че пожарът бил предизвикан от моето нехайство и че щетите лесно можели да се ограничат само в таванските помещения, ако съм действувал с чувство за отговорност; и вместо да плащала държавата, той се наемал да построи и да обзаведе къщата на свои разноски. Бурни одобрителни възгласи от сенаторите. Това бе много несправедливо и непочтено, особено като се има пред вид, че той изобщо нямаше намерение да удържи обещанието си. Принудих се да продам последния си хубав имот в Рим, блок от жилища до говеждия пазар, и още един голям съседен парцел, за да възстановя къщата с мои средства. Не казах на Германик, че Калигула е бил подпалвачът, защото щеше да почувствува задължен сам да плати щетите; а освен това гледах на станалото като на нещастен случай, защото човек не може търси отговорност от такова малко дете.

Когато Германик и войниците му потеглиха отново да се бият с германците, появи се ново допълнение към оная балада за „Трите жалби на Август“, от което си припомням два-три куплета, както и по някой и друг стих от останалите, повечето от които бяха доста смешни:

Друга една строфа започваше така:

Ала края съм забравил, а и стиховете не са от значение, освен дето ми напомнят да разкажа за „любимата“ на Херман. Тя била дъщеря на някакъв германски главатар, наречен Зиготос или нещо подобно, но римското му име беше Сегест. И той бе преживял известно време в Рим, подобно на Херман, и бе включен в списъците на конническото съсловие, но за разлика от Херман се чувствуваше морално обвързан от клетвата за приятелство, която бе дал на Август. Същият този Сегест бе предупредил Вар за Херман и Сегимер и бе посъветвал Вар да ги арестува на пиршеството, на което ги бе поканил тъкмо преди започването на злополучната му експедиция. Сегест имал любима дъщеря, която Херман бил отвлякъл и за която се бил оженил, а Сегест не му простил за тази обида. Но не бил в състояние да вземе открито страната на римляните срещу Херман, който беше национален герой; единственото, което му оставало да стори все пак, било да поддържа тайна кореспонденция с Германик, известявайки му за придвижването на войските и уверявайки го, че предаността му към Рим е непоклатима и че само чака подходящия случай, в който да я докаже. Но сега писал на Германик, че е обсаден в укрепеното си село от Херман, който се бил заклел да не пусне пиле да прехвръкне; и че нямало да може да удържи дълго. Германик направил един дълъг преход, сразил обсадните войски, които били малобройни — самият Херман не бил там, защото бил ранен, — и спасил Сегест. Тогава открил, че го очаква ценна награда — съпругата на Херман, която била на гости при баща си по време на скарването между него и съпруга й и която била в последните месеци на бременността. Германик се отнесъл към Сегест и близките му много сърдечно, дал им имение на западната страна на Рейн. Херман, който се разгневил дълбоко от пленяването на жена му, се уплашил, че милостта на Германик ще подтикне и други германски главатари да подхванат мирни преговори. Образувал нов мощен съюз от племена, в който се включили и някои, до този миг предани на Рим. Германик останал неустрашим. Колкото повече германци имаше на бойното поле срещу си, толкова по-приятно му беше. Не им вярваше като съюзници.

И още преди края на лятото той ги срази в няколко последователни битки, принуди Сегимер да се предаде и си върна първия от трите загубени орли — знамето на Деветнадесетия легион. Освен това посетил лобното място на Варовото поражение и почетно погребал костите на своите бойни другари, като направил първата копка за гробницата със собствените си ръце. Генералът, който се бе държал тъй зле по време на бунтовете, сега се сражавал смело начело на войските си, а веднъж превърнал едно неизбежно поражение в славна победа. Слухове, че тази битка била загубена и че побеждаващите германци настъпват към Рейн, предизвикали такава тревога сред войските при най-близкия мост, че началникът на стражата наредил на хората си да се прехвърлят оттатък, а сетне да разрушат моста: което щяло да означава всички на отвъдната страна да бъдат оставени на съдбата си. Но там била Агрипина и тя спряла заповедта. Заявила на войниците, че началник на стражите сега била тя и щяла да остане такава, докато съпругът й не я освободи от длъжността. И когато победните войски се задали, била на поста си да ги посрещне с добре дошли. Сега тя била почти толкова популярна, колкото съпруга си. Уредила болница за ранените, които Германик отпращал след всяка битка, и им осигурила възможно най-добрата помощ. Ранените войници обикновено оставаха с частите си, докато или умираха, или се изцеряваха. За болницата Агрипина плащала от собствените си средства.

Но аз споменах смъртта на Юлия. Когато Тиберий стана император, ежедневната хранителна дажба на Юлия в Реджио бе намалена на сто и двадесет грама хляб и трийсет грама сирене. Тя вече боледуваше от туберкулоза благодарение на нехигиеничното си жилище, а този гладен режим скоро съвсем я довърши. Ала от Постум все още нямаше никаква вест и Ливия, докато не бе убедена, че е умрял, не можеше да си намери мира.

Тиберий продължаваше да управлява предпазливо и се съветваше със Сената, преди да направи и най-незначителната политическа стъпка. Но сенаторите бяха свикнали да гласуват каквото им се нареди в продължение на толкова дълго време, че, изглежда, бяха загубили способност за самостоятелни решения: а пък Тиберий никога не изясняваше как точно би желал да гласуват дори когато очакваше от тях да гласуват по един или друг начин. Искаше му се да избегне всякакви подозрения за тиранство и в същото време да стои начело на нещата. Сенаторите скоро откриха, че ако се изказва с преднамерена елегантност в полза на някое предложение, с това той изтъква, че иска да се гласува против него, и че ако говори с преднамерено красноречие против, това означава, че желае да го прокара: и че в малобройните случаи, когато говореше кратко и без красноречие, той иска думите му да се вземат най-буквално. Гал и един стар шегобиец на име Хатерий обичаха да се забавляват, като държаха речи в гореща подкрепа на Тиберий, разточвайки неговите доводи почти до абсурдност, а след това гласуваха така, както той в действителност искаше от тях да гласуват, като по този начин му показваха, че отлично разбират хитрините му. Този Хатерий в разискванията по време на възкачването на Тиберий беше възкликнал:

— О, Тиберий, докога ще позволяваш на нещастния Рим да стои без глава? — което бе засегнало Тиберий, защото знаеше, че Хатерий прозира намеренията му. На другия ден Хатерий продължи шегата,