— Пандатария!

— Какво? Небеса! Това изоставено място? О, жестока жено! Цели пет години на Пандатария!

Линия го изгледала строго и запитала:

— Ти май че искаш да я върнеш тук, в Рим!

Тога на Август отишъл до картата на Италия, гравирана върху тънък златен лист, набедена с малки скъпоценни камъни, които обозначавали градове, закачена на стената в стаята, където се намирали. Гласът му бил пресекнал, той само посочил Реджио, едно приятно гръцко градче на Месинския провлак.

Тъй Юлия бе изпратена в Реджио, където се ползувала с малко по-голяма свобода и дори й се разрешавали посетители — но всеки, който искаше да я посети, трябвало да се обърне лично към Ливия за позволение. Трябваше да обясни каква работа има при Юлия и да попълни подробен въпросник, подписан от Ливия, в който да укаже цвета на косите и очите си и всички отличителни белези, за да може единствено и само той да използува пропуска. Малцина имаха желанието да преживеят подобно изпитание. Дъщерята на Юлия Агрипина бе помолила за разрешение, но Ливия й бе отказала от загриженост, както бе обяснила, за морала на Агрипина. Все още държаха Юлия под строга дисциплина и при нея не живееше ни един близък човек, след като майка й бе починала от треска на острова.

Един-два пъти, когато Август преминаваше по улиците на Рим, от тълпата се бяха надигнали гласове:

— Върни дъщеря си! Достатъчно е страдала! Върни тук дъщеря си!

Това бе мъчително за Август. Веднъж той бе наредил на телохранителите си да хванат двамина от тълпата, които бяха викали най-силно, и ги беше заплашил, че Юпитер непременно ще ги накаже за безразсъдството им, като остави да бъдат мамени и опозорени от собствените си жени и дъщери. Тези демонстрации обаче изразяваха не толкова жалост към Юлия, колкото враждебност към Ливия, която всички справедливо обвиняваха за жестокостта, проявена в изгнаничеството на Юлия, и затова, че така хитро е злоупотребила с гордостта на Август, щото той не бе в състояние сега да се покае.

А колкото до Тиберий на неговия удобен и голям остров, той преживял там приятно в продължение на една-две години. Климатът бил великолепен, храната — хубава и той разполагал с достатъчно свободно време, за да се отдава на своите литературни занимания. Литературният му стил на гръцки съвсем не беше лош и той бе написал няколко елегантни глуповати елегични гръцки поеми в подражание на поети като Евфорион и Партений. Тук някъде притежавам един екземпляр от тази книга. Прекарвал голяма част от времето си в приятелски спорове с професорите от университета. Изучаването на класическата митология му доставяше удоволствие и той бе изработил огромна родословна карта, в кръгообразна форма, в която корените се излъчваха от нашия най-древен прадядо, Хаос, бащата на Бащата Време, и се простираха навън в някакъв объркан параметър, гъсто осеян с нимфи, царе и герои. Докато съставял картата, много се забавлявал да обърква специалистите по митология с въпроси от рода на: „Как се е наричала бабата на Хектор по майчина линия?“ или „Имала ли е Химера мъжки потомък?“, а след това ги карал да цитират съответния стих от древните поети в подкрепа на своите отговори. Припомняйки си тъкмо тази таблица, която сега е в мое владение, години след това племенникът ми Калигула изрече прочутото си остроумие срещу Август:

— О, да, той ми е правуйчо. Роднинството ни е същото, каквото е било роднинството между кучето Цербер и Аполон.

А всъщност, като премислям сега, Калигула е сгрешил, нали? Правуйчо на Аполон е било чудовището Тифон, което според някои авторитети е било бащата, а според други — дядото на Цербер. Но единственото родословно дърво на боговете е толкова объркано от кръвосмесителни връзки — син с майка, брат със сестра, — че никак не е изключено Калигула да би могъл да докаже своята правота.

В качеството си на народен трибун Тиберий бил много тачен от родосци; длъжностни лица от провинциите, на път да заемат постовете си на Изток или на връщане оттам, винаги се отклонявали от морския си път и му правели посещение на учтивост. Но той все твърдял, че бил най-обикновен гражданин и все се мъчел да отклони всякакви обществени почести, които му бивали оказвани. Обикновено се движел без официалната си охрана от стражи. Веднъж само упражнил съдийското си право, което му се даваше от титлата му трибун: арестувал и осъдил на едномесечен затвор някакъв млад грък, който в граматическите дебати, оглавявани от Тиберий, се опитал да оспори неговия авторитет на председател. Поддържал физическото си здраве с езда и с участие в спортните игри в гимназиона и не се откъсвал от политическия живот в Рим — ежемесечно получавал писма с новини от Ливия. Освен къщата си в главния град на острова притежавал една малка вила, кацнала върху висок нос над морето. Към нея водела тайна пътека в скалата, по която един от неговите доверени освободени роби, човек с много здраво телосложение, превеждал разни личности с лоша слава — проститутки, хомосексуалисти, гадатели и магьосници, — с които той обикновено прекарвал своите вечери. Разказват, че твърде често тези същества, ако с нещо не били угодили на Тиберий, някак не улучвали пътеката на връщане и падали долу в морската бездна.

Вече споменах, че Август бе отказал да поднови длъжността народен трибун, когато петгодишният й мандат изтече. И нищо чудно, че това поставило Тиберий в много неловко положение в Родос, където личността му не била твърде обичана: родосци, виждайки го лишен от неговите телохранители, от магистърската му власт и от правото на неприкосновеност към личността му, започнали да се отнасят към него отначало с непристойна фамилиарност, а скоро след това — и с дързост. Така например един прочут гръцки професор по философия, към когото той се обърнал с молба да посещава неговите лекции, заявил, че нямало места, но му заръчал да се обади пак след седем дни и да види дали нещо не се е освободило. Скоро след това дошла вест от Ливия, че Гай заминава за Изтока като провинциален управител на Мала Азия. Ала макар да не бил кой знае колко далеч, на остров Хиос, Гай не се отбил да го посети, както Тиберий очаквал. Тиберий научил от някакъв свой приятел, че Гай вярва на лъжливите слухове, пръснати из Рим, че той и Ливия подготвяли военен бунт и че един член от свитата на Гай дори предложил на някакъв обществен пир, където почти всички били пийнали, да отплува до Родос и да донесе главата на „изгнаника“; а Гай пък отвърнал на своя човек, че не се страхува от „изгнаника“: нека си държал безполезната глава на безполезните си рамене. Тиберий преглътнал гордостта си и веднага отплувал до Хиос, за да се одобри с доведеника си, към когото се бил отнесъл с такава покорност, че за това се говореше дълго време. Тиберий, най-личният жив римлянин след Август, да поднася почитанията си на някакво хлапе, ненавършило и двадесет години, и то син на собствената му опозорена съпруга! Гай го приел хладно, но останал дълбоко поласкан. Тиберий го помолил да не се страхува, защото слуховете, които се разнасяли, били толкова безпочвени, колкото и злонамерени. Заявил, че не възнамерява да подхваща политическата си кариера, която бил прекъснал само от уважение към самия Гай и към брата му Луций, че единственото, за което жадувал сега, било да го оставят да изживее остатъка от живота си в мир и усамотение, нещо, което се научил да цени повече от всички обществени почести.

Гай, поласкан от тази възможност да прояви великодушие, се заел да препрати в Рим едно негово писмо, в което Тиберий умолявал Август да му позволи да се завърне, и дори го подкрепил с личното си ходатайство. В това писмо Тиберий обяснявал, че напуснал Рим само за да не поставя в неловко положение младите принцове, негови доведени синове, но че сега, след като те вече пораснали и стъпили здраво на крака, не съществували пречки за мирното му преживяване в Рим, допълвал, че Родос му бил дотегнал и че копнеел да види отново своите приятели и роднини. Гай препратил писмото с обещаното ходатайство. Август отговорил, и то на Гай, а не на Тиберий, че Тиберий заминал въпреки искрените увещания на приятели и роднини тъкмо когато Сенатът най-много се нуждаел от него; а сега било късно той да поставя условия за връщане. Съдържанието на това писмо стана всеизвестно и тревогата на Тиберий се усилила още повече. Научил бе, че народът в Ним, Франция, съборил статуите му, издигнати в чест на неговите победи, и че сега и на Луций разказвали разни небивалици срещу него, които Луций бил склонен да повярва. Той напуснал града и заживял в някаква малка къщичка в отдалечен край на морския нос. Престанал да се грижи за здравето и дори за външния си вид, бръснел се рядко и се разхождал по домашна роба и по чехли. Най-сетне написал поверително писмо до Ливия, в което обяснявал опасното си положение. Заклевал й се, че ако тя успее да му осигури позволение да се завърне, ще се остави напълно на нейното ръководство във всичко дотогава, докато и двамата са живи. Заявявал й, че се обръща към нея не само като към своя предана майка, но и като към единствения, макар досега непризнат, кормчия на държавния кораб.

А Ливия това и чакала; тя съзнателно се била въздържала досега да увещава Август да върне Тиберий.