общ лагер за тях извън града, това щяло да внуши по- силно чувство за единство, да им попречи да се влияят от слухове и колебания в политическите настроения, които неспирно се ширеха из града, и да ги привърже по-здраво към неговата личност като техен император. Тиберий доразви неговото предложение, като повика останалите шест кохорти от постовете им в другите части на Италия и направи новия лагер достатъчно голям, за да побере всички — девет хиляди пехотинци и две хиляди кавалеристи. Освен четирите градски кохорти, една от които сега той изпрати в Лион, и отделните групи от освободени ветерани, те бяха единствените войници в Италия. Германските телохранители не се смятаха за войници, защото фактически бяха освободени роби. Но те бяха подбрани хора, много по-фанатично предани на своя император, отколкото всеки свободно роден римлянин. Ни един от тях не желаеше истински да се завърне в своята ледена, груба, варварска страна, макар непрестанно да пееха тъжни хорови песни за нея: тук се чувствуваха добре.

А що се отнася до криминалните досиета, до които Тиберий поради страха от заговори срещу живота му много искаше да се добере, за тях Ливия все още разказваше, че нямало ключ за шифъра им. Тиберий, по съвета на Сеян, й казал, че след като не били от полза за никого, щял да ги изгори. Тя отвърнала, че можел да го стори, ако иска, но все пак по-добре било да ги запази, в случай че ключът се откриел. А и тя можело внезапно си го припомни.

— Отлично, майко — отвърнал й той, — ще ги взема при себе докато се сетиш: а междувременно вечер и аз ще се опитвам да открия шифъра.

Така ги взе в своята стая и ги заключи в един долап. Положи най-големи усилия да открие ключа за този шифър, но безуспешно. Обикновеният шифър се състоеше в простото написване на латинското Е вместо гръцката Алфа, латинското Ф вместо гръцка Бега, Г — вместо Гама, Х — вместо Делта и т. н. Но ключът на поверителния шифър бе направо неоткриваем. Беше почерпен от първите сто стиха от първата книга на „Илиадата“, която трябваше да се чете едновременно с изписването на шифъра, като всяка буква в написаното се представляваше от броя на буквите в азбуката, които се намираха между нея и съответната буква у Омир.

Така първата буква на първата дума на първия стих на първата книга на „Илиадата“ е Му. Да предположим, че първата буква на първата дума на някоя бележка в досието е Ипсилон. В гръцката азбука има седем букви, които се намират между Му и Ипсилон: тъй че Ипсилон ще бъде вписано като 7. В този план азбуката трябва да се приема като кръг. Омега — последната буква, следващата Алфа — първата, така че разликата между Ипсилон и Алфа ще бъде 4, но разстоянието между Алфа и Ипсилон ще бъде 18. Август го беше измислил и сигурно му е струвало много време да го изписва и дешифрира, но предполагам, че дългогодишната практика им е дала възможност да знаят разликата между всеки две букви в азбуката, без да трябва да пресмятат, което е спестявало време. А как съм го научил аз ли? Защото много, много години по-късно, когато досиетата попаднаха в мои ръце, сам си разгадах шифъра. Намерих един свитък от първата книга на Омир, написан върху овча кожа, мушнат между другите свитъци. Личеше си, че са изследвани само първите сто стиха; защото овчата кожа бе много изцапана и накапана с мастило в самото начало и съвсем чиста — в края. Когато се вгледах по-внимателно и видях ситни цифри — 6, 23, 12, — драснати под буквите на първия стих, не ми беше трудно да ги свържа с шифъра. Учудих се, че Тиберий не е обърнал внимание на тази следа.

Като става дума за азбуката, по онова време разработвах един много прост план, с който да направя латинската истински фонетична. Струваше ми се, че й липсват три букви. Тези три бяха: консонантно И, което да се различава от гласната U, една буква, която да отговаря на гръцката Ипсилон (това е гласна, средна между латинското J и U), за употреба в гръцките думи, които бяха латинизирани; и една буква, която да изразява двойната консонанта, която сега изписваме на латински като BS, а я произнасяме като гръцката Пси. От значение е, писах аз, за ония провинциалисти, които изучават латински, да го заучат както трябва; но ако буквите не отговарят на звуковете, как биха избягнали грешките при произношението? Затова предлагах за консонантното U обърнато F (което се използува за същата цел в етруския): така

вместо

LAUINIA

и едно прекъснато H наместо гръцкия Ипсилон: така

BIBLIOTHECA

вместо

BHBLIOTHECA

както и едно обърнато C вместо BS: така

вместо

ABSQUE

Последната буква не беше кой знае колко важна, но другите две ми се струваха много съществени. Предлагах прекъснатото Н и обърнатите Р и С, защото това би било най-удобно за хората, които използуваха буквени матрици за метал или глина: нямаше да стане нужда да си изработват нови матрици. Публикувах книгите един-двама се обадиха, че предложенията ми били смислени; разбира се, никакъв резултат не последва. Майка ми ми каза, имало три невъзможни неща на този свят; продавниците да се проточат през залива от Бай до Путеоли; аз да покоря британския остров и някоя от тези три абсурдни букви да се появи в обществените надписи на Рим. Никога не забравих тази нейна забележка, защото тя имаше последствия.

Майка ми се държеше извънредно рязко с мене по това време, защото престрояването на къщата се проточи много и новите мебели, които купих, не бяха равни на старите, а и защото доходите й бяха рязко намалени поради участието, което взе в тези разноски — сам не успях да набавя всичките необходими средства. Две години живяхме в двореца (стаите ни не бяха много хубави) и тя си изсипваше яда върху ми толкова често, щото накрая не можах вече да понасям и се преместих от Рим във вилата си край Капуа; в Рим отивах само когато го изискваха задълженията ми на жрец, а то не беше често. Ще попитате за Ургуланила. Тя не дойде в Капуа нито веднъж; и в Рим се виждахме рядко. Едва ме поздравяваше, като се срещнехме, и не ми обръщаше никакво внимание освен в името на приличието, пред гостите; и винаги спяхме отделно. Изглеждаше привързана към момченцето ни, Друзил, но на практика не правеше почти нищо за него. Отглеждането му бе поверено на моята майка, която ръководеше домакинството и никога не се обръщаше към Ургуланила за каквото и да било. Майка ми се отнасяше към Друзил като към свое дете и някак си съумяваше да забрави кои са му родителите. Самият аз не успях да обикна Друзил; беше намръщено, отпуснато, безочливо дете, а и майка ми тъй често ми се караше пред него, че то нямаше никакво уважение към мен.

Не знам как прекарваше времето си Ургуланила. Ала никога не изглеждаше отегчена, ядеше ненаситно и доколкото ми е известно, нямаше тайни любовници. Това странно създание все пак имаше една страст — Нумантина, жената на Ургуланилиния брат Силван, дребно, русокосо тъничко същество, което веднъж бе сторило или бе казало нещо (не знам какво), което бе пробило през дебелата кожа и едрото мускулесто тяло и бе докоснало онова, то служеше на Ургуланила за сърце. Ургуланила държеше портрет в естествена