имаше внучка за омъжване, преди самата тя да бе преминала възрастта за раждане на деца. Така поколенията някак си се застъпваха едно друго и родословното дърво на императорското семейство можеше да си съперничи с родословието на Олимп. Това се дължеше не само на постоянните осиновявания и женитби между сродници с по-близко родство, отколкото го позволяваха религиозните обичаи — защото междувременно императорската фамилия вече се беше издигнала над рамките на закона, — но и защото, щом някой умреше, вдовицата му биваше омъжвана веднага, и то в същия тесен роднински кръг. Сега ще се опитам да изясня въпроса колкото може по-накратко.

Споменах вече за децата на Юлия, главните наследници на Август, след като Юлия бе пратена в изгнание и заличена от завещанието му, а именно тримата й синове: Гай, Луций и Постум, както и двете й дъщери: Юлия и Агрипина. По-младите членове от фамилията на Ливия бяха синът на Тиберий, Кастор, и тримата му братовчеди, а именно брат ми Германик, сестра ми Ливила и аз самият. Не бива да забравям и внучката на Юлия — защото поради липса на подходящ съпруг от фамилията на Ливия, Юлила се бе омъжила за един богат сенатор, наречен Емилий (неин пръв братовчед от предишен брак на Скрибония) и му бе родила дъщеря Емилия. Бракът на Юлила бе нещастен, защото Ливия се дразнеше, че една внучка на Август се е омъжила за друг, а не за някой от нейните внуци; но както скоро ще видите, ядът й скоро премина; междувременно Германик се ожени за Агрипина, хубаво и добродетелно момиче, което той отдавна харесваше. Гай се ожени за сестра ми Ливила, но скоро след това умря, без да остави деца. Луций, който бе сгоден за Емилия, но още не се бяха оженили, бе вече мъртъв.

При смъртта на Луций възникна въпросът за подходящ съпруг на Емилия. Август подозираше, че Ливия възнамерява да даде за съпруг на Емилия не друг, а мен самия, но той обичаше детето и не можеше да понесе мисълта тя да се омъжи за такова болнаво същество. И реши да се противопостави на този съюз: поне веднъж, изглежда, си бе казал той, Ливия няма да постигне своето. Случило се наскоро след смъртта на Луций Август да обядва с Медулин, един от най-старите му пълководци, който водеше произхода си от диктатора Камил. Медулин му казал усмихнат, когато винените купи били изпразнени на няколко пъти, че имал една внучка, която много обичал. Тя внезапно показала удивителен напредък в литературните си занимания и доколкото разбрал, за това трябвало да се благодари само на един млад роднина на високопоставения му гост.

Август се учудил.

— Кой ли може да бъде? За пръв път чувам. Какво става? Някакъв любовен роман с литературна подправка, така ли?

— Да, нещо такова — казал засмяно Медулин. — И аз разговарях с младежа и въпреки физическите му несъвършенства и недостатъци много го харесах. Той е с открит и благороден характер и ми прави отлично впечатление като млад учен.

Август запитал, невярващ на ушите си:

— Какво? Нима ми говориш за младия Тиберий Клавдий?

— Да, точно за него — отвърнал Медулин.

Лицето на Август се озарило от внезапно решение и той попитал дори по-бързо, отколкото позволявало приличието:

— Слушай, Медулин, стари приятелю, ще имаш ли нещо против него като съпруг за твоята внучка? Ако склониш за този брак, ще го уредя с най-голяма радост. Сега по право глава на семейството е младият Германик, но по въпроси като този той се съветва с по-възрастните. Да ти кажа, не всяко момиче може да превъзмогне физическото си отвращение към такъв един нещастен, глух, заекващ инвалид и Ливия и аз с право изпитвахме угризения да го сгодим за която и да било. Но ако внучката ти по своя собствена свободна воля…

Медулин отговорил:

— Детето само ми заговори за подобен брак и много внимателно прецени нещата. Каза ми, че младият Тиберий Клавдий е скромен и почтен и добросърдечен; и че недъгът му не ще му позволи да отиде на война и да бъде убит…

— Нито пък да тича подир други жени — засмял се Август.

— И че е глух само с едното ухо, а що се отнася до общото му здраве…

— Изглежда, малката хитруша е подразбрала, че той не е сакат в оная част на тялото, която най-много интересува жените, а? Да, та той би могъл да създаде от нея съвсем здрави деца! От моя стар, куц жребец Буцефал са се пръкнали повече победители на състезанията с колесници, отколкото от който да било Друг кон в Рим. Не, шегата настрана, Медулин, твоят дом е много уважаван, родът на жена ми ще се гордее, ако се сродите чрез женитба. Наистина ли одобряваш тази връзка?

Медулин заявил, че момичето можело да сключи много по-подходящ от този брак; да не говорим пък за неочакваната чест да се сродят чрез женитба със самия баща на отечеството.

Нека кажа, че Медулина, внучката, беше първата ми любов; не вярвам на света да е имало дете, по- хубаво от нея. Срещнах я в един летен следобед в градината на Салустий — завел ме беше Сулпиций, защото Атенодор бе нещо неразположен. Дъщерята на Сулпиций беше омъжена за чичото на Медулина, Фурий Камил, отличен войник, който след шест години стана консул. Първата ни среща беше за мен голяма изненада: не само заради хубостта й, но и от внезапната й поява, защото тя изникна откъм глухото ми ухо, докато четях някаква книга, и като вдигнах очи, стоеше наведена над мен и се присмиваше на пълния ми захлас. Беше стройна, с гъсти черни коси, бяла кожа и виолетови очи, а движенията й бяха бързи и изящни.

— Как се казваш? — запита тя приятелски.

— Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик.

— О, богове, колко имена! Аз съм само Медулина Камила. На колко си години?

— Тринадесет — отвърнах, овладявайки заекването.

— Аз пък нямам още единайсет, но се обзалагам, че ще те надбягам ей до оня кедър и обратно.

— Да не си шампионка по бягане?

— Мога да надбягам всяко римско момиче, дори и по-големите си братя.

— Е, страхувам се, че печелиш поради липса на противник. Аз не мога да тичам — сакат съм.

— О, горкичкият. А как тогава стигна дотук? С накуцване ли?

— Не, Камила, в носилка, като мързелив старец.

— Защо ме наричаш с второто ми име?

— Защото повече ти подхожда.

— А ти откъде знаеш, умнико?

— Защото у етруските с думата „Камила“ се наричат младите жрици-ловджийки, обречени на Диана. Момиче с името Камила просто е длъжно да бъде шампион по бягане.

— Това ми харесва. Не съм го знаела преди. Сега ще накарам приятелите си да ми викат Камила.

— А ти пък ме наричай Клавдий, чу ли? Това е подходящото ми име. Означава сакат човек. В къщи обикновено ми викат Тиберий, а то е съвсем неподходящо, защото Тибър тече бързо.

Тя се засмя.

— Добре, Клавдий, кажи тогава, какво правиш по цял ден като не можеш да тичаш с другите момчета?

— Чета много и пиша. Тази година съм прочел десетки книги, а още сме юни. Тая тук е на гръцки.

— А аз още не знам да го чета. Знам само азбуката. Дядо много ми се сърди — баща нямам — и казва, че съм била мързелива. Естествено разбирам, като говорят на гръцки: когато сме на масата, говорим само на гръцки, а и когато има гости — също. За какво се разправя в книгата ти?

— Това е част от историята на Тукидид. Пасажът тук е за някакъв политик, един табак, наречен Клеон, който започнал да критикува стратезите, които обсаждали спартанците на някакъв остров. Разправял, че не си гледали работата както трябва и че ако той бил на тяхно място, щял да плени цялата спартанска армия и да я докара в Атина само за двадесет дни. На атиняните тъй им дошло до гуша от тези негови приказки, че наистина го назначили за командир на войските.

— Странна идея. Е, и какво станало после?

— Удържал обещанието си. Избрал си един добър началник-щаб и му заръчал да се бие както намери за добре, стига само да спечели битката, а оня човек си знаел работата; тъй че за двадесет дни Клеон докарал в Атина сто и двадесет спартанци от най-първа класа.