разтревожили за собствената си безопасност и започнали да подсторват другарите си към нови прояви на жестокост и грабителство. Германик изпратил на техния генерал съобщение, че веднага потегля надолу по Рейн начело на голяма войскова част и че ако всичките му хора не последват незабавно примера на бонските легиони и не обезглавят смутителите на реда, ще избие всички войници най-безжалостно. Генералът прочел писмото поверително на знаменосците, на подофицерите и на неколцина верни стари войници и им казал, че време за губене няма; защото Германик можел да се появи при тях всеки миг. Обещали му да сторят каквото могат и като споделили тайната с още някои от съмишлениците си, които я запазили, втурнали се в палатките среднощ по даден , знак и започнали да избиват бунтовниците. Те се отбранявали с всички сили и убили някои от хората на генерала. Петстотин души били избити и ранени през тази нощ. Останалите, като се изключат постовете край палатките, излезли да посрещнат Германик и го помолили да ги поведе незабавно през Рейн срещу германците. Макар че времето за походи наближавало своя край, дъждовете още се бавели и Германик обещал да изпълни молбата им. Прехвърлил понтонен мост над реката и преминал начело на дванадесет хиляди римски пехотинци, двадесет и шест кохорти, съставени от съюзнически войски, и осем ескадрона конници. От своите разузнавачи във вражеската територия знаел, че голям брой от враговете са се струпали в селата край Мюнстер, да празнуват ежегодния есенен празник в чест на германския Херкулес. Гераците били научили за бунтовете — бунтовниците в същност в съюз с Херман и си разменяли подаръци с него — и само чакали войските да се отправят към новото си царство на югозапад, та да прехвърлят Рейн и да потеглят към Италия. Германик тръгнал по един почти неизвестен горски път и успял да изненада германците, докато те се наливали с бира. (Бирата е ферментирала питка, приготовлявана от накиснато зърно, и те я поглъщат в неимоверни количества по време на своите празненства.) Разпределил силите си в четири колони и опустошил страната на един фронт от цели петдесет мили, като изгарял селата и избивал жителите без оглед на възраст и пол. На връщане срещнал войски от различни съседни племена, които се опитали да му препречат пътя през гората; но той се придвижил в обход и здравата притиснал врага, когато неочаквано Двадесетият легион, който бил в ариергарда, надал тревога и Германик узнал, че мощна войска на германците, под личното командуване на Херман, била връхлетяла върху му. За щастие дърветата на това място не били много гъсти и им позволявали да се придвижват. Германик препуснал към най-опасното място и извикал:

— Разбийте редиците им, войници от Двадесетия, и всичко ще бъде простено и забравено!

Хората от Двадесетия се хвърлили в боя като обезумели и отблъснали германците с голямо кръвопролитие, преследвайки ги надалеч в открито поле, отвъд горите. Германик съзрял Херман и го извикал на двубой, но хората на Херман се били разбягали: да приеме предизвикателството, щяло да означава за Херман направо смърт. Затуй пришпорил коня и побягнал. Германик, и той като баща ни нямаше щастие в преследването на вражески главатари; но печелеше победите си по същия начин и прозвището „Германик“, което беше наследил, сега носеше по собствено право. Той отвел въодушевената армия обратно в безопасност в лагерите й край Рейн.

Тиберий никога не бе разбирал Германик, нито пък Германик — Тиберий. Тиберий, както вече казах, бе от лошите Клавдии. Но въпреки това понякога лесно се поддаваше на добродетелите и в един по- благоприятен век би могъл да се прояви като благороден човек, защото не бе способен да извършва истински злини. Ала нашият век не беше благороден и сърцето му се бе вкоравило, а за това вкоравяване, вярвам ще се съгласите, Ливия носеше главната вина. Германик, от друга страна, беше изцяло склонен към добродетелност и колкото и безчестни да бяха времената, в които би живял, не би бил способен да се държи другояче. Тъй че, когато отказа монархията, предложена му от войските в Германия и ги накара да положат клетва за вярност на Тиберий, Тиберий изобщо не можа да разбере защо е трябвало да постъпи по този начин. Затова реши, че Германик ще да е по-хитър и от него самия и че играе някаква много дълбокомислена игра. Простичкото обяснение, че за Германик честта е над всичко останало и че той е обвързан с Тиберий с военна клетва и че е негов осиновен син, изобщо не му минаваше през ума. А пък Германик, понеже не подозираше Тиберий в съучастничество в кроежите на Ливия и понеже Тиберий никога не му бе нанасял обиди и унижения, а, напротив — похвали го много за справянето с бунта и му присъди пълен триумф за кампанията му в Мюнстер, вярваше, че и Тиберий е тъй добронамерен, като него самия, макар и твърде наивен, да не прозре в интригите на Ливия. Затова бе решил да поговори съвсем откровено с Тиберий още щом се прибере у дома за отпразнуването на триумфа. Ала смъртта на Вар все още не бе отмъстена; минаха цели три години, преди Германик да се прибере. Тонът на писмата, разменяни между Германик и Тиберий през това време, бе даден от Германик, който пишеше със синовна обич. Тиберий отвръщаше по същия дружелюбен начин, защото си мислеше, че като прави това, изиграва Германик с неговата собствена хитрост. Решил бе да му изплати сумата за удвоеното дарение и да възнагради по същия начин и балканските войски. По тактически съображения той наистина изплати на балканските легиони тези три допълнителни златици на човек — чуваха се заплахи за нови бунтове, — но отложи плащането на Германик с няколко месеца под предлог парични затруднения. Естествено Германик не си поиска парите и също тъй естествено Тиберий никога не му ги изплати. Германик отново ми писа да пита дали би могъл да ми се издължи, след като Тиберий му се изплати, а пък аз му отговорих, че настина съм му изпратил парите подарък.

Наскоро след възцаряването на Тиберий аз му писах и му съобщих, че от известно време изучавам право и администриране — както си и беше — с надежда, че най-после ще ми се отдаде възможност да служа на отечеството си в качеството на човек на по-отговорна длъжност. Той ми отговори, че и според него било съвсем неестествено оня, който е брат на Германик и негов собствен племенник, да продължава да бъде само обикновен конник че след като вече съм станал жрец на Август, сигурно ще ми бъде разрешено да нося дрехи на сенатор: в същност, ако съм бил в състояние да не злепоставям одеждите, щял да поиска позволение да облека брокатна тога, каквато носеха консулите и бившите консули. Отговорих веднага, че бих предпочел длъжността пред дрехата, отколкото дрехата — без длъжността; ала единственият му отговор на това се изрази в подарък от четиридесет златици „да съм си купел играчки за празненствата на следващия Първи април“. Сенатът наистина ми гласува правото да нося брокатна дреха и като знак на уважение към Германик, който сега се намираше в разгара на една нова успешна война в Германия, предложи да ми се даде място в Сената при бившите консули. Но тук Тиберий наложи своето вето, като им обясни, че според него не съм бил способен да произнеса ни една държавническа реч, без да измъча до смърт колегите му сенатори.

По същото време бе предложен и друг един декрет, който той също гласува. Обстоятелствата бяха следните: Агрипина бе родила детето си, момиченце, наречено Агрипинила, в Кьолн; и още веднага трябва да каже, че тази същата Агрипинила се оказа една от най-лошите Клавдии — в същност трябва да кажа, че тя, както личи, ще надмине всичките си праотци и прамайки по безсрамие и порочност. Няколко месеца след раждането Агрипина бе болна, не й бе възможно да възпитава както трябва Калигула, затова го изпратиха в Рим още щом Германик започна пролетните си походи. Момченцето бе станало нещо като национален герой. Когато излезеше на разходка с братята си, акламираха го, взираха се в него и го превъзнасяха. Едва тригодишен, ала удивително развит за възрастта си, той бе много трудно дете, добре настроено само когато го ласкаеш и послушно само когато усещаше здрава ръка. Пратиха го при прабаба му Ливия, но тя нямаше достатъчно време да се грижи за него и понеже той непрестанно правеше бели и се караше с по-големите си братя, прехвърли се оттам при мама и мене. Майка ми никога не го ласкаеше, но не го държеше и достатъчно строго, докато един ден той я заплю в пристъп на гняв и тя здравата го напердаши.

— Ах ти, отвратителна дърта германко — викна той, — ще ти изгоря германската къща до основи!

Казваше „германско“ на всичко, което му се струваше най-лошо. И още същия този следобед се промъкнал в един килер до таванските помещения на робите, натъпкан със стари мебели и боклуци, и там подпалил един куп стари износени сламени дюшеци. Пламъците скоро обхванаха целия горен етаж, а понеже къщата беше стара, с изсъхнали греди и процепи в пода, не можахме да я угасим дори и с несекваща редица пълни кофи от шарановото езеро. Успях да спася всичките си бележки и ценности и част от мебелировката; нямаше човешки жертви освен двама стари роби, които лежаха болни на легло, но от къщата не остана нищичко — само голите стени и мазето. Не наказахме Калигула, тъй като пожарът достатъчно го беше уплашил. Той самият едва се измъкна от него, защото се мушнал виновно под леглото, докато димът не го пропъдил с писъци навън.

Сенатът искаше да разпореди моята къща да се построи наново за сметка на държавната хазна, пред вид това, че е била дом на многобройни изтъкнати членове на фамилията; ала Тиберий не позволи. Заяви,