тежко да се изкачва нагоре към кладенеца на Алхамбра с голяма глинена делва на рамото.

Докато пъшкал нагоре по хълма в зноя на лятното пладне, обичайното му добро настроение го напускало.

— Не alcalde, а куче — провиквал се той. — Да ограби на един бедняк средството му за препитание и най-добрия му приятел на този свят!

След което, при спомена за любимия другар в труда, започнал да излива цялата си душевна мъка.

— О, мое любимо магаре! — възклицавал, поставял товара върху някой камък и избърсвал потта от челото си. — О, мое любимо магаре! Сигурен съм, че мислиш за стария си господар! Сигурен съм, че ти липсват глинените делви, клето животно!

За да направи страданието му още по-силно, когато се прибирал, жена му го посрещала хленчеща и недоволна. Сега тя била в много по-изгодно положение от него, тъй като го била предупредила да не проявява по такъв нечувано глупав начин гостоприемството си, което му докарало всички тези нещастия. И като всяка многознайка използувала и най-дребния повод, за да му навира в очите своята далеч по-голяма проницателност. А всеки път, когато децата нямало какво да ядат, или се нуждаели от нови дрехи, тя злобно заявявала: „Вървете при баща си. Той е наследник на крал Чико от Алхамбра. Накарайте го да ви помогне с всесилната кутия на мавъра!“

Случвало ли се е някога смъртен да бъде така жестоко наказван, защото е извършил добро дело? Клетият Перехил страдал и тялом и духом, но все още покорно понасял подигравките на жена си. Най-после една вечер, след като бил работил цял ден в знойния пек и тя отново започнала да му натяква, той изгубил търпение. Не се осмелил да й отговори, но погледът му се спрял върху кутийката от сандалово дърво, която стояла върху полицата с полуотворен капак и като че ли се присмивала на раздразнението му. Той я грабнал и възмутено я хвърлил на пода.

— Нещастен беше денят, в който за пръв път те видях — извикал той — и подслоних господаря ти под своя покрив!

Когато кутийката се ударила в земята, капакът широко се отворил и пергаментовият свитък се изтърколил навън. Известно време Перехил останал замислено загледан в свитъка. Накрая си възвърнал способността да разсъждава. „Кой знае — помислил си, — може пък тук да пише нещо важно, щом мавърът го е пазил така грижливо.“ След това вдигнал свитъка и го прибрал в пазвата си, а на следващия ден, докато предлагал вода из улиците, спрял пред магазинчето на един мавър родом от Танжер, който продавал дрънкулки и парфюми в Zacatin5, и го помолил да му обясни написаното.

Мавърът внимателно прочел свитъка, а след това погладил брадата си и се усмихнал.

— Този ръкопис — казал той — е нещо като заклинание за — откриване на скрити, омагьосани съкровища. Твърди се, че притежава такава сила, че и най-здрави резета и решетки, дори и гранитни стени, не могат да му устоят.

— Ала бала! — извикал дребничкият gallego. — За какво ми е това? Аз не съм магьосник и не знам нищо за заровени съкровища. — След което нарамил отново делвата си, оставил свитъка в ръцете на мавъра и се завърнал към всекидневните си обиколки.

Същият ден обаче, докато си почивал на свечеряване край кладенеца на Алхамбра, той се заслушал в разговора на няколко местни клюкари, който — нещо обичайно за този тайнствен час — се насочил към древни приказки и легенди със свръхестествено съдържание. И тъй като всички били бедни като мишки, с особена охота разисквали известната тема за омагьосани богатства, оставени от маврите на най-различни места из Алхамбра. Най-вече били единодушни, че дълбоко в земята, под Кулата със седемте етажа, са заровени огромни съкровища.

Тези истории направили необикновено силно впечатление на честния Перехил и засядали все по- дълбоко и по-дълбоко в мислите му, докато се прибирал по смрачаващите се улици. „Ами ако под тази кула наистина има скрити съкровища и с помощта на свитъка, който оставих на мавъра, успея да се добера до тях?“ И въодушевен от така внезапно хрумналата му мисъл, той едва не изпуснал делвата си.

Тази нощ той се мятал и пъшкал в леглото и почти не успял да мигне, смущаван от мислите, които се въртели из главата му. Рано на другата сутрин се отправил към магазинчето на мавъра и му разказал всичко, което му минавало през ума.

— Ти можеш да четеш арабски. Да речем, че отидем двамата при кулата и опитаме силата на заклинанието. Ако не успеем, няма да станем по-бедни отпреди, но ако успеем, ще си поделим по равно всички съкровища, които открием.

— Чакай — отвърнал мюсюлманинът, — само това заклинание не е достатъчно. То трябва да се чете в полунощ на светлината на свещичка, направена от особени съставки, до които изобщо нямам достъп. Без такава свещичка от свитъка няма никаква полза.

— Не говори повече! — извикал дребничкият gallego. — Имам такава свещичка и ще ти я донеса само след миг. — Казал това и се забързал към къщи, за да се върне скоро с крайчето на жълтата восъчна свещ, която бил намерил в кутийката от сандалово дърво.

Мавърът я опипал и помирисал.

— Тук има редки и скъпи парфюми — казал той, — примесени с жълтия восък. Точно за такава свещичка пише в пергамента. Докато тя гори, най-здравите врати и тайни пещери ще останат отворени. Тежко на онзи обаче, който се забави вътре след нейното изгасване. Ще остане завинаги омагьосан заедно със съкровището.

Разбрали се да опитат заклинанието още същата вечер. Затова в късен час, когато всичко било замряло освен прилепите и бухалите, те изкачили гористия хълм на Алхамбра и се приближили до тази ужасна кула, закътана сред дърветата, която според толкова много легенди всявала страх. Като си светели с един фенер, те пипнешком си пробивали път през храсталаци и паднали камъни и се добрали до входа на някакво подземие под кулата. Уплашени и разтреперани, слезли по изсечените в скалата стъпала. Стигнали до празно помещение, влажно и пусто, откъдето други стъпала водели до още по-дълбоко подземие. По този начин се спуснали по четири единични стълбища, водещи в същия брой подземия, все едно под друго, но на пода на четвъртото нямало изход. И въпреки че според легендата отдолу оставали още три подземия, твърдяло се, че е невъзможно да се проникне по-нататък, тъй като те били затворени от силна магия. Въздухът в това подземие бил леден и влажен и миришело на пръст, а светлината едва пробивала непрогледния мрак. Тук почакали известно време, задъхани от напрежение, докато чули слабите удари на часовника от кулата, който отброил полунощ. След това веднага запалили восъчната свещ, от която се разнесъл аромат на смирна, тамян и смола.

Мавърът припряно започнал да чете. Едва бил свършил и се разнесъл подземен тътен. Земята се разтърсила, а в пода зейнала дупка, в която се разкрили нови стъпала. Разтреперани от страх, те се спуснали надолу и на светлината на фенера видели, че се намират в друго подземие, където целите стени били покрити с арабски надписи. В средата имало голям сандък, обкован със седем стоманени обръча, а в двата му края седял по един омагьосан мавър, облечен в доспехи, но неподвижен като статуя, държан така от силата на заклинанието. Под сандъка имало делви, пълни със злато, сребро и скъпоценни камъни. В най- големите от тях двамата бръкнали с ръце до лактите и заизваждали с пълни шепи късове мавърско злато или гривни и други накити от същия метал, а от време на време за пръстите им се закачала и по някоя огърлица от ориенталски бисери. Тъпчели джобовете си с богатства, но все още потрепервали и дъхът им секвал при всеки плах поглед към двамата омагьосани маври, които стояли мрачни и неподвижни и ги гледали с немигащи очи. Най-после им се сторило, че чуват някакъв шум и внезапно изпаднали в паника, се втурнали нагоре по стълбите, строполили се един върху друг в горното помещение, бутнали и изгасили восъчната свещичка и подът отново се затворил с гръм и трясък.

Обзети от ужас, не спрели, докато не се измъкнат от кулата и видят, че звездите светят между дърветата. После седнали на тревата и си поделили богатството, като решили засега да се задоволят само с каймака от делвите, но да се върнат някоя нощ и да ги изпразнят до дъно. За да си подсигурят и взаимното доверие един към друг, разделили талисманите помежду си — единият задържал свитъка, другият — свещичката. След това се отправили към Гранада с леки сърца и добре натъпкани джобове.

Докато се спускали надолу по хълма, хитрият мавър прошепнал следния съвет на ухото на простодушния водоносец.

— Приятелю Перехил — казал той, — цялата тази работа трябва да се пази в най-пълна тайна, докато