разбирателството между Ливила и Кастор, което бях открил най-случайно, и много ми бе мъчно за Постум, още повече, че Постум не познаваше отвратителния й характер, а пък аз не смеех да му кажа. Колчем Ливила, той и аз се случехме заедно, тя демонстрираше към мен дълбока обич, което трогваше Постум точно толкова, колкото дразнеше мене. Знаех си, че щом той обърне гръб, тя ще подхване отвратителното си държане. Ливия бе подочула за историйката между Ливила и Кастор и внимателно ги наблюдаваше; една нощ получила вест от свой предан слуга. че Кастор току-що прескочил през балкона в стаята на Ливила. Поставила въоръжена стража пред балкона, а сетне почукала на Ливилината врата, повиквайки я по име. След малко Ливила отворила вратата, уж била дълбоко заспала; но Ливия влязла и измъкнала Кастор иззад завесата. Поговорила си с тях съвсем открито и, както изглежда, дала им ясно да разберат, че не ще каже на Август (който непременно щеше да ги изпрати в изгнание, стига да узнаеше) само при определени условия; и че ако те наистина спазват условията й, ще уреди дори да се оженят. Наскоро след годежа ми с Емилия Ливия тъй подработи нещата пред Август, че Постум го сгодиха, за голяма негова мъка, с едно момиче на име Домиция, моя първа братовчедка по майка; а пък Кастор се ожени за Ливила. Това бе годината, в която Тиберий и Постум бяха осиновени от Август. (38 г. пр.н.е.)

Ливия смяташе Юлила и съпруга й Емилий за твърде вероятна пречка на своите замисли. Щастието й се усмихна, когато откри доказателства, че Емилий и Корнелий, внук на Помпей Велики, заговорничат да свалят Август и да разпределят длъжностите му помежду си и между неколцина още бивши консули, сред които и Тиберий, макар Тиберий да не бил питан още за мнение. Заговорът всъщност не стигна доникъде, защото още първият бивш консул, на когото Емилий и Корнелий предложили, отказал да има каквото и да било общо с това. Август не наказа ни Емилий, нито Корнелий на смърт или на заточение. Че не бяха намерили поддръжници, бе добре дошло доказателство за здравината на собствените му позиции и като ги пощади, той се закрепи още повече. Само ги призовал при себе си и ги смъмрил за тяхната глупост и неблагодарност. Корнелий паднал на колене и унизено поблагодарил за милостта му; а пък Август му отвърнал да престане да се прави на още по-голям глупак. Заявил, че той не е тиранин, за да е нужно да заговорничат срещу му, нито пък да го боготворят, загдето е оказал опрощение, присъщо само на един тиранин; бил не друго, казал, а обикновен висш държавен чиновник на Римската империя и временно бил удостоен с власт за по-правилно поддържане на реда. Очевидно Емилий го бил подвел със заблуди. Най-добрият лек за Корнелий било да го направят консул през следващата година, та да задоволял амбициите си, получавайки почести, равни на Августовите; защото в Рим нямаше по-висока длъжност от консулската. (Теоретически това беше вярно.) Емилий обаче, който беше човек горд, останал прав; Август му заявил, че като роднина по сватовство очаквал от него да се държи по-прилично, а като бивш консул — по-разумно. И го лишил от всичките му привилегии.

Комичното в цялата тази история е, че не друг, а Ливия спечели заслугите за милосърдието на Август с твърдението, че уж го била умолявала с цялата си съпружеска нежност да пощади живота на дамата заговорници, които, казваше тя, Август бил решил да накаже за назидание на другите. Тя получи съгласието му да публикува една малка книжка, написана от нея, озаглавена „Нощен дебат за силата и благородството“, изпъстрена с намеци. Август е представен като човек, обзет от неспокойствие, разтревожен, обхванат от безсъние. Ливия мило го умолява да сподели мислите си и те заговорват по въпроса за наказанието на Емилий и Корнелий.

Август обяснява, че не желаел да ги осъди на смърт, макар да се страхувал, че тъкмо това трябвало да стори, защото, ако ги освободял, щяло да се сметне, че се страхувал от тях и тогава други можели да се изкушат да заговорничат срещу му. „Да си вечно принуден да отмъщаваш и да налагаш наказания — това е мъчително за всеки почтен човек, мила ми съпруго.“

Ливия отговаря: „Прав си, но аз искам да те посъветвам, разбира се, ако желаеш да ме изслушаш и не ме обвиниш, че съм се осмелила, макар и жена, да ти предложа нещо, което никой друг, дори най-близкият другар, не би посмял да ти предложи.“

Август казва: „Изречи го, каквото и да е то.“

Ливия отговаря: „Ще го кажа без колебание, защото имам еднакъв дял в твоето щастие и нещастие, а докато ти си добре, и аз получавам своя равен дял от управлението; обаче случи ли се с тебе нещо лошо, да ни закрилят боговете, това ще е и моят край…“ И го съветва да им прости. „Благите думи отпращат гнева, докато гневните слова пораждат гняв дори у най-добрия: опрощението смилява и най-злото сърце, а наказанието вкаменява и най-смиреното… С това не ти казвам да опрощаваме всички престъпници без разлика: защото съществува неизлечима и вечна поквара, която е безчувствена към добротата. Човек, сгрешил по този начин, трябва да се премахва веднага, защото той е язва за държавата. Но в случая с останалите, чиито грешки, сторени умишлено или другояче, са плод на младост или невежество, или неразбиране, съветвам те: смъмри ги или ги накажи с най-лекото наказание. Затова нека опитаме, като започнем с тези двамата.“

Август я възхвалява за мъдростта й и казва, че го е убедила. Но обърнете внимание на декларацията пред света: със смъртта на Август ще свърши и управлението на Ливия, и нататък забележете фразата: „неизлечима и вечна поквара“. Баба ми Ливия беше много лукава!

След известно време Ливия заявила на Август, че замисленият брак между Емилия и мен трябвало да се отхвърли като знак на императорското недоволство от нейните родители; а пък и Август с радост се съгласи, защото Емилия горчиво му се оплаквала, че трябвало да се омъжи за мене. Сега вече Ливия не се страхуваше от Юлила, защото Август я подозираше като съучастница в кроежите на мъжа й; но след време тя щеше да си уреди напълно сметките с нея. Междувременно дошъл бе моментът да се отплати достойно на приятелката си Ургулания, жена, за която още не съм споменал, но която е един от най-неприятните образи в моята история.

Ургулания беше единствената, на която Ливия се доверяваше, а нея пък с Ливия я свързваха най- здрави връзки на интерес и благодарност. Загубила беше мъжа си, привърженик на Младия Помпей по времето на гражданските войни, и тогава Ливия, все още съпруга на дядо ми, я прибрала с малкия й син и я опазила от жестокостта на Цезаровите войници. Когато се омъжила за Август, Ливия настояла да върнат на Ургулания конфискуваните имоти на нейния съпруг и я поканила да заживее с тях като член на семейството. По внушение от Ливия — защото Ливия от името на Август можеше да принуди Лепид, върховния понтифекс, да прави каквото му поиска — Ургулания бе поставена в религиозно отношение над всички омъжени благороднички в Рим. Сега ще обясня. Всяка година, в началото на декември, тези жени бяха задължени да присъствуват на едно важно жертвоприношение на Добрата богиня, ръководено от девиците-весталки: от правилното извършване зависеха богатството и сигурността на Рим през следващите дванадесет месеца. Никой мъж нямаше право да осквернява тези тайнства под страх от смъртно наказание. Ливия, която си беше спечелила благоволението на весталките, защото беше преустроила тяхната обител и беше я наредила богато, а освен това чрез Август им бе извоювала много привилегии от Сената, подхвърлила на главната весталка, че добродетелността на някои от жените, участвуващи в приношенията, била твърде съмнителна. Казала, че нищо чудно злощастията на Рим по време на гражданските войни да са били извикани от гнева на Добрата богиня поради развратността на ония, които участвували в нейните тайнства. Предложила на всяка жена, признала се в отклонение от моралните норми, да се дава тържествена клетва, че изповедта й не ще стигне до мъжки уши и следователно няма да я сполети обществен позор; по този начин, казала Ливия, ще съществува по-голяма вероятност на богинята да служат само добродетелните и тъй гневът й да премине.

Главната весталка, много религиозна жена, одобрила предложението, но поискала от Ливия да й каже основанията за това нововъведение. Ливия й обяснила: предишната нощ богинята й се била явила насън и я помолила — понеже весталките нямали опит по въпросите на любовта — да назначат за тази цел като майка-изповедница някоя вдовица от добро семейство. Главната весталка запитала дали изповяданите грехове ще се оставят ненаказани. Ливия отвърнала, че сама не би посмяла да изрази мнение, но за щастие богинята пак в същия сън се била изказала и по този въпрос: майката-изповедница можела да налага изкупителни покаяния, но тези покаяния щели да бъдат известни само на престъпницата и майката- изповедница. На главната весталка, обяснила тя, щяло да се съобщава, че еди-коя си жена не бива да участвува в тайнствата през тази година; или пък че еди-коя си вече се е покаяла. Главната весталка