ритмично и дори веднъж ми каза, че това именно я карало да расте такава пищна. Каза, че невидими огнени зрънца изтичали от върховете на пръстите му и подхранвали косъма. Това беше типична шега на стоик, присмиващ се на чисто теоретичната философия на епикурейците.

Брадата на Атенодор ме накара да си спомня за Сулпиций, който на тринайсетгодишната ми възраст ми бе назначен от Ливия за учител по история. Сулпиций, според мен, имаше най-жалката брада, каквато съм виждал: беше бяла, но с белотата на кишата по улиците на Рим — зацапано сивкавобяло, примесено с жълто, а беше и проскубана. Имаше навика да я увива около пръстите си, когато беше притеснен, понякога дори налапваше края й и започваше да го дъвче. Ливия го беше избрала, предполагам, защото го е смятала за най-отегчителния човек в целия Рим и се е надявала, че като ми го прати за учител, ще изгаси историческите ми амбиции; защото тя твърде скоро узна за тях. Ливия беше права: Сулпиций беше просто гениален в умението си да превърне и най-интересните събития в нещо блудкаво и мъртво. Но дори и Сулпициевата сухота не беше в състояние да ме отвърне от моята работа, а освен това той имаше невероятно силна памет за факти. Ако, да речем, ми беше нужно някакво съвсем необичайно сведение, като например какви са били законите за у наследяването на главатарското място у едно от алпийските племена, срещу които е воювал баща ми, или пък какви са били значението и произходът на техния чуждоземен боен вик, Сулпиций ще знае кой автор е разглеждал тези въпроси, в коя книга и от кой рафт на кой шкаф, в коя зала, на коя библиотека би могъл да се намери отговорът. Липсваше му всякакво чувство за критичност и стилът му беше направо жалък, като цветя в леха, която не е разредена. Но се оказа неоценим помощник по-късно, когато се научих да го използувам като такъв вместо като учител; и той продължи да работи за мен чак до смъртта си на осемдесет и седем години, почти трийсет години след това, а паметта му си остана ненакърнена до самия край, както и брадата му — все тъй безцветна, проскубана и разчорлена.

А сега да се върна с няколко години назад и да напиша за чичо си Тиберий, чиято история в никакъв случай не е чужда на този разказ. Той се намирал в мъчително положение, принуден против волята си да бъде постоянен прицел на общественото внимание — ту като военачалник в някоя гранична войска, ту като консул в Рим, ту като специален пратеник в провинциите; докато единственото, към което се стремял, било продължителна почивка и уединение. Обществените почести значели малко за него, още повече, защото му се отдавали, както веднъж се бил оплакал на баща ми, не за личните му прояви и качества, а поради ролята му на доверено момче за поръчки на Ливия и Август. Освен всичко друго от него се искало да пази достойнството на императорското семейство. Линия за миг не го изпускала от поглед и той трябвало да бъде много грижлив към личния си морал. Имал малко другари, защото, както, струва ми се, вече казах, беше човек подозрителен. завистлив, затворен и меланхоличен, а и те били по-скоро навлеци, отколкото приятели, към които се носел с циничното презрение, каквото всъщност заслужавали. И най-сетне, отношенията му с Юлия след брака им, сключен пет години преди това, вървели от зле към по-зле. Родило им се момче, но то умряло; и тогава Тиберий изобщо отказал да спи с нея — по три причини. Първата, че по това време Юлия навлязла в средната възраст и започнала да напълнява — Тиберий предпочитал незрели жени, с момчешко телосложение, а бившата му съпруга Випсания била стройна като тръстика. Втората, че Юлия проявявала към него бурно желание, което той не искал да удовлетвори, и всеки път, когато я отблъсквал, тя изпадала в истерия. И третата — научил, че след като я отблъсквал, тя му отмъщавала, намирайки си обожатели, готови да й дадат онова, което сам той й отказвал. (6 г. пр.н.е.)

За жалост Тиберий не бил в състояние да събере други доказателства за Юлините изневери освен думите на някои роби, понеже тя си уреждала нещата много скрито; а показанията на някакви си роби съвсем не били достатъчни да се предложат на Август като причини за развод с любимата му дъщеря. Но вместо да разкаже за това на Ливия — той не й вярвал точно толкова, колкото я и мразел, Тиберий предпочитал да страда мълчаливо. Сетил се, че ако успее да се отдалечи от Рим и от Юлия, много вероятно било тя да стане по-небрежна в поведението си и Август сам да узнае за нейните прояви. Единствената му надежда била някоя нова война по границите, и то на такова опасно място, където не друг, а само той би трябвало да поеме командуването. Но отникъде не долитали признаци за война, пък и бил преситен от битки. Приел бил от баща ми командуването на германските армии (Юлия настояла да го придружи до реката Рейн) и едва от няколко месеца насам се бил завърнал в Рим: но Август го изморил до смърт след връщането му тук, възлагайки му трудната и неприятна задача да разследва ръководенето на бедняшките приюти и изобщо условията за работа в бедните квартали на Рим. Един ден, без да иска, Тиберий избухнал пред Ливия:

— О, майко, защо не мога да се освободя макар и за няколко месеца само от този непоносим живот!

Тя го стреснала, защото без нито дума надменно напуснала стаята, но по-късно същия ден го повикала и го изненадала с думите, че е решила да изпълни желанието му и ще поиска от Август позволение за временното му оттегляне. Взела това решение отчасти защото искала да го накара да се чувствува задължен към нея и отчасти защото вече знаела за любовните авантюри на Юлия и стигнала до същата мисъл като Тиберий — да и подхвърли въжето, с което тя сама да се обеси. Обаче най-важното й основание било, че по-големите братя на Постум — Гай и Луций, вече подраствали, а отношенията между тях и втория им баща Тиберий били обтегнати.

Гай, който всъщност не е бил лош човек (такъв бил и Луций), започнал до известна степен да изпълва в сърцето на Август онова местенце, което на времето заемал Марцел. Но Август въпреки предупрежденията на Ливия така безобразие разглезвал и двамата, че само по някакво чудо от тях излезли все пак горе-долу прилични хора. Те започнали да се държат безочливо с по-възрастните, особено с онези, за които усещали, че Август тайно ще се радва, като вижда да ги обиждат, водели разточителен живот. Когато разбрала, че усилията й да сдържи Августовия непотизъм са напразни, Ливия сменила тактиката и започнала да го поощрява в обичта му към тях. С това си поведение и с демонстрирането му пред Гай и Луций тя се надявала да спечели тяхното доверие. Освен туй Ливия очаквала, че ако самомнението им още мъничко порасне, напълно ще се забравят и ще се опитат да заграбят монархията за себе си. Имала шпиони навсякъде и щяла да дочуе за подобен заговор достатъчно рано, за да нареди да ги арестуват. Увещавала Август да предложи Гай за изборната длъжност консул за цели четири години напред, а Гай бил още едва петнадесетгодишен; макар най-ранната възраст, определена от Сула, на която някой можел законно за стане консул, да била четиридесет и три, преди което избраникът трябвало да е заемал три различни магистратури по възходяща степен. По-късно същата почетна титла била дадена и на Луций. Тя подсказвала на Август освен това да ги представи на Сената за титлата „Първенец на младежите“. Тези титли, за разлика от случая с Марцел, не им се давали само за един определен случай, а направо ги поставяли в положението на постоянно висшестоящи над всички техни равни по възраст и по ранг. Сега вече проличавало съвсем ясно: Август готвел Гай за свой заместник; и нищо чудно тогава, че млади благородници от типа на ония, които на времето възхвалявали въображаемото надмощие на младия Марцел над държавническата и военна репутация на ветерана Агрипа, сега започнали да вършат същото за сина на Агрипа, Гай, срещу изпитаното добро име на Тиберий, когото подлагали на безброй обиди. Ливия възнамерявала Тиберий да последва примера на Агрипа. Ако се оттеглел в тоя момент, с ореола на многобройните си военни победи и обществени заслуги, ако заминел за някой близък гръцки остров и освободял политическото поле за Гай и Луций, това щяло да създаде по-добро впечатление и да му спечели много по-големи народни симпатии, отколкото ако останел на място да защищава правата си. (Историческият паралел можел да стане още по-близък, ако ли пък Гай и Луций случайно загинели в отсъствието на Тиберий и тогава Август отново щял да потърси услугите му.) И тъй, тя обещала да склони Август да му даде право за безсрочно напущане на Рим и разрешение да се освободи от всичките си служби; но да го удостои с почетната титла народен трибун — което щяло да го предпази срещу опити за убийство от страна на Гай, ако Гай замислел да го отстрани.

Ала да сдържи обещанието, се оказало извънредно трудно за Ливия, защото Тиберий бил най- полезният министър и най-преуспяващият пълководец на Август и дълго време старецът отказвал да разисква по въпроса сериозно. Тиберий обаче заявил, че е болен, и подхвърлил, че отсъствието му ще избави Луций и Гай от много неловки моменти: признал, че не се разбира добре с тях. Август все не се